Един прост войник
Навсякъде около тях тътнеха взривове. Цял Камшир, Великият град на Изтока, бе обхванат от пламъци. Разпрострял се на стотици квадратни километри, втори по важност град в Земята, великата империя, обхванала целия континент, пазен от близо половин милион войници и цяла флотилия кораби, градът бе изглеждал неуязвим. А и по целия обширен свят нямаше враг, който да го застраши, понеже светът – това бе империята Земя.
Допреди седмица, когато отвъд морето бе дошъл Плаващия в небесата град на нашествениците. Само за седем дена те бяха превзели половината Камшир, избивайки нередовната войска и изтласквайки легионите отвъд голямата река, която разполовяваше града.
Над южната половина сега висеше мрачната сянка на Плаващия град, а в северната се извисяваше гордо кулата на Изгрева, където властваха Дневните магьосници, повелители на Пламъка и Ветровете. Около тази кула се бяха събрали и все още съпротивляващите се Земни въоръжени сили, близо сто хиляди легионера и още толкова обезверени градски кохортници.
Сред тях беше и Пърсифал Панталеймон, един от хилядата воини в трети Камширски легион. Строен зад легий Стрехан заедно с още осем души от поделението си, той мрачно наблюдаваше великите Лордове, около които бе събрана войската.
– Наблюдава се повишена активност на нашествениците отвъд реката – някак монотонно и бездушно тътнеше гласът на Лорд Аштън – Плаващият град се е спуснал по-ниско и магьосниците твърдят, че драконови ята се трупат масирано около него.
Само допреди седмица драконите бяха просто отмрял животински вид, от който бяха останали единствено кости и отделни екземпляри, деградирали из планините. Но при спускането на Плаващия град, от недрата му бяха излетели цели ята, които бяха опустошили южната половина на града и засега само кулата на Изгрева ги задържеше извън северната.
– Вероятно ще бъде направен опит за преминаване на реката и завземане на отделни ключови точки в близост до кулата – продължи младият Лорд. Очите му гледаха безизразно. Пърсифал си спомни какво му бе казал Гръмовния юмрук: "Тоя е пречупен. Това е първият бой в живота му и разгромът го е прекършил. Няма да може да поведе хората си. Всъщност най-доброто, което може да стори, е да умре в боя, тъй че някой опитен Цезирус да поеме командването".
Пърсифал се радваше, че неговият легион е сред частите на Лорд Хамилтон – улегнал, могъщ мъж и великолепен командир.
– Не бива да допускаме нашествениците да си изградят предмостие отвъд реката – намеси се опитният стратег Лорд Гилмор – Успеят ли да прекарат войската си, ще загубим града.
– Загубата на кулата на Изгрева може да се окаже фатална за Земята – мрачно рече Лорд Хамилтон – В момента съдбата на цялата Империя е полегнала на нашите плещи. Ние сме легионери и ще изпълним дълга си. Верни до смърт! До велика смърт! – и той извади бляскавия си меч и го вдигна високо. Лорд Гилмор и Лорд Аштън подеха възгласа, а после и легионерите заизваждаха оръжията си и ги размахаха с рев във въздуха. Пърсифал също извади меча си, изпълнен с обич към бляскавия си командир. Никога не се бе мислил за герой, нито някой от другарите си, но беше изпълнен с възбуда. С такъв велик командир и такива смели другари, как можеха да загубят?
Разбира се, както му обясни Страхил по-късно, проблемът бе, че в момента и съперниците вероятно си мислят точно същото, а те разполагат и с военно превъзходство.
Съмненията винаги налягаха войниците, когато адреналинът се изчерпеше, а врагът все още не е дошъл. Така твърдеше Страхил, а той бе участвал в истински битки с варварите от северната пустош. Мъжете на трети легион бяха пръснати из един квартал (безлюден, понеже цивилните отдавна бяха избягали или измрели) и чакаха идването на нашествениците, без да знаят кога ще бъде атаката.
Цяла нощ Пърсифал просто седя и гледа как Страхил точи ръбатия си меч, Нансидейл ръси пиперливи шеги, за да прикрие нервността си, а Гръмовния юмрук дава съвети на младите любовници Кътъс и Елеонор (в армията жените участваха наравно с мъжете, стига да минат всички изпитания). Легий Стрехан стоеше встрани и тихо говореше с друг легий, а другите двама от поделението се бяха отцепили в някоя близка сграда, вероятно или с някоя курва, или с красивата стрелкиня Катерина, която беше известна с плътските си вкусове, както и Пърсифал Панталеймон се беше убедил скоро след като се оказа в поделението.
Цяла нощ Пърсифал просто си седя, но схватките започнаха някъде около полунощ, когато от кулата на Изгрева изригна пламък в небесата – това бе знак, че магьосниците влизат в бой с драконови ята, прехвърлили реката. Скоро отекнаха и медните тръби на полковете по брега, чу се и дълбокият, студен рев на роговете на нашествениците.
Какво беше ставало в околните квартали той не знаеше, но съдбата бе милостива и битката за известно време поне отмина техния район.
Съдбата обаче е изменчива кучка. Час преди зазоряване Плаващият град се задвижи за първи път, откакто бе дошъл отвъд морето. Бавно, но неумолимо той запълзя напред и пресече реката. От кулата го засипаха с огнени заклинания, откъртвайки огромни части от основата му и събаряйки някои от кулите. Нашествениците обаче завъртяха огромните цилиндри из Града и щом кулата навлезе в обсег, отвърнаха на огъня с вълни чиста енергия, впрегнати в студените им машини. От небесата заваля огън и всички воини потърсиха прикритие под корнизи и балкони, въпреки че десетки измряха под огнения дъжд.
Когато слънцето се показа над хоризонта, от Плаващия град се заспускаха десетки дракони, много от тях стиснали щурмови контейнери в лапите си. Вкопчени в битка с Града, магьосниците им отделяха твърде малко внимание и голям брой от тях успешно свалиха товара си на земята.
Свити под една сграда, Стрехан и отделението му мрачно изгледаха как ято млади дракони пикира над улицата и ездачите им изсипаха дъжд от стрели и врящо масло. За щастие бяха твърде млади, за да могат и да изригнат пламък, който да достигне земята. Щом отминаха, стрелци притичаха от скривалищата си, а Стрехан поведе пехотинците напред. Знаеха какво означава прочистващата атака.
От небесата се чу мощно плющене и над площада надвисна сянката на огромен черен дракон, стиснал в ноктите си не по-малък от него щурмови контейнер. Обсипаха го със стрели, Катерина и Елеонор до него също стреляха с викове на изумление и страх. Драконът обаче явно бе опитен, понеже при все дъжда от стрели се сниши максимално преди да пусне товара си. После се издигна и пусна един мързелив пламък, който помете няколко поделения стрелци. Един горящ мъж залитна с вик покрай Пърсифал, кожата му капеше от врящото месо. Рухна и вятърът отнесе отвратителната миризма към тях.
Предната част на щурмовия контейнер падна напред като рампа и по нея се изсипаха зашеметените от падането вражи щурмоваци. Покрити с тънки, прилепнали лъскави брони, украсени с танцуващи дракони в различни цветове, въоръжени с арбалети и мечове, те затичаха напред с викове. Посрещна ги залп от стрели, те се пръснаха приведени и отвърнаха на огъня. Стрехан поведе хората напред, заедно с тях затичаха още поне сто легионера, вдигнали щитовете си. Ръката на Пърсифал се разтърси, когато щитът му пое една стрела, после той връхлетя щурмовака и замахна с меча си към защитената от мек шлем глава. Стомана срещна стомана и те си заразменяха мощни удари. Пърсифал разчиташе на дългогодишна подготовка, но човекът пред него бе участвал в битки и преди. Той се извъртя към сляпата страна на Пърсифал, откъм щита и докато легионерът се обръщаше, подсече краката му и го събори. Надигна меч да го довърши, но в същия момент отникъде изникна Страхил с огромен боздуган в ръка и разби черепа му. Пърсифал закашля, зашеметен и опръскан с кръв.
– Хайде, момче, стига си се излежавал! – ревна Страхил и го изправи на крака – Това да не ти е седянка?
Двамата заедно затичаха да помогнат на Тео и Вулк, които се биеха с бесен щурмовак, стиснал два меча в ръце. Посякоха го, после убиха друг и друг.
Навсякъде около Пърсифал цареше хаос. Мъже гинеха с проклятия на уста, паважа бе омазан с кръв и вътрешности. Младият легионер се биеше като в мъгла, убивайки и чакайки да бъде убит, но до него неизменно беше или опитният Страхил, или могъщият Гръмовен юмрук. Сред хаоса чуха как отекна зова на тръбите: "Назад, назад, назад!" Чу викове, обърна се и видя, че ятото млади дракони се връща. Легиусите с проклятия и ругатни строяваха стрелците на площада, за да ги посрещнат, пехотата отстъпваше назад.
Той чу тих смях до себе си, обърна се и видя Катерина, изпънала дългия си лък с луда усмивка, прекрасната й руса коса се вееше от вятъра.
– Бягай, момче! – викна му тя – Тук не е място за теб!
– Аз съм легионер! – отвърна й той. Тя само се засмя. После вдигна лъка си и пусна стрелата, посегна за втора, а в този миг драконовите ездачи ги обсипаха със смърт. Пърсифал гледаше как драконите се носят напред, а воините от гърба им стрелят пак и пак, гледаше как мъжете и жените, строени отпред, падат, но продължават да стрелят. Една стрела изсвистя покрай лицето му и той чу тиха въздишка. После над него премина сянката на драконите. Обърна се, а отпред се чуваха нови викове.
До него Катерина бавно падна на колене, в долната част на гърлото й се беше забила стрела. На устните й изби кръв – красивите устни, които някога беше целувал. Тялото й се отпусна в ръцете му – красивото тяло, което някога беше галил. Преди си мислеше, че я обича, но когато й го каза, тя само му обясни, че в армията няма място за любов, а само за задоволяване на потребности. И все пак... Тя беше първата му жена.
А сега бе мъртва.
Изправи се замаян, вдигна поглед и видя как огромния черен дракон, разперил криле като плащ на смъртта се спуска над площада, сянката му закриваше ужасените воини. Редиците на стрелците бяха твърде оредели, а сега мнозина захвърлиха лъковете си и хукнаха да се спасяват. Храбреците, които останаха на място, зареваха проклятия и започнаха да пускат стрела сред стрела, надявайки се да улучат окото на звяра. Пастта му зейна, а в гърлото му клокочеше ярък пламък, оранж сред бездънното червено гърло.
Пърсифал се наведе тромаво и подхвана изстиващото тяло на Катерина. Тя не заслужаваше подобна орис. Някой обаче го удари силно по врата и пред очите му изскочиха звезди. Страхил повлече съпротивляващия се младеж назад и го хвърли в някакъв вход, а после скочи след него и го затисна с тежкото си тяло. Отвън се чу бучене и ги облъхна смъртен зной. Страхил се надигна и притича до входа. Драконът се издигаше в небесата и се извиваше за ново спускане, когато от небесата изригна магическа мълния и го удари в гърба. Чудовището изрева, когато тежкият му гръбнак се прекърши, размаха неконтролируемо крила и рухна надолу като камък. Падна в съседния квартал и газовете в корема му експлодираха с ужасен тътен.
Страхил кимна удовлетворен и се върна до плачещия младеж. Вдигна го на крака и го разтърси:
– Мислиш ли, че тя щеше да плаче сега, ако ти бе мъртъв? Тя бе легионер; а ти какво си?
Пърсифал усети правотата му. Преди всичко той бе легионер – елитът на имперските войски. Кимна разтърсен и мрачно избърса сълзите си.
– Хайде – по-меко го подкани другият – Да идем да потърсим останалите.
Навън бе ад. Площадът бе обгорен до неузнаваемост, на много места паважът се бе стопил и кипеше. Там, където драконовият огън бе ударил директно, стопените останки на мъже и град се бяха смесили, а от тези по периферията бяха останали димящи трупове и купове овъглени кокали. Красиво стърчаха костите на двата повалени при обстрела млади дракона.
Намериха легиус Стрехан да седи мрачно на една обърната колона. До него Кътъс лежеше с див поглед, стиснал червата си в ръка, а Вулк с тревожно изражение подготвяше инструментите си. Елеонор ги гледаше с празен поглед, стиснала треперещи ръце в скута си.
" Тук няма място за любов" проблесна в ума му.
– Катерина е мъртва – сухо рече Страхил.
Стрехан само кимна безизразно.
– Пратих Нансидейл и Гръмовния да потърсят Тео, но съм песимист. Вулк го изгубил от поглед доста отдавна.
– Какво ще правим сега?
– Ще чакаме заповеди.
Последва доста продължителен спокоен период. Нашествениците явно бяха решили, че този площад вече е непригоден за десант. Мъжете седяха мрачни, мнозина с пребледнели лица, понеже и най-храбрите трудно понасяха гледката на касапницата наоколо. В небесата продължаваха да бушуват магии, но магьосниците бяха спечелили временно надмощие и Плаващият град отново отстъпи отвъд реката. Скоро след това дойдоха вестоносци и заповядаха на всичко оцелели части от трети Камширски да се преместят в друга част на града. Пърсифал тихо слушаше как Вулк и Стрехан си говорят встрани.
– Не може да бъде местен – промълви Вулк – И така не съм сигурен дали ще оцелее.
– Значи не можем да го преместим в лазарета.
– Не.
– Какви шансове му даваш?
– Нищожни. Но ще мре дълго време, ако го зарежем така.
Стрехан кимна мрачно.
– Знаеш какво трябва да се направи.
– Аз съм лечител. Не можеш да очакваш от мен да...
– Нищо не очаквам. Аз ще го сторя.
Той пристъпи към изпадналия в безсъзнание Кътъс и плачещата Елеонор.
– Всички тръгвайте към сборния пункт. Аз ще се погрижа за Кътъс.
– Искам да остана с него – разплакана рече Елеонор.
– Искаш ли да те съдят за дезертьорство?
Елеонор разтресена се надигна и тръгна с останалите, а Пърсифал присви очи. В този хаос едва ли на някого му бе до дезертьорство. Обърна се и видя как Стрехан коленичи до Кътъс, сложи оголената си кама до себе си и зашепна нещо, правейки кръстния знак на Върховния Бог.
Повече никой не погледна назад, нито казаха нещо, когато Стрехан ги застигна.
Събраха се на друг голям площад, пред някакъв дворец на благородник. Там ги чакаха други мъже и Пърсифал с ужас разбра, че много легиони са пострадали по-тежко от тях.
Плаващият град изчака до полунощ, когато силата на Дневните магьосници е по-малка, преди отново да се раздвижи. Силуетът му затъмни пълната месечина и небето отново се озари от заклинания. Този път посрещаха драконите по-лесно, понеже някой им беше докарал скорпиони и артилерия, включително драконоубийски харпунохвъргачки от музея на кулата. Отблъскваха драконите, караха ги да пускат товара си и после избиваха малцината оцелели след падането щурмоваци. Веднъж Пърсифал надникна в един потрошен контейнер и повърна, понеже всичко вътре бе оплискано с кръв и пречупени тела. Това бяха хора, човешки същества, застигнати от ужасна и безмислена смърт. Защо го правеха?
"Защо ние го правим?"
Духът на поделението бе паднал дотолкова, че почти бе достигнал положителната стойност от обратната страна. Елеонора мълчеше и не хапваше ни залък, Гръмовния юмрук бе загрижен за крехкото момиче, Нансидейл само ругаеше, понеже някаква дребна рана се бе възпалила, Вулк се терзаеше, а Стрехан и Страхил угрижено говореха с мъже от съседните поделения. По физиономиите им Пърсифал заключи, че губят войната.
Легиусът потвърди подозренията му.
– Говори се, че нашествениците са прехвърлили реката. Скоро ще стигнат и до нас.
Самият Лорд Хамилтон им съобщи същото половин час по-късно, като докара подкрепления и нареди строежа на барикади.
– Не ще преминат! – зарече се Лордът им.
Нашествениците обаче дойдоха с намерението да преминат, дълги редици, надули рогове и биещи бойни барабани. Крещяха странни думи: Карул! Карул! Карул Драконис!
Вееха десетки знамена. Пърсифал се би с тях по барикадата, би се и на площада, когато пробиха, пускайки на свобода гнусни чудовища, едно от които разпра Нансидейл през лицето и отхапа ръката му. После се би и отвъд барикадата, когато Лорд Хамилтон поведе контраатака. Би се дори рамо до рамо с великия Лорд, макар и за кратко, докато носителят на кръвта на Първия посичаше мъже с един удар и пееше бойни заклинания.
Когато врагът отстъпи, навсякъде се издигаха камари трупове, а от десетте хиляди воини бяха оцелели по-малко от две хиляди. Пърсифал бе близо до Лорда, когато притича задъхан вестоносец.
– Милорд! – изрева той – Плаващият град стигна до кулата и спусна многобройна войска, водена от могъщ воин. Той уби Лорд Аштън и още хиляди, войската е разбита и отстъпва, врагът е в Кулата!
– Свири сбор! Трябва да съберем всички части. Пратете вест на Лорд Гилмор да ми задели колкото може повече бойци.
Тръгнаха в марш, като се множаха по пътя и влязоха в сянката на Плаващия град.
Той отново се беше надигнал и продължаваше да си разменя удари с кулата, димящ от десетки места. Около кулата кръжаха десетки дракони, подложени на постоянен обстрел, а хиляди бойци се тълпяха около разбития й вход.
Легионерите настъпиха мрачно, захвърлиха щитовете си и затичаха. Обсипа ги драконов плам и дъжд, не, град от стрели, но те продължиха напред, гинейки с хиляди. По-късно Пърсифал си спомняше как Стрехан се е откъснал напред и им крещи да го последват, когато върху него падна горящ дракон. Страхил затича напред с вик на болка. За първи път едрият воин се прекърши и заплака.
Влязоха в люта битка около входа и Пърсифал сечеше наред. Ясно видя как граната с врящо олио избухна близо до Елеонор и Гръмовния юмрук я прикри с тялото си и рухна тежко. Елеонор заплака над поваления воин, но той се надигна, макар и грозно изгорен, и продължи напред. Някой заби меч през цялото тяло на Вулк, друг отсече два пръста на Пърсифал, преди младежът да го убие. Но врагът отстъпи сред хаос и кръв.
Водени от Хамилтон, влязоха в кулата и затичаха по покритите с кръв и трупове стъпала. Нашественици и гвардейци на Изгрева бяха гинали в бой за всяко стъпало. Сблъскваха се с противникови групи и ги избиваха, и измираха. Бяха едва стотина, когато стигнаха долните отделения на магьосниците. Някой ги бе избил с ужасяваща бруталност, при все камарите изгорени трупове наоколо. Десетина кървави чифта следи водеха нагоре. Бойците тичаха и най-накрая настигнаха завоевателя.
Той бе висок и мрачен драконов господар с черна броня и златен плащ. Следваха го още десетина драконови господари, но с червени плащове. Вървяха към главната зала, където Върховните магьосници се бяха събрали и изливаха унищожителни енергии към Плаващия град.
–- Спри и се бий! – изрева Хамилтон.
Драконовият господар само погледна през рамо и махна леко с ръка. Спътниците му се обърнаха и връхлетяха. Хамилтон кръстоса меч с първите, а легионерите връхлетяха останалите. Пърсифал с ужас гледаше как драконовите господари разпарчетосват легионерите с лекота, огромна мощ се криеше в мускулите им.
В следващия миг заедно със Страхил и двама други легионери, млад русокос мъж и още по-млада жена с развята кестенява коса тичаха към един от бронираните нашественици. Страхил стигна пръв и с мощен удар помете меча на съперника встрани. Без капка колебание обаче нашественикът го удари в гърдите и с хрущене го запрати назад. Пърсифал и младият мъж го засипаха с удари, а жената – по-скоро момиче всъщност, как ли бе стигнала дотук – се опита да го обиколи в гръб. Нашественикът обаче отби ударите, обърна се, изрита легионерката и небрежно отсече ръката на мъжа когато оня замахна към главата му. Легионерът залитна с вик да умре някъде встрани, а Пърсифал видя пробива в защитата на драконовия господар и замахна към мишницата му. Дори не видя как нашественикът продължи движението на замаха си и силно го удари с дръжката на меча си, разбивайки шлема му. Пърсифал рухна на колене, а врагът лениво отби отчаяния удар на момичето и изби меча от ръката й. Панталеймон обаче се надигна със сетни сили и го нападна, преди той да я посече. Сам обаче бързо бе изтласкан, препъна се и падна на коляно. Драконовият господар вдигна високо меча си, но от някъде изсвистя стрела и се заби в гърба му. Елеонор му се ухили триумфално, а Страхил изникна от никъде и заби късият си меч в шията на врага.
Пърсифал се огледа, докато легионерката го вдигаше на крака. Навсякъде бяха пръснати сгърчени тела на мъже, но Лорд Хамилтон бе посякъл двама противници и се дуелираше с трети, един бе паднал и приличаше на таралеж от многото стрели, а Гръмовния юмрук бе вдигнал друг в огромната си прегръдка и го стискаше, докато легионерите го мушкаха яростно. Озърна се към Елеонор и видя как друг драконов господар надвисва над нея. Тя захвърли лъка си и трескаво извади меча си, но твърде бавно. Противниковото острие я удари между шията и рамото, захапа дълбоко, после излезе обратно с мокър звук и преряза нежната й шия.
В следния миг Панталеймон и другарите му затичаха към мъжа с окървавеното острие и засякоха бясно по него, а той се бранеше стреснато, накрая някой подсече краката му отзад и другите го довършиха със страшна ярост.
Когато отново се огледаха, и десетимата драконови господари вече бяха мъртви, но на крака бяха останали само осем войника. Гръмовния юмрук се бе свил в единия ъгъл, покрит с многобройни рани и тихо умираше, а Лорд Хамилтон бе тръгнал към водача на врага, който бе положил ръце върху вратата на голямата зала и около тях се вдигаше дим. Панталеймон се подреди с легионерите в полукръг зад Лорда, добрият стар Страхил от едната му страна, кървави капчици обагряха устните му при всяко издишване, момичето легионер, чието име тъй и не разбра от другата, притисната плътно до него – и това бе желана близост, която откри, че е искал от дълго време. Той я прегърна през рамото, но в свободната си ръка всеки стиска оголен меч.
– Другарите ти са мъртви и ти скоро ще ги последваш! – извика великият Лорд.
Другият се обърна и към тях зяпна страховитият му шлем.
– Аз съм Карул, Боен господар. Не ще ме победите.
– Значи ти си заповядал това непредизвикано нападение.
– Не, разбира се. Аз съм само военен. Правителството на Републиката скоро след като открихме земите ви проведе референдум сред населението. Народът реши, че трябва да ви покорим, преди вие да сторите същото с нас.
– Но ние дори не знаехме за вас! Не сте можели да знаете, че ще ви нападнем!
– Вие се наричате Империя и твърдите, че светът – това е вашата империя. Страхът ни бе обясним. Не можеш да кажеш какво щеше да стане, ако вие първи ни бяхте открили. Но аз самият никога не съм искал да се бия с вас – драконите на две от дъщерите ми бяха свалени, а единственият ми син загина два етажа по-надолу.
– Ако не си очаквал това, не е трябвало да ги включваш в армията.
– Това е по Постулат, не по мой избор. По този начин всеки воин се бие не само за собствената си кожа, но и за тази на близките си, а и се смята, че ще се избегнат безсмислени рискове и глупави кланета. Мечтата на всяка нация е военни, които не желаят война.
– Като тази война?
Господарят свали шлема си и отдолу се показа плешива глава с клюнест нос и тъжна усмивка.
– Военните нямат право на глас. Народът не знае какво нещо е войната. Оказа се, че простите хорица са далеч по-свирепи от войниците.
Лорд Хамилтон очевидно се разколеба.
– Щом и вие, и ние не искаме тази война, може би можем да постигнем разбирателство. Не е необходимо да се избиваме. Нека тук и сега да изковем един мир и за двете страни!
Карул само се разсмя пресипнало.
– Идеалист си ти, лордче. Една война, веднъж започната, не свършва така лесно. Ти нямаш властта да я прекратиш, нито аз, нито господарите на нас двамата. – той нахлузи зловещия си шлем и пред тях отново седеше чудовището-нашественик – Аз съм войник на Републиката. Мой дълг е да унищожа вашите магьосници.
– Аз съм Лорд от кръвта на Първия. Не ще допусна това.
Извадили мечове двамата тръгнаха един срещу друг и ги кръстосаха с тътен на мощ. Легионерите също тръгнаха напред. Не разбраха много от разменените думи, освен че Карул споделя техните желания и техния дълг, но знаеха, че в такъв сблъсък намесата им може да е решаваща.
Или нищожна. Карул ги погледна и изрева със страшна сила. Викът му виеше, повдигаше тона си, повали всички на колене и изтласка дори Лорд Хамилтон назад. Лордът обаче вдигна ръка и лицето му се сгърчи.
– Не ще тържествуваш! – изрева той сред вихъра със сгърчено лице.
"Лордът ще ни пази!" помисли си Пърсифал зашеметено. Озърна се към Страхил и видя гнева, изписан по почервенялото му лице.
– Не е честно! – изрева ветеранът – Проклета магия!
После за първи път откакто Пърсифал го познаваше, лицето му се отпусна спокойно, от ушите му бликна кръв и той рухна на земята.
"Има ли честно и нечестно по време на война? Лорде мой!"
Озърна се към момичето, което се свличаше със сгърчено лице. Опита да я задържи, но кожата на дланта й остана в ръката му. Падна на колене до нея. Нежните й устни се разтвориха пред него, но от тях излезе вик на болка и очите й се подбелиха.
Пърсифал Панталеймон хвана главата си с вик на болка и се обърна отново към Лорда си. Хамилтон и Карул се бяха вкопчили за гърлата и се издигаха във въздуха.
"Лордът ще ме спаси!"
Озърна се към мъртвите лица на най-добрия си приятел Страхил и безименното момиче, което можеше да му е любима, към лицата на другите сгърчени прости войници и разбра, че греши.
Така че прокле всички и се предаде на мрака.
Историята, разбира се, не свършва дотук. Двубоят между Хамилтон и Карул е само първата решителна стъпка от страховития сблъсък на двете велики владения.
Но тя свършва тук за Пърсифал Панталеймон, Страхил и всички останали прости войници, които не знаят че са второстепенни герои, обречени да загинат в сянката на Главния Герой. Защото всеки човек за себе си е герой, всеки човек е и Главен Герой със свои страсти и неволи. Но за историята те са нищо.
Коя от двете нации ще възтържествува е относителен въпрос. От тази история е знайно само, че и двете страни ще са губещи, както могат да потвърдят близо милион прости войници, паднали и от двете страни.
Авторът се извинява на почитателите на хепиенда, но на война такова нещо няма. Има го войнишкият край, който бе представен тук. Понякога го има и мирният край, но не бива да забравяме, че пътят към него е постлан с много, много такива разкази.
Сбогом, прости войнико.