Опасно оръжие

     Животът опротивява в тих и горещ летен следобед като този – нито намек за ветрец, мухите налитат като бесни, в стаята с последни сили бучи вентилаторът.
     Боби и Ванко играят на "Том и Джери", а значи, гонят се с метлата с дълга дръжка и врещят по терасата. Като знам скандалджийския нрав на съседите, умиротворявам двамата палавници и им връчвам колата с дистанционното – да намалят малко децибелите. Боби и Ванко са братовчеди и обичат да си играят заедно.
     Бащите им гледат мача по телевизията, докато ние с Ванковата майка пием по кафе и одумваме роднините – кой се родил, кой се оженил, кой къде учи или работи, какво ново по кандидатстудентските изпити...
     В един момент вентилаторът взе да киха и да му присяда въртенето. От възмутения ропот на мъжете оттатък стана ясно, че имаме проблеми с тока:
     – Провокация бе, провокация!
     – Терористи с терористи!
     Играеше се някъде в чужбина за незнам си какви квалификации. Затова близкият стадион пустееше, а от отворените прозорци на околните блокове дружно се носеха викове в полза на нашите. Седиш си в къщи и се чувстваш на стадиона. Изглежда обаче токът бе спрял и у съседите. Също като тях, и аз се показах на терасата, където двете хлапета бъзикаха дистанционното на колата.
     – Ей, една играчка не може да оцелее в ръцете ви! – казвам.
     – Лельо, ама той Боби го отвори, понеже щракаше нещо и заяждаше – обажда се Ванко.
     – Знам, знам – отвръщам. – Ясно ми е. Обаче счупи ли и тая кола...
     Всичко стана толкова бързо, че не помня как съм повлякла двете хлапета навътре в жилището. В бързината съм хванала единия за китката, другия за яката и съм ги заблъскала към къщи. Момчетата бяха не по-малко изплашени от мен, но като всички деца – по-любопитни.
     – Какво беше това? – Ванковата майка, пребледняла и разтреперана, стискаше Ванко.
     – Земетресение, какво! – сопнаха се мъжете.
     – Съмнявам се – зъбите ми още тракаха. – Знаете ли каква светлина заля всичко отвън! После дойдоха трясъкът, притъмняването, тътенът... А бе, ти какво си стиснал това дистанционно! – скарах се на Боби. – До играчки ли ни е сега...
     – Тъкмо исках да го пробвам с новите части вътре! – захленчи Боби.
     – Ще ти дам аз едни...
     От яд Боби натискаше копчетата на дистанционното ей тъй, без колата. Първо се раздаде ужасен жужащ звук, който пронизваше ушите. После телевизорът оттатък се побърка. Като чувах откъслечните звуци, реших да го изключа – ще изгори. Обаче като видях и картините, които простичкият ни корейски телевизор бълваше, се стреснах. На виковете ми се притекоха мъжът ми и гостите, също така потресени. За по няколко секунди се мяркаха едни и същи кадри – огромно НЛО, излъчващо блясъци, които ти вземат очите, някакви светлинни екрани, фигури, после пак светлини... Посегнах да изключа телевизора – може да е вредно за зрението. Тогава огромно лице, запълнило целия екран, гледайки в камерата (или в каквото там го снимаше), произнесе с измъчен глас:
     – Помощ... Спрете излъчвателя... Малко момче с оръжие, спри...
     – Филм дават – рече бащата на Ванко.
     И смени канала. Това, обаче, нищо не промени. Сякаш всички канали се бяха наговорили да излъчват едно и също.
     – Тая работа не ми харесва – каза мъжът ми и цъкна ключа на лампата.
     Ток нямаше.
     – Ела – хвана ме за ръката Ванковата майка, – чуй и ми кажи, че не се побърквам!
     – Малко момче, хвърли оръжието... – стенеше вентилаторът. – Ти причиняваш болка на нас...
     – Ела, ела, да се видиш по телевизията – извика ме мъжът ми.
     И вярно. Показваха ме как изпитвам Боби върху таблицата за умножение. Как го целувам по челцето. Как изключвам компютъра и не му позволявам повече да играе, че е станало към полунощ...
     – Моля те, мамо – казваше от екрана един от НЛО-навтите, – вземи опасно оръжие от малко момче...
     – Глупости! – троснах се. – Моето дете няма никакво оръжие!
     Телевизорът показваше как пришълците се превиват, стискайки главите си. Към това се прибави и воят на съседското куче Макс. Изгубих търпение. Угасих телевизора. Апаратът вироглаво се включи сам:
     – Моля те, мамо...
     – Всички сме се побъркали – каза Ванковата майка. – Седим си и разговаряме с телевизора...
     – ... опасно оръжие!
     – Какво оръжие, бе! – кипна мъжът ми. – Детска им работа! По цял ден джъркат с една раздрънкана кола...
     В този момент аз най-после схванах.
     – Ела тука, "малко момче"! – викнах Боби. – Дай ми това нещо! – и взех дистанционното. – Кое копче натисна последно?
     – Я стига! – каза мъжът ми. – Никога няма да повярвам, че хлапето е свалило цяла летяща чиния с ей това тъпо дистанционно!... Щото ако е така, просто трябва да му издърпам ушите!
     – Не, мамо! – редеше телевизорът. – Остави опасно оръжие...
     – Разбирате ли – намеси се Ванковата майка, - че тия ни сканират мозъците. Извличат образите от съзнанието ни...
     – Аз едно разбирам: че няма да гледаме мача! – натърти бащата на Ванко.
     – Това може да се уреди – усмихнах се тайнствено...

     Сега живеем в огромна вила на хубав остров с неизчерпаема банкова сметка. Скучно ли? Друг път! Гмуркаме се, ходим по водата и летим по няколко часа на ден, копаем в градината или решаваме интегрални уравнения... Забавляваме се до дупка!
     Ванко и родителите му отдавна емигрираха – харесаха си едно страшно уютно измерение. Ние сме по-привързани към тая стара космическа бричка – Земята. Иначе обикаляме любимите си измерения, но винаги се връщаме тук. Освен това, не е нужно да се отдалечаваме много – самата ни къща е разположена в няколко измерения едновременно.
     А-а-а, да! Опитваха се някакви мъже в черно да проникнат на острова ни, обаче скоро разбраха, че не си струва да продължават. Защитата ни е същата като на междупланетните кораби – от антигравитация, та до невидимост, психотронно отблъскване и взрив на антиматерия...

     Къде е дистанционното-трепач на пришълци? На сигурно място със съответните застраховки. Пък и да не би по цял ден да си седим и да скучаем? Вече си имаме нещо още по-мощно – една нищо и никаква кутийка, с която могат да се командват корабите от дълбокия космос и други подобни играчки... Но това е друга история. Нали?