Магия за начинаещи

     Къщата беше представителна и се намираше в центъра на Талмин, но на каменна плоча край входа беше изсечено проклятие. То гласеше: "Преди да навършиш 50 години, ще загубиш богатството и спокойствието си, преди да навърши 40 години, синът ти ще загуби занаята и съня си, преди да навърши 30 години, неговият син ще загуби дома и живота си. Това ще е краят на рода Леав."
     Всичко се сбъдваше. Старият търговец проваляше сделка след сделка и накрая се пропи. Магазинът за платове, който векове наред се ползваше с добро име, постепенно западна. Синът му изпадна в отчаяние, след като разбойници откраднаха ценна стока и спестяванията му. Отказа се от семейния поминък и се поболя. Единственият му наследник Васин се опита да поднови търговията и да изплати дълговете на предците си. След редица неуспехи беше притиснат от лихварите и загуби разкошното имение, което беше заложил.

     В топлата лятна нощ двама конници препускаха по прашен селски път в покрайнините на Елин, страната на магьосниците. Откакто бяха напуснали Талмин, почиваха само три пъти за по няколко часа. Нямаха време за губене, защото последната част на проклятието, изречено преди 80 години, беше на път да се сбъдне.
     ­ Няма да успеем да стигнем! – каза отчаяно Васин. През последните дни приятното му лице се беше състарило с десетина години, а стройното тяло беше прегърбено под тежестта на неизбежното.
     – Не говори така – опита се да го успокои Алин. – Ще бъдем там още утре и магьосникът Авалсин ще има на разположение цял ден да развали проклятието.
     – Трябваше да го потърся много по-рано, но до последния момент се надявах да получа отсрочка и да запазя дома си. Това би обезсмислило останалата част от магията... Ти си най-добрият ми приятел, но не ме посъветва да тръгна още докато имаше време.
     – Изобщо не вярвах, че има нещо свръхестествено в това, което се случва с рода ти – въздъхна Алин и мургавото му лице помръкна. – Струваше ми се просто лошо стечение на обстоятелствата... Сега не знам какво да мисля... Имам пълно доверие на човека, който ми препоръча този магьосник, и вярвам, че ще се справи.
     – Ако стигнем навреме...
     – Ще стигнем! Не бива да се обезкуражаваш!
     – Ти не разбираш – вече го усещам! Да побързаме!
     Васин извади от джоба си малко късче планински кристал и го погледна на лунната светлина. Камъкът беше мътен, сякаш изпълнен с влажна задушаваща мъгла. Той пришпори коня си и бързо препусна напред в мрака. Нещо плашещо се беше загнездило в душата му. Смътно чувстваше, че Краят приближава.

     Двамата мъже пристигнаха в селцето край Розовата долчинка късно на следващия ден. Слънцето клонеше към залез, когато забелязаха двайсетина бедни жилища край реката. Къщите бяха ниски, с островърхи покриви и градини, изпълнени с многобройни пъстри цветя. Без следа от разкош, мястото беше красиво и уютно.
     Местните жители любезно ги упътиха към дома на Авалсин, встрани от другите постройки, близо до пътя към планината. Къщата на магьосника изглеждаше просторна и много стара, с причудлива асиметрична фасада. Над малката дървена портичка стоеше напукана дървена табела с поизбелял от годините надпис: "Лечебни отвари, разваляне на черни магии, предсказване на бъдещето, бяла магия за здраве, късмет, любов, успехи и др."
     Пътниците се спряха на входа, а от къщата излезе една жена и се приближи до портата.
     – Какво ще желаете? – попита приветливо тя.
     Беше миловидна, с дълга кестенява коса и топли кафяви очи. Личеше, че е млада, но беше невъзможно да се определи точната й възраст. Лицето й излъчваше дълбоко спокойствие. Беше облечена семпло, като обикновена селянка, но се държеше с достойнство като господарка на къщата. Алин веднага съобрази, че не е прислужничка, и вежливо се обърна към нея:
     – Търсим магьосника Авалсин – твоя дядо предполагам.
     – Нямам роднинска връзка с него. Той умря – каза жената, а в гласа й нямаше следа от скръб.
     – О, богове! – възкликна Васин. – Само това оставаше! Но кога се е случило?
     – Преди около осем години – отвърна тя все така невъзмутимо. – Не знам с точност, защото съм тук само от пет.
     Васин политна и се опря на приятеля си. За него угасна и последната надежда, че може да се спаси от грозящата го участ. Тя забеляза отчаянието му и се намеси:
     – Сега аз съм вълшебницата на селото. Не съм махнала табелата, защото изпълнявам същите услуги. Казвам се Миа и съм на ваше разположение – тя погледна Васин и се обърна към спътника му. – Вашият приятел не се чувства добре. По-добре влезте, за да поседнете. Ще направя чай и ще си починете, а после ще ми разкажете проблема си.
     Стаята, в която ги въведе Миа, беше просторна, подредена семпло, но уютно. По шкафовете край стените имаше лавици с домакински съдове, затворени делви и вази с цветя. На голямата маса в центъра на помещението беше поставена една единствена дебела книга с виолетова кожена подвързия без надпис. Докато приготвяше чая, младата жена небрежно се обърна към гостите:
     – Та, за какво ви трябва магьосник? Виждам, че идвате отдалеч и сигурно е нещо важно.
     – Идваме от Талмин – уточни Алин, като представи себе си и приятеля си.
     – Този град е извън Елин, нали? – възкликна Миа. – Мислех си, че там хората не вярват в магии...
     – По принцип не... Но случаят е по-особен. И тъй като в околностите няма магьосници, се наложи да дойдем тук. Насочи ни мой стар приятел. Виждам, че информацията му е поостаряла.
     – Меко казано! – засмя се тя. – Все пак сте дошли на правилното място. Досега не е имало проблем, с който да не мога да се справя!
     Мия постави пред тях две чаши с топла ароматна течност и седна от другата страна на масата. Изражението й беше все така дружелюбно, но на Алин се стори, че открива в очите й необясним присмех.
     – Какъв е проблемът? – попита отново тя.
     Васин се сепна и уморено отговори:
     – Родово проклятие... за смърт! В случая – моята! Трябва да се случи преди да навърша тридесет т.е. всеки момент, защото утре е последният ден, през който ще съм на двадесет и девет.
     Този път Алин беше сигурен, че макар и само за миг, видя неуместна усмивка на устните й.
     Ще можеш ли да направиш нещо? – ядосано натърти той.
     Трябват ми подробности. Какво е това проклятие, кога и защо е направено...?
     – Преди три поколения прадядо ми проклел собствения си син, т.е. дядо ми с него. Причината е, че дядо ми не искал да се занимава с търговия като предците си и решил да стане духовник. Разбира се, баща му не одобрил това, защото не вярвал в свръхестествени неща. Обвинил го, че е суеверен, проклел го и... оттогава всичко се сбъдва. Дядо ми се отказал от желанието си и продължил търговията, но нещата не потръгнали... Всъщност аз не ти казах цялото проклятие...
     И Васин изрецитира думите, които си беше повтарял толкова пъти, че знаеше наизуст.
     – Наистина това е най-неадекватният начин да вкараш сина си в правия път! – съгласи се Миа, която вече не изглеждаше толкова самодоволна. – Човек не може да прокълне детето си. Звучи крайно неестествено... Направо е неправдоподобно! Не съм убедена, че някой наистина е способен сам да затрие рода си...
     – В това не може да има съмнение! Целият текст е изсечен на плоча пред дома ми. Предполагам, че прадядо ми е бил умствено разстроен, за да изрече подобно нещо, но има ефект. И сега остава последната част...
     – Проклятието е било написано пред вратата ви! – тя недоумяваше. – Това пък за какво? Все по-малко разбирам вашите традиции... И ти вярваш, че всичко, което се е случило на семейството ти, е в резултат от това проклятие?
     – Разбира се! Текстът се сбъдва буквално, дума по дума. И ако не направиш нещо веднага, ме чака ужасна съдба. От няколко седмици с всеки изминал ден се чувствам все по-зле. Някаква тъмна сянка е надвиснала над мен... Не мога да спя, не мога да се съсредоточа и да мисля... Страхувам се да не е прекалено късно...
     Миа стана от масата и замислено започна да се разхожда из стаята. Разтвори тежката книга, прелисти няколко страници и я остави. Погледна Васин и объркано поклати глава, сякаш прогонвайки някаква своя мисъл. Накрая се обърна към гостите си и каза:
     – Не се тревожете! Всичко ще е наред... – опита се да прозвучи бодро както в началото, но в гласа й се прокрадна колебание. – Сега е вече късно и всички сме уморени. Къща е огромна, така че ще ви настаня да преспите някъде, а утре сутринта ще се заемем за работа...
     – Ако заклинанието не изисква да се извърши през деня, предпочитаме да приключим веднага – настоя Алин. – Утре е последният ден!
     – Не! Не може сега! – категорично отказа Миа. – Нали не искате по погрешка да превърна някого в бухал!
     Последната заплаха не прозвуча сериозно, но по тона й разбраха, че споровете са излишни.
     На следващата сутрин магьосницата сякаш съвсем беше забравила причината, която ги беше довела при нея. Тя се държеше като съдържателка на хан – сервира им закуска, води с тях разговор за незначителни неща и се зае с приготвянето на обяда. Времето минаваше и Васин добиваше все по-отчаян и унил вид. По пладне Миа любезно ги покани да обядват в гостната. Двамата мъже се хранеха без апетит. След като приключиха, младата жена вдигна масата и най-невъзмутимо се зае да мие съдовете и приборите. Вече беше очевидно, че се стреми да отлага развръзката.
     – Ще ни кажеш ли най-после какво става тук! – прекъсна я Алин, чиито нерви не издържаха.
     Миа се поколеба, но остави заниманието си.
     – Прав си – каза тя. – Трябва да поговорим...
     – Проклятието е прекалено силно за теб, нали? – предположи Васин унило.
     – Не бих казала... Всъщност... – Миа се усмихна неопределено. – Трябва да знаете, че много искам да помогна и ще направя всичко, което е по силите ми, за да го сторя... Дълго се чудех какво да предприема. Можех да действам както обикновено, но вие и двамата сте умни хора и ми се стори неразумно.
     – Ще обясниш ли изобщо за какво говориш! – прекъсна я Алин остро.
     – Добре – продължи тя, без да се засегне от тона му. – В крайна сметка реших, че ще е най-добре да знаете истината, а след това да решим заедно какво да правим.
     – Познах – не можеш да развалиш проклятието! – въздъхна Васин.
     – Не, не позна! Аз въобще не мисля, че има проклятие... Аз просто не вярвам в магии!
     Тишината тежеше като лавина над тримата в стаята. Миа разумно изчака няколко минути и ги остави да осъзнаят чутото. Алин се опомни пръв:
     – Какво намекваш? Вълшебница, която не вярва в магии... Значи стоиш тук и мамиш хората! От осем години!
     – Глупости! – възрази тя. – Аз помагам на хората така, както мога. Просто го правя по по-разумен начин, отколкото те си мислят. През цялото време, откакто съм тук, всички в селото са безкрайно доволни от работата ми. В градчето, откъдето идвам, майка ми беше знахарка и научих доста лекове от нея. Мога да ви уверя, че отварите ми вършат много повече работа от всяко "магическо питие".
     – А какво ще кажеш за магиите и предсказването на бъдещето! Това са твои измислици, с които заблуждаваш околните! – ядоса се не на шега Алин и повиши тон.
     – Не е така! – упорито се опита да го обори Миа. – Не мога да правя магии, но и аз помагам на хората с това, от което имат нужда. Давам им съвети, които са много по-полезни от някакви суеверия. Колкото до предсказанията – тук не е трудно да отгатнеш какво ще се случи на някого в близко бъдеще... А ако не се случи, вероятно е било за добро...
     – Да приемем, че си правила всичко с най-добри намерение. Щом искаш да даваш съвети и да лекуваш, защо лъжеш, че си магьосница?! Това е непростимо!
     – На никого не вреди! Звучи добре, пък и толкова много хора го правят. Аз не мисля, че има истински магьосници. Досега не съм срещала някого, който може да предизвика буря или да мести предмети с поглед. Вероятно всички са като мен, но това не означава непременно, че са измамници... Впрочем да, от твоята гледна точка са такива, но това не обезценява приноса им...
     – И какво печелят хората от лъжите ви? Какво печелите вие е ясно – така ви плащат тройно!
     – Никога не бих мамила за пари – възмути се тя. – Ако кажеш на човека, че лекарството е магическо, то започва да действа по-бързо и по-добре. Вярата има голяма роля. Е, ако продаваш чиста вода от кладенеца, тя няма да помогне, но ако отварата е добра, действието се усилва. А истински вълшебни питиета няма...
     – Значи според теб всичко е лъжа и измама, но това било много хубаво, защото всъщност вие сте помагали на хората! Абсурдно е! А какво правиш, когато при теб дойде човек, който наистина е омагьосан?
     – По какво се познава, че някой е омагьосан? – попита тя.
     – Не знам, ти кажи! Аз никога не съм срещал такъв човек – объркано каза Алин.
     – И аз също! – самодоволно отвърна жената.
     – Край, всичко приключи! – промълви едва чуто Васин. – Изминах целия този път, за да попадна на самозвана магьосница, която дори не вярва, че имам проблем. И ще умра в някакво забутано село, където никой не може да ми помогне...
     – Никой няма да умира в дома ми! – възкликна разпалено Миа. – Не съм казала, че нямаш проблем. Очевидно е, че нещо не е наред, но съм сигурна, че не се дължи на проклятие.
     – Много е лесно да се каже, след като не се случва на теб!
     – Нямаш доказателства, че си прокълнат. Това, че нещо става след друго, не значи, че се явяват причина и следствие!Дай ми доказателство, че има проклятие, като изключим поредицата от нещастия, сполетели семейството ти!
     Васин мрачно извади от джоба си планинския кристал и й го подаде.
     – Това е талисманът на дядо ми. След като проклятието било изречено, помътнял.
     Тя го разгледа подозрително на оскъдната светлина, проникваща през притворените капаци на прозорците. Повъртя го в ръцете си и му го върна.
     – Е, какво толкова. Да, мътен е, но може би винаги е бил такъв... Ти не си го виждал преди осемдесет години, когато се предполага, че е изглеждал различно. Просто камък с лошо качество... Или е съхраняван зле... Знам ли! Нищо не разбирам от скъпоценни камъни!
     – Аз също някога не вярвах, че има проклятие, но това, което се случи с близките му, ме убеди – обясни Алин. – Това не е суеверие, а действителност! И след като ти не можеш да разваляш истински проклятия, не виждам как би могла да помогнеш!
     Миа се замисли, приближи до шкафа, където беше оставила голямата книга с виолетова подвързия. Разтвори я и започна да търси нещо. Накрая го намери и каза:
     – Това е книга с магии. Използвам я за авторитет... Ето: "Разваляне на проклятие – Вземете три скилидки чесън, семките от седем зелени ябълки, пет щипки настъргано на прах копито от черна тригодишна крава..." и т.н. Адекватно ли ви звучи? Ако някой от вас смята, че това би могло да помогне, ще го направя. Аз лично не вярвам, но ако ти искаш...
     Тя погледна въпросително Васин, но той поклати глава:
     – Няма да стане. Имам нужда от истински магьосник, а не от импровизации.
     Васин се прибра в стаичката, където ги беше настанила Миа. Нещото, каквото и да беше то, се приближаваше. Той вече знаеше, че проклятието ще се сбъдне. Всъщност беше го знаел, през целия си живот. Плахите му опити да промени хода на събитията напълно очаквано останаха без резултат. Не беше уверен и в помощта на магьосника Авалсин, но се остави да бъде убеден от най-добрия си приятел, че това би могло да помогне. Последната призрачна надежда също пропадна.
     Седеше на леглото и се вслушваше в дишането си. Стори му се, че сърцето му бие твърде учестено и не съвсем равномерно. Съсредоточи се върху тялото си и откри още няколко неща, които определено не бяха наред. Чувстваше тежест в главата си и леко му се виеше свят. Потеше се, а и храната не му беше понесла. Тъкмо се опитваше да определи дали челото му е по-горещо от нормалното, когато Миа почука и колебливо се вмъкна в стаята.
     – Нали, не ми се сърдиш! Не искам да останеш с лошо впечатление от посещението си тук!
     – Забрави! – въздъхна той. – Това е последното ми посещение където и да е, така че няма голямо значение... Прощавам ти, защото искам да умра без лоши мисли...
     – Стига де! – скара му се тя. – Казах ти, че няма да умреш! Все ще измисля нещо... Разкажи ми повече за това проклятие. Струва ми се, че пропускаме нещо! Какво е целял прадядо ти? Не мога да повярвам, че е искал да напакости на всичките си потомци...
     – Преди да умре не е бил на себе си... Той е бил рационален човек и не е приемал желанието на дядо ми да бъде духовник. Нали разбираш! Не е вярвал в боговете...
     – Чакай малко! Щом не е вярвал в богове, то вероятно не е вярвал в магии и проклятия! Тогава защо ще му е да проклина някого?
     – Може би точно затова! Не е вярвал, че думите му ще се сбъднат...
     – Не, не е това! Някаква мисъл ми мина през главата, но не можах да я задържа... Тук има нещо много важно, но ми се изплъзва! О, защо не мога да се съсредоточа! – възкликна тя отчаяно.
     – Не се тревожи. Примирих се. Надявам се да посрещна смъртта достойно.
     – Тук си в безопасност. Защо си мислиш, че ще умреш?
     – Не се чувствам добре! Заливат ме горещи вълни, ръцете и краката ми са студени. Главата ми се върти и се чувствам объркан. Имам проблеми с храносмилането. Не мога да спя. Сърцето ми бие неравномерно...
     – Може би си болен! Макар че за първи път срещам подобни оплаквания накуп...
     Замисли се за известно време и каза тихо:
     – Сега си почивай и мисли за нещо хубаво! Ще ти помогна! Не знам как, но ти обещавам!
     Той кимна утвърдително, но след като тя напусна стаята, отново мрачно се съсредоточи в усещанията си.
     Привечер Миа седеше на пейката пред къщата и гледаше тъмното, покрито с тежки облаци небе. Подухваше хладен вятър и въздухът миришеше на дъжд. Алин излезе на двора със запалена свещ и седна до нея.
     – Как е приятелят ти? – попита предпазливо тя.
     – Все така, дори по-зле. От няколко дни не е спал нормално – унася се, а после се стряска в съня си. Казва, че е все едно, тъй като скоро и без това ще заспи завинаги. Страхувам се, че наистина може да умре.
     – Това не е болест – каза младата жена. – Аз самата не знам какво е, но наистина изглежда зле. И непрекъснато се влошава. Нямам отвара за такова състояние. От няколко часа стоя тук и ми се струва, че трябва да има просто обяснение за всичко.
     – Според теб какво му е? Ти не вярваш, че е черна магия... Какво мислиш, че става с него?
     – Предполагам, че толкова силно вярва в проклятието, та неволно е готов да умре, за да го изпълни... Нещо такова...
     – Един вид, той ще умре, защото вярва, че трябва да умре!
     – Да. Това е единственото, което ми хрумва – съгласи се тя.
     – Значи, ако успеем да го убедим, че е само суеверие, нищо лошо няма да се случи – предположи Алин.
     Миа поклати тъжно глава:
     – Мислих за това, но няма да стане. Дори двамата да сме убедени, че няма проклятия, той е живял с тази мисъл цели тридесет години. Не разполагаме с достатъчно време.
     – Няма време за нищо смислено, но трябва да опитаме. Днес беше последният ден, но той е роден по пладне. Имаме тази нощ.
     – Не можем да го накараме да престане да вярва! Всъщност възможно е дори когато човек знае, че нещо не е истина, да продължава да вярва в него. Когато бях малка имаше една страшна история за черен таласъм, който идва нощем до леглата на децата. Майка ми многократно ми обясняваше, че това не е истина, и аз й вярвах, но се страхувах от него дълго време след това...
     Права си! Така няма да стане. Какво предлагаш?
     – Днес започнах да допускам мисълта, че може би наистина има магии. Единственият начин да помогнем на Васин е да му повярваме. Аз не мога да твърдя със сигурност, че не е прокълнат. Струва ми се малко вероятно, но допускам, че е възможно. Следователно трябва да намеря начин да разваля проклятието. Но не и с настъргано копито от черна крава! Нищо на света не може да ме убеди, че това помага!
     Заваля ситен дъждец. Тя стана, закри свещта, за да не се намокри, и сви рамене:
     – Със стоене тук няма да стане. Ела вътре, ще ти покажа нещо.
     Преминаха през тъмни коридори дълбоко във вътрешността на къщата. Въведе го в малка, зле поддържана стая. Въздухът беше застоял и натежал от миризма на влага и плесен. Миа запали два свещника и контрастът с останалата част от къщата ярко изпъкна. Подът беше покрит с тъмни петна и пръст, по всички повърхности имаше дебел слой прах, на тавана и около шкафовете – паяжини.
     – Това е работната стая на предшественика ми. Съседите говорят, че бил велик магьосник, много мъдър и умел във всички заклинания.
     – А тук какво има?
     Алин се приближи до един шкаф и безцеремонно го отвори. Голям космат паяк пробяга край редица шишенца със съмнително, мътно съдържание. В дъното имаше три големи пръстени делви и прогнил свитък.
     – По-добре не пипай! – намеси се тя. – Това са отварите му. Никога не съм ги разглеждала... Не използвам това помещение.
     – Чудно е, че дори не си си направила труда да почистиш и да изхвърлиш неговите вещи!
     – Нямам излишно време за губене – отвърна не съвсем убедително тя.
     – По-скоро те е страх да не си направиш неволно някоя магия, нали? – подразни я той. – Признай си, че все пак си суеверна!
     – Не съм! Просто не исках да рискувам да се полея с нещо лепкаво... Предпазливостта никога не е излишна.
     – А дали тук няма нещо, което би могло да помогне на Васин? – мъжът изостави заяждането и възвърна сериозния си вид.
     – Може би, но не смятам да си правя експерименти с приятеля ти. Ще прегледам книгите му – тя посочи една мръсна лавица, на която бяха подредени десетина дебели проядени тома.
     Миа взе една от книгите, при което се вдигна облак прах и двамата се закашляха. Разлисти я и я върна на мястото й. След кратък оглед се спря на тънка и добре запазена книжка и я показа на събеседника си. Алин успя да разчете заглавието, небрежно изписано с неравен почерк на корицата – "Магия за начинаещи".
     – Да, това е точно като за теб – унило се съгласи той. – Само се моля полезната информация да не е в книгите за напреднали! Жалко, че първия ти опит може да завърши толкова фатално...
     Тя пропусна покрай слуха си последната забележка и се опита да се усмихне насърчително.
     – Тук не можеш да направиш нищо, но ще е полезно да се опиташ да повдигнеш духа на Васин. Кажи му да не се отчайва, защото имам многообещаваща идея... Дано това да не се окаже лъжа!
     На следващата сутрин Алин откри Миа в малката библиотека. Тя беше заспала край масата, отпуснала глава върху книгата. Тъмната й коса се стелеше разбъркана по прашната повърхност, а лицето й изглеждаше спокойно и дори му се стори, че се усмихва в съня си. Двата свещника бяха угаснали, но навсякъде беше покапал восък от прегорелите свещи.
     – Миа, събуди се! – Алин я побутна, а после леко я разтърси.
     Тя се размърда, отвори очи и премига срещу светлината. Поизправи се сковано и се огледа объркано. Загриженият вид на мъжа до нея и разтворената книга бързо я подсетиха за вълненията от предишния ден.
     – Мисля, че открих нещо интересно! – бодро каза тя. – А Васин как е?
     – Опитва се да се държи, но всъщност е по-зле – тихо каза Алин. – А ми се струваше, че няма начин да се влоши повече! Какво си намислила?
     – Слушай сега – започна тя с лека усмивка, като изстърга с нокът покапалия восък от страницата. – "Развалянето на родово проклятие трябва да се извърши в ясна нощ по пълнолуние, на висок връх в безлюдна местност, в присъствието на трима посветени магьосници, които трябва да извършат жертвоприношение на бял двегодишен козел върху..."
     – Не ми го чети! Схванах идеята – това е напълно неизпълнимо! На какво се радваш?!
     – Просто това е сложният начин! – весело отвърна тя. – Отговорът беше в началото на текста, но ми трябваше време, за да го осмисля... Прочети определението за проклятие!
     И тя тържествуващо му подаде книгата. Той я пое и няколко минути се взира неразбиращо в страницата. След това решението проблесна в съзнанието му – толкова просто, че никога не би му дошло наум.
     – Не е възможно! – поклати глава той, но в гласа му имаше надежда. – Това е прекалено!
     – Точно така! – каза Миа. – Но не се съмнявам, че ще подейства!

Васин се измъкна на двора и седна на пейката. Самият факт, че все още е жив, му се струваше истинско чудо, но не вярваше да продължи дълго. Страхът беше заличил всичките му усещания и вече не следеше за правилното функциониране на тялото си. Само очакваше всичко да свърши. Изненада се, когато видя Алин и Миа да излизат от къщата в приповдигнато настроение. Не му се стори възпитано някой да бъде толкова радостен предвид близкия му край.
     – Остави това кисело изражение! – извика бодро Алин. – Току-що решихме проблема!
     – Можеш ли да развалиш проклятието? – той отчаяно се обърна към магьосницата.
     – Аз не! – засмя се тя. – Но познавам човека, който може да го отмени!
     – Дано не е много далеч, защото времето изтече... – въздъхна Васин.
     – Той е тук! И още не знае за това... – тя сви рамене снизходително. – Слушай сега какво пише в една много авторитетна книга за начинаещи магьосници. "Родовото проклятие обхваща човек и всичките му преки кръвни наследници от същия пол, до девето коляно или докато има такива. То може да бъде отменено във всеки един момент от този, който го е направил или от негов пряк кръвен наследник от същия пол, ако има такъв..." Схващаш ли?
     Васин стоеше в недоумение и погледна въпросително към приятеля си.
     – Ти си този човек! – обясни Алин и кимна насърчително. – В случая прокълнатият и този, който може да отмени проклятието, са едно и също лице!
     – Оказах се права – самодоволно обяви Миа. – Не е възможно да прокълнеш собствените си деца. Това, че майчините и бащините клетви хващали най-много, е пълно суеверие...
     – Не може да истина! Не може да е толкова просто! – възкликна Васин.
     – Ето! Вземи и го прочети сам – подаде му книгата тя. – Не си измислям!
     – И какво да направя? – попита младият мъж, гледайки текста объркано.
     – Просто кажи, че си прощаваш и отменяш магията – предложи тя.
     – Отменям го... Отменям го... Отменям го... – колебливо започна да си повтаря той и усети как му олеква. – Проклятието няма да се сбъдне! Чувствам се като последен глупак! Можех да го разваля по всяко време...
     – Още по-лошо! – поклати глава Алин. – И дядо ти, и баща ти са можели да го отменят!
     – И това обяснява мотивите на прадядо ти – заключи Миа. – Той е презирал суеверията и е смятал, че по този начин ще предпази наследниците си от тях. Очаквал е синът му да се опомни и да отрече съществуването на черна магия. Ефектът е бил точно обратният! Да напишеш проклятие пред вратата си е равносилно на това да поемеш отговорността да го изпълниш... Продължавам да вярвам, че няма проклятия, но ако решиш, че животът ти ще се провали, то това е твой избор!
     – А кристалът? – Васин го извади и го погледна срещу светлината. – Сега е по-бистър...
     Миа недоверчиво го взе и го огледа от всички страни.
     – Наистина вчера ми се видя мътен, но предполагам, че това зависи от осветлението... Все още не съм убедена в съществуването на магии!
     – Това няма значение! – прекъсна ги Алин. – Нали всичко приключи благополучно.
     – И трябва да го отпразнуваме – усмихна се Васин.
     – Кое? Това, че развалихме едно много съмнително проклятие ли? – иронично вметна тя.
     – Не! Забравихте ли, че днес имам рожден ден! – от унинието му вече нямаше и помен.
     – Това вече е повод! – съгласи се Миа и добави. – Видяхте ли? Не съм магьосница, но никога не се провалям!