Железният човек
Автор: Light_Lord

     И пак този дъжд. Облаци и дъжд.
     Мракът го разяждаше, впуснат в поредния си щурм към желязната му глава. Отдавна не броеше дните на унижение, не броеше дългите и болезнени часове в морето от самота, не броеше дупките в своята същност, защото нямаше значение. За него винаги беше нощ. Винаги атмосферата беше една и съща – мастилено черна. Такава щеше да си и остане. Хората винаги щяха го подминават, сякаш не беше там, фонът пред него все така щеше да си е същият, а душата му – празна и лутаща се като диво животно в клетка, надяващо се, че при някоя от обиколките си ще намери някъде изход от железния си затвор...

     Някъде... в една елементарна и простичка вселена, обкована с желязо, състояща се предимно от  тъмнина, малка бяла точка пулсираше, сякаш на шега. Само това беше останало. Само тази малка частица някак все още съществуваше, представлявайки онова, наричащо се живот. Тя не се предаваше като останалите, въпреки че беше присъствала на смъртта на всички преди нея. Година, след година, една по една всички изчезнаха и бяха заличени. Светлината им постепенно намаля и угасна, оставяща след себе си тишина и непрогледен мрак. Трябваше вече да я няма, да се предаде и да угасне като всички, но малката точица нямаше да спре да се бори. Без значение за колко дълго се наложеше, тя нямаше да престане да вярва, да мечтае. Времето щеше да дойде някой ден. Някой ден. Тя нямаше да угасне, независимо какво се случеше.
     Някъде от далеч екна гръм, като боен рог, призоваващ войниците да настъпват. Точицата знаеше какво е това. За миг затрепери, заблуждавайки падащите отгоре зелени капки, но веднага след това засвети още по-ярко, създавайки синкави пръстени около себе си, които се завъртяха бясно. После точицата се уголеми още. О, да – това беше само началото. Изпълни още пространство, светейки и свивайки своята същност, за да се предпази и отблъсне капещата отрова. Нямаше да им се даде. Нито днес, нито утре. Щеше да има надежда. Винаги.
     Но тогава се случи нещо, което досега точицата не беше преживявала никога от началото на съществуванието си. Мракът се засили, убивайки ярката светлина, задуха вятър, а зелените капчици се спряха в нищото. Точката ги наблюдаваше изумено, докато те бавно се втвърдяваха и добиваха форма. Накрая приличаха много на изумруди, чиито блясък я пленяваше. И както ги гледаше захласнато, напълно забравила за своята безопасност, така и не можа да реагира, щом зелените снаряди се насочиха отново надолу. Кубчетата се взривяваха навсякъде около точката, която нямаше какво да стори. Осъзна, че това е краят, ала дори пред прага на поражението отказа да се предаде. Тя се сви силно, унищожавайки малкото останали пръстени, чиито синкав блясък се разпръсна заедно със зелените кристали, загубвайки се в мрака. Този път формата и големината й се промениха тотално. Изду се нагоре, заприличвайки на балон, светлината се върна по-силна от всякога, а сините пръстени, макар бледи, започнаха да се оформят наново.
     "Атаките ви не ме правят слаба! Те само засилват гнева, който ще ви посрещне накрая!"
     Напук на всичко това, зелените капки, сега твърди и със заострени ръбове, се заспускаха отново, по-силно и по-настървено, като ято хищни птици. На свой ред точката, която сега наподобяваше едно голямо кълбо от бяла прежда, се изду още и още. Кристалите се спускаха, свистейки – кълбото се уголемяваше, светейки все повече и повече.
     "Ще намеря изхода! Няма да отнемете моя шанс!" – извика някогашната точка и стисна всички свои тъкани. За един-едничък миг цялата Вселена бе осветена от сноп светлина, разкривайки истинската си и цялостна същност – една черна стая, с черни стени, с черен под. Нямаше прозорци, нямаше врата... нямаше изход.
     Последва взрив и всичко изчезна. Светлината умря, зелените кристали спряха да летят, синкавите пръстени се разпаднаха. Остана само мрак. Непрогледен, мастилен мрак. И нищо друго.
     Дали точката достигна пределите на своите възможности, които бяха станали едва ли не безгранични, водена от стремежа към свободата, истината и омразата към вечния враг? Или може би просто не можа да понесе факта, че надежда всъщност няма? Че няма изход, че всичките тези битки, с които бе печелила време, са били напразно, за една несъществуваща и безсмислена кауза?
     Може би, само може би, ако бе успяла да проумее това по-рано... щеше ли да има шанс? Едва ли ... Дори да бе видяла това, точката нямаше да го приеме, щеше да го отхвърли, невярвайки. За нея нямаше нищо невъзможно. До самия край.
     Някъде отвъд, една кална топка от сняг и кал го цапардоса по лицето. Ако можеше, щеше да изкрещи. Щеше да протегне ръка и да накаже проклетото хлапе, да му покаже болката и страданието.
     Той гледаше напред, наблюдавайки сипещия се сняг, който заменяше калните локви и тъмните канавки с бяла пелена. Неизвестно как, изведнъж разбра, че мъката и омразата са изчезнали. Както и надеждата, че някой ден ще се махне от тук. Но Той беше щастлив. Най-сетне виждаше истината, а тя не му се струваше чак толкова тъжна. Не и сега.
     Хората винаги щяха го подминават, фонът пред него все така щеше да си е същият, облаците щяха да си летят, дъждът да се сипе, снегът да почуква по раменете му.
     И пак този дъжд. Облаци и дъжд. И малко сняг.
     Просто така му беше писано. За какво можеше да мечтае Той? Какво можеше да иска? Можеше само да наблюдава и да се учи. Това беше неговият единствен път.
     Пътят на една желязна статуя.