Нещо хубаво

     "... и не знам вече къде да търся. Не знам по кой път да поема, коя следа да следвам. Съзнанието ми е изпълнено със съмнения и сенки. Колебания. Започвам дори да мисля, че всичките тези години са били изгубени безвъзмездно във времето. Нима старостта най-накрая ме побеждава? Защото когато една душа, била тя и на магьосник, почувства тази неувереност и нестабилност, които сега изпълват моето същество, това определено я навява на мисли, че времето й на този свят изтича.
     Макар все още да усещам магията около себе си, не мога да не отрека слабостта, засилваща се в мен с всяко следващо изгряване на слънцето. Тъмнина, гъста и тежка като олово, сковава крайниците ми все по-здраво. Опитва се да ми попречи да отворя очите си сутрин и да вдишам въздуха на новия ден. Досега успявам да се преборя с болките, понякога съумявам да ги изкарам от съзнанието си за няколко луни, дори да си внуша, че те са ме напуснали, че са намерили някого другиго. Уви, съвсем скоро се завръщат с нови сили. Тогава винаги имам чувството, че най-накрая умирам. Замислял съм се дали всичко това не е част от техния коварен план един път да ме повалят на земята така силно, че да не мога да се изправя.
     С крива усмивка осъзнавам, че почти целият ми живот е бил една илюзия, един голям цветен албум с пъстри картини, които настървено съм хвърлял по време на пътуванията си, изричайки някое от своите заклинания. Че слабостите и тъмнината просто символизират факта, че костите ми са стари и изтъркани, а не духове, стремящи се да изстискат бавно живота от мен. Че завъртените ми реплики и постоянните съвети към хората не са имали никакъв ефект, а след като съм напускал, просто са се изпарявали в тежкия въздух от парфюмите на благородниците. Че стремежите, убежденията и принципите ми, че вярванията ми не са нищо повече от един невъзможен и нереален свят, съществуващ само в кухата ми глава.
     Вече се примирих, че никога очите ми не ще зърнат еднорог.
     Не послушах тези, в онова далечно мое минало, които ми казваха да се хвана за нещо друго. Да не гоня несъществуващото. Аз не ги послушах. Несъмнено в тогавашното ми съзнание са се виели красиви и плавни спирали, рисуващи широкия свят такъв, какъвто е според мен. Навярно тези мечти са оцелели и до ден днешен, въпреки всичките години и това, че сега съм видял толкова много, за да мога с чиста съвест да призная грешките в представите си.
     Някога някой ме посъветва да не мечтая. Да не тая надежди в сърцето си и да не кроя големи планове. "Който няма стремежи, преживява разочарованията по-леко, просто защото не е влагал нищо". Ще ми се да бях постъпил така, да бях заживял такъв живот. Тогава нямаше да опозоря онова малко невинно момче, което бях, и неговите магически представи. Но вместо това аз тръгнах да скитам, да разбера, да видя със собствените си очи драконите, съкровищата, могъщите магьосници, величествените замъци, приказните еднорози и зелените им гори! А какво намерих?! Хора, мислещи само за удоволствия и облаги. Безполезни гълтачи на храна, търсещи власт и могъщество в страданието на слабите. Натруфени благородници, у които има всичко, но не и нещо човешко. Отказах се и от своя орден. Беше ме срам да върша дела от името на човек, макар и с голяма сила, който наказваше неподчиняващите се, изгаряйки очите им.
     "Какво е един жалък живот като техния?" – казваше ми през смях.
     Сега съм само един изгнаник. Един стар и самоуверен глупак с рядкото умение да разказва приказки и да прави по някой фокуснически трик. Това открих и това имам за всичките години на странстване. Сега вървя от град на град, от село на село, та дано някой отегчен благородник приеме този стар магьосник с опърпани дрехи.
     Отказах се вече от принципите си, от това, в което вярвах. И не знам вече къде да търся ... "

     Перото се плъзна от ръката му е легна върху листа пергамент. Еронд стисна силно очи, за да прогони дрямката. Отново умората го беше надвила. Потърси инстинктивно мастилницата, но вместо това напипа чашата си. Вдигна поглед и чак тогава умът му се върна в настоящето. Седеше на трапезата в захабената къща на някой неизвестен нему благородник, чието име май бе чул при влизането си, но не бе успял да запомни. За разлика от повечето домове на влиятелни хора, този се бе оказал неподдържан, мръсен, наподобяващ много повече на кръчма, където се събират пияници и главорези, за да задоволят нуждите си или да създадат някоя свада. Така поне го виждаше Еронд.
     Погледът му се сведе надолу към написаното, след което сивите му очи се вдигнаха към останалите присъстващи. Да, определено това не прилича на благородническа къща, помисли си. Никой не го гледаше, както всеки друг път. Хората си говореха помежду си, очаквайки своя домакин и вкусните гозби, в които щяха да впият острите си зъби. Еронд разтърка слепоочия. Така избистряше мислите си, за да бъде речта му равна и убедителна. Лошите разказвачи не се търпяха в тези среди. И въпреки поредния масаж и събуждането на неравномерното му кръвообращение, стомахът на Еронд се сви. Не беше заради глад – той бе свикнал да не яде дълго време, както се бе примирил и с обграждащия го свят. Беше жилав старец, но като повечето магьосници – съвсем слаб, с тънки китки и костеливи дълги пръсти. С тях погали бялата си брада, замисляйки се дълбоко, но отново без успех. Не можеше да се сети за никаква история. Отделни парченца летяха из главата му, но започнеше ли да формулира съдържанието наум, нещо все му се губеше. Мисълта му бе прекъсната от висок и дрезгав глас.
     – Момчета! Хубава нощ! Малко прекалено студена, но все пак хубава! – беше висок мъж с неподдържан вид. Косата му беше прилепнала към главата, а лицето – брадясало. Еронд, чиито очи бяха виждали много, разбра, че непознатият, въпреки външността си, се ползва с някакво уважение тук. Останалите му направиха място да седне и го загледаха, жадни за още информация.
     – Какво? Какво има, Храх? Какви новини носиш? – престраши се да попита един.
     – Нещо за храната ли, Храх? – обади се друг, много по-пълен мъж.
     – Нали всичко е наред? – изписка един с голямо количество лунички по лицето.
     Мъжът, към когото всички се обръщаха с "Храх", направи победоносна гримаса и, скръствайки доволно ръце, заяви така, че всички да го чуят.
     – Спокойно момчета, ще има ядене, не се бойте! Ако трябва, някой от вас ще отиде в казана, но храна ще има!
     Еронд сведе глава към чашата и листа си само и само да не гледа смеещите се, някои малко нервно, мъже. Това беше едно от нещата, с които не можеше да свикне – жестокостта на своята раса. Беше готов да се зарови отново в мислите си, в опит да измайстори нещо за разказване, но успя да долови последвалите думи.
     – Няма да повярвате какво хвана сър Дариан днес! Огромен кон беше!
     Магьосникът видя надигащия се интерес у останалите. Почувства и своя собствен.
     – Какво? Какво е хванал?
     – Кон ли?
     – Кажи де, Храх!
     – Еднорог! – закиска се мъжът и сложи ръце на гърдите си. – И аз бях там! – добави – Видях ги с очите си! Бяха два, но женският избяга! Огромен бял звяр! Никога не бях виждал нещо подобно!
     В съзнанието на Еронд се задвижиха стотици малки зъбни колела. Две убеждения се сблъскаха в титанична схватка. Цветни спирали се преплитаха и святкаха навсякъде.
     Възможно ли беше? Еднорог?
     – Лъжци ... – промълви тихо старецът, потушавайки битките в главата си.
     – Ей такъв голям! С бял рог!
     Храх продължаваше да говори високо, привличайки вниманието на всички наоколо. Само след минута го бяха заобиколили, молейки го да разкаже още. Храх се справяше добре, като повтаряше почти същото, но с други думи. Еронд разсъди, че и друг път е попадал в подобни ситуации. Вече приказките изобщо не интересуваха магьосника и той грубо ги избута на заден план. Усети как у него се прокарва разочарованието и поредното убеждение, че неправдата властва в този свят. Това обаче бързо отмина, отстъпвайки място на гнева. Преди да се осъзнае какво прави, Еронд вече бе на крака и викна към Храх, надвиквайки и него и останалите крякащи.
     – Покажи ни го тогава! – премига няколко пъти и преглътна, щом видя, че всички в залата го зяпат учудено. Събра малко смелост и добави с по-мек тон. – Еднорози не се виждат под път и над път. Може да ти ...
     – Не ми се е сторило, старче! – отвърна на свой ред Храх. – Как смееш да оспорваш видяното от мен и от сър Дариан?! Продължавай и ...
     – Ще видиш еднорога. – довърши някой от вратата.
     На Еронд му се стори, че за по малко от миг всички си заеха местата и млъкнаха, оставяйки само Храх и него самия прави.
     – Интересни зверове, няма спор. – сър Дариан седна на голямото си кресло в единия край на масата, махайки на двамата да сторят същото, смятайки, че стоят прави от уважение. – Ще го видите, магьоснико, но нека похапнем.
     Всичко у стареца препускаше на бързи обороти, ръцете му трепереха. Макар възбудата му да бе голяма, той се обърна към домакина и каза с равен глас.
     – Ще бъда много признателен, ако Ваша милост ми разреши това да бъде моето възнаграждение. Сър Дариан, разрешете ми да видя това създание и Ви обещавам, че ще чуете най-великолепната магическа история ...
     – Щях да я чуя и без това. – прекъсна го Дариан, гледайки изпод вежди. Еронд трябваше да кимне.
     Вратата отново се отвори и прислужниците започнаха да внасят храната. Всичките отново се разприказваха, грабвайки вилици и ножове. Във въздуха се разнесе аромат на печено месо.
     Еронд не докосваше гозбите. Беше готов да даде цялата храна на света, стига този миг да мине още сега. Гласът на благородника сякаш дойде от много далече.
     – Както вече разбрахте, – започна той, слагайки ръка на устата си, за да възпре идващия въздух. Погледна към Храх и кимна. – днес хванахме еднорог. Сега ще имате възможността да станете едни от малкото, които са зървали такова магическо същество.
     Еронд затаи дъх. Сега щяха да го въведат. Или може би сега лордът щеше да подкани всички на излязат навън. Навярно еднорогът беше навън ...
     – Ето го. – възкликна сър Дариан. Останалите ахнаха.
     Магьосникът също вдигна глава, със светещ от напрежение и възбуда поглед, но с една усмивка, която не се беше мярвала по лицето му от много години.
     Усети как сърцето му се пръска. Лицето му се изкриви по нечовешки начин, заприличвайки на една от онези физиономии, които той така дълбоко презираше. Стана и се наведе напред, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на ръба на масата.
     Сър Дариан сияеше.
     – Ще се нагостим. Такова събитие не става всеки ден.
     – Това е грях. – каза Еронд, свивайки устни така, че кръвта рязко се отдръпна от тях. Ръцете му пуснаха масата.
     – Какво? – не разбра добре домакинът, но се засмя – Всички трябваше да го видят! Мислиш, че щяхме да успеем да го вземем жив? Та това е само един кон... грях... в името на...
     – Едва ли има по-голям грях от това да убиеш еднорог. – очите на стареца светеха. – Но несъмнено Ваша милост ще измисли такъв.
     Сега беше ред лицето на Дариан, обикновено червендалесто, да стане бяло като платно. Никой не смееше да се обади, никой не смееше да помръдне дори.
     – Не смей да говориш! – извика Еронд, сочейки с пръст напред. – Всички вие, всички вие сте покварени! Ръцете ти, сър Дариан, са изцапани с кръвта на това същество! И смееш да наричаш себе си благородник!
     – Замълчи, ако има някакъв разум, останал в лудата ти глава. – изсъска домакинът.
     – Достатъчно мълчах! Време е да се разправя с всички като теб! – магьосникът вдигна ръце. Самият той не знаеше какво прави. Виждаше само изненаданото и паникьосано изражение на мъжа. Всичко останало се бе превърнало в обикновен сив фон. До ушите му стигнаха думите "Хванете го!", но ръцете му продължаваха да се движат. Видя как Дариан се надига тромаво от креслото си в опит да залегне. Огненото кълбо го блъсна, придружено с тъп звук. Той падна назад, а на челото му зееше димяща дупка. Очите му бяха отворени, гледайки неразбиращо в нищото.
     Сега всичко бе в сиво. Еронд внезапно изпита страх. Залитна назад и потърси трескаво жезъла си. Беше настанала суматоха и всеки се опитваше да се добере до него. Внезапно се обърна, за да побегне и светът избухна край него.
     Още след втория удар изгуби съзнание. Няколко часа след смъртта на сър Дариан една карета мина през гората и изхвърли две тела в локвите. Едното потръпна почти незабележимо.
     Старецът незнайно как не беше умрял, но ако бе останал в съзнание, със сигурност щеше да го стори. Върху му се стовариха безброй юмруци, някои го налагаха с тояги по главата и гърба. Накрая го изхвърлиха навън, заедно с трупа на някогашния сър Дариан. Храх, заел мястото на покойния си господар, реши, че ще е най-добре, ако потули случката.
     Еронд успя да допълзи до едно дърво и да се облегне на стъблото му. Този път със сигурност знаеше, че животът го напуска. Беше наясно също така, че и двата му крака бяха счупени, а цялото му тяло бе в синини и рани.
     Кръв и дъжд се стичаха по страните му. Ала пред погледа му – премрежен и гледащ напред – не можеше да се махне грозната картина на една голяма конска глава, застинала в ужас, с голям бял рог на челото.
     Еронд усети как животът го напуска и облегна глава назад. Беше сторил каквото трябваше. Поне веднъж го бе сторил...
     Нещо меко го докосна по челото. Помисли си, че е просто изтръпването от раните, но след миг усети допира отново. Отвори очите си с мъка и трепна. Зениците му се разшириха, а ако състоянието му не бе толкова лошо, сигурно би подскочил.
     Пред него стоеше прелестно бяло същество, навело главата си съвсем близо до неговата. Еднорогът пак отърка муцуна в челото му и изпръхтя бял прах от ноздрите си. Еронд не можеше да проумее, че това е реалност. Вдигна бавно поглед и огледа животното. Еднорогът блестеше ярко, въпреки тъмната нощ. Дъждът и калта сякаш се отдръпваха от него. Дългата му грива се спускаше на една страна, стигаща почти до земята.
     – Мислех си, че никога няма да видя някой като теб. – промълви старецът несвързано. – Съжалявам за другаря ти...
     Еднорогът го побутна този път по-силно и главата на човека падна назад, удряйки се в дървото.
     – Ти си... ти си истински. Нима не... сънувам? – Еронд бавно вдигна ръце. Успя да игнорира болката и ги вдигна нагоре към главата на еднорога, който го гледаше с дълбоките си сини очи. – Ти дойде при мен. Съжалявам. – каза Еронд и обгърна главата на животното с ръце. – Никога... не бях виждал жив еднорог. Мислех, че никога няма да те зърна със собствените си очи...
     В мислите му достигнаха други думи.
     "Сега, след като се видяхме, ако започнеш да вярваш в мен, и аз ще повярвам в теб."
     Старецът хвана силно главата на еднорога и облегна главата си на неговата. Дъждът и кръвта все така се стичаха по лицето му, а сега сълзите на човека и еднорога се присъединиха.
     – Виж ти... нещо хубаво да има на този свят. – промълви Еронд и се усмихна на еднорога, все така плачейки. – Ти ще останеш. Винаги ще останеш тук. Трябва да има поне една частица красота и невинност на този свят. Ти си жива. – затвори очи и прегърна съществото.
     Дългите пръсти се отпуснаха, главата се облегна бавно назад към дървото, а силуетът на магьосника не помръдна повече. По лицето му, макар кърваво, мръсно и обезобразено, можеше да се различи една обикновена усмивка. Детска и невинна усмивка.

     А в гората дълго време се носеха думите: "Ще остана ..."