Фрагменти от един човешки ум

Един кратък разказ за движението навътре,
за вътрешните прегради, които издигаме в себе си,
и за тяхното преодоляване

     Жената на прага ми хвърли бърз изпитателен поглед, тъмносините й очи пробягаха по прашната ми роба, за да се уверят, че всички отличителни знаци са на мястото си, взря се още веднъж, този път по-продължително в лицето ми и след това без да промълви нито дума ме въведе във вътрешността на каменната постройка. Стъпваше леко, но уверено, осанката й излъчваше характерната непоклатимост на хората, следващи твърдо собствените си убеждения. Нещо в нея напомняше за земята, напечена от слънцето, над която се носи дъх на полски цветя. Вътрешността на къщата, през която ме превеждаше, не привлече с почти нищо вниманието ми, обзавеждането бе семпло и практично. Дневна, коридор и стълбище по-късно се озовахме в малка библиотека, толкова малка, че ако не бяха книгите, бих я сбъркал с необичайно широк килер или може би малък кабинет. Самите книги бяха много повече, отколкото човек би очаквал да открие в подобно жилище, покриваха почти всички стени, личеше, че за тях са полагани особени грижи. Следобедното слънце проникваше през два широки прозореца, осигуряващи достатъчно светлина за четене. До единия прозорец разположен в дървен люлеещ се стол завит с одеало седеше мъж на средна възраст взрян в нищото. Не реагира по никакъв начин на появата ни, всъщност той самият сякаш изобщо не присъстваше в стаята.
     – Той обичаше... обича книгите ... – жената проговори за първи път, гласът й бе пресипнал и трепна за миг, но въпреки това притежаваше същата волевост и непоклатимост на походката и цялото й присъствие.
     – От колко време е отплавал¹? – привилегия на всички от моето поприще бе правото да прескачаме всички излишни формалности. Тъмносините очи на жената ме стрелнаха за миг, пълни със съмнение, не можеше да повярва, че ми отне толкова кратко да разгадая състоянието на мъжа й. – От колко време е отплавал, попитах.
     – Вече месец... Ако му сложиш лъжица каша в устата, яде, ако го сложиш на легло, спи, но иначе сякаш го няма. – наред с вътрешната сила в гласа й се запрокрадваха белези на преумора и недоспиване. 
     – Той тук ли беше, когато отплава? 
     – Тук.
     – Искам да видя последната книга, която е взел.
     Жената ми посочи с очи малкото писалище до другия прозорец. Върху него стоеше един единствен пергамент подвързан с еленова кожа. Върху корицата бе жигосана познатата емблема на мъж с превръзка на окото и шлем с еленови рога.
     – Можеш ли да го върнеш?
     – Никога не се знае, преди да се опита. Няма да го сполети зло, докато съм тук, върви отдъхни.
     – Аз... аз ще остана... – очите й недвусмислено заявяваха, че няма смисъл да се спори с нея.
     – Както искаш.

     Направих две крачки и се разположих във втория люлеещ се стол, разположен почти в средата на малката библиотека. Бе твърде обемист, за да бъде част от постоянната мебелировка на малкото пространство, въпреки че изглеждаше тежък. Жената явно го бе донесла от друга стая, подготвяйки се за идването ми. Тя самата се отпусна тежко на ниско трикрако столче близо до вратата и стаи дъха си.
     Отне ми няколко дъха, да приведа себе си в покой и да оставя плътната реалност там някъде в неопределеното пространство отвън. Вътрешната природа на съзнанието постепенно завладя всичките ми сетива. Появи се познатото усещане за съществуване като чиста светлина сред светлина... Безмълвен въпрос... позволение... и стъпка напред...
     Обкръжението сякаш се пови в един миг от нищото и остана стабилно. Във всички посоки около мен изникнаха червени скали, намирах се във вътрешността на пещера. Реех се свободно из празното пространство, без да се налага да докосвам пода, бях свободен от законите на гравитацията действащи в плътната реалност. Мека светлина изпълваше цялото пространство, без да притежава източник или център, бе равномерна навсякъде. Стените бяха неравни но самият камък изглеждаше гладък и лъскав – нешлифован кварц. Червеният цвят преминаваше на места в отделни жилки пурпурно и виолетово. Подът за разлика от стените бе от фин пясък, нюансите на пурпурно и виолетовото преливаха плавно един в друг чертаейки, колкото красиви, толкова и неразбираеми рисунъци. Виждаха се множество проходи към други зали – до една празни, подобни на първата и все така лишени от живо присъствие. Приближих се до една от стените, за да погледна камъка отблизо – бе полупрозрачен и прорязан от малки празни каналчета. Цялото място създаваше усещането за ръбатост, неравност и пустинност, липсата на небе извикваше чувство на лека клаустрофобия. Единственото, което можеше да изразява някакъв по-дълбок смисъл на това място, бяха картините от пурпурно-виолетов пясък. 
     Настроих съзнанието си, както музикант настройва струните на своя инструмент, за да внеса още малко светлина и да прогоня дразнещата клаустрофобичност. Пространството около мен откликна, изпълвайки се със златно-зелени проблясъци. Взрях се отново в пода, новата светлина сякаш хвърляше светлосенки допълващи иначе липсващите очертания. Картините, всъщност картината, представляваше кълбо от преплетени змии с цвят на оникс. Изникналият от нищото черен кристал усилваше чувството за дискомфорт. Подръпнах струните на съзнанието си, карайки го да засвири мелодия в златно-зелено...
     Занаятът ми бе непонятна за повечето хора игра на съзнанието, като редене на пъзел – вглеждане, търсене на липсващото и връщане обратно по местата им на липсващите парченца кристализирало съзнание.
     Няколко мига по късно стотиците песъчинки раздробен черен кристал по пода започнаха да се стапят и да заливат пода и стените. Малките каналчета, прорязващи камъка, започнаха да се изпълват от водата с цвят на нощ, скоро тя запълни цялото празно пространство в и отвъд стените от червен кварц. Позволих на водата да ме обгърне напълно, а миг по-късно с едно движение на мисълта изтласках себе си право нагоре. Вместо да срещна тавана на пещерата, изплувах в просторна открита местност. 
     Озовах се над два внушителни водопада, водата от които се натрупваше в езеро, от чието дъно току що бях изплувал. Черната вода контрастираше с яркобелия кристален пясък. Гледката бе величествена, водопадите изливаха своите тонове блестящ мрак в черна перла инкрустирана насред пробляскващ бял кристал. Но отново липсата на живо присъствие бе натрапчиво осезаема, дори тази красота бе бездушно застинала, нещо повече, излъчваше студ. Обърнах очи в посоката, където трябваше да е небето, но от там ме посрещна само сива мъгла. Отново безмълвен въпрос, последван от безмълвен отговор и позволение... Съзнанието ми познаваше и друга песен, способна да стопли тази ледена прелест. Пренастройка и миг по-късно от пеещите струни на духа ми се лееше златно-виолетова светлина, пропиваща и насищаща като ароматните треви от Изток. Потокът се разрасна и разгърна, трети водопад от златно-виолетова светлина се присъедини към двамата си по-големи братя. Усещането за студ започна да поддава и дъх след това изчезна безследно. Водата от доскоро блестящо черните водопади започна да възвръща естествено синия си цвят – черната перла бе трансформирана в лапис лазули. Плахи първоначално, и все по ярки лъчи жизненост се просмукваха в постранството, като светлината на слънце, което прогонва мъглата от хладен есенен ден. 
     "Открий извора" гласеше една от първите сутри², които чух да кънтят сред стените на Храма. Усмихнах се на себе си. Бях търсил извора на много състояния, но за първи път това бе Изворът на Мимир³... Безмълвен въпрос, позволение и крачка напред...
     В далечината изплува силуетът на величествен дъб с размери, простиращ се далеч отвъд възприятията, дърво, способно с корените си да поддържа Земята, а с короната си да подпира Небето. Едва ли някой би могъл да си представи Игдрасил⁴, без да го е виждал – исполинът, по-стар от времето, покълнал от първичния хаос. Там някъде сред корените му един мъж в скитнически одежди седеше на брега, вторачил поглед в непрогледните води на Извора на Мимир...
     – Твърде дълго се взираш в непрогледното, приятелю – мъжът почти не реагира на появата ми.
     – Трябва да пожертвам лявото си око, за да разбера, за да пия от Извора на мъдростта, цената е толкова висока, толкова жестока, а не мога да се върна назад. – гласът му сякаш носеше в себе си Севера, заедно с изтощението и примирението – Нима ти си готов да платиш тази цена, страннико?
     – Тази цена не може да бъде платена, приятелю, нима за да получиш водата ще пукнеш стомната, в която искаш да я налееш? – мъжът вдигна очи от черната вода и ме погледна, зад погледа му се четеше неугасим плам за мъдрост, огън, който дори водата от Извора на Мимир не би могла да угаси.
     – За да получиш, трябва да жертваш, за да познаеш, трябва да жертваш, не може да жертваш друго освен себе си... – нещо в очите му угасна и изчезна.
     – Нима, приятелю, ще размениш книгата за умението да я четеш? Нима можеш да пожертваш част от себе си, за да придобиеш умението за самопознание? Не, приятелю, не можеш и това те държи тук, това те кара да стоиш тук без да можеш да продължиш до край или да се откажеш. Това те прикова към Извора, скитнико Вегтам⁵, но това, което търсиш, не е във водите му. – очите му се взряха още по дълбоко в мен и нещо в тях се пречупи, нещо отвъд тях засия.
     – Ако не тук, при началото на всички начала, тогава къде? – в гласа му сякаш избухна Северното сияние.
     – Виж... – и обърнах поглед към избистрящите се води на Извора.
     Няколко дъха по-късно водите станаха кристално чисти, разкривайки своята тайна. На дъното нямаше нищо, нито тайни , нито мъдрост – нищо. Водите бяха просто празни, но именно в тях в този миг един мъж със сияещ поглед виждаше за пръв път Себе си... Умиротворение... благодарност... поклон... завръщане...

     Плътната реалност престана да бъде там някъде отвън и отново зае почти цялата съзнателност... Размърдах схванатите си крака и бавно отворих очи. Отсреща спокойно ме наблюдаваше сияещият поглед, на човека, навлякъл плаща на Скитащия Один, на търсачът, готов да пожертва себе си за да разбере. Някъде встрани последните лъчи на следобедното слънце танцуваха в сълзите на една жена...