Страхът разяжда душата
     Режисьор: Райнер Вернер Фасбиндер
     В ролите: Бригите Мира, Ел Хеди Бен Салем, Барбара Валентин
Година на излизане: 1974

Автор: Демандред

     Този път реших да обърна внимание на германското кино и по-специално на филма на Райнер Вернер Фасбиндер Страхът разяжда душата (оригиналното заглавие е  Angst essen Seele auf). В него е представена любовта между германка и мароканец, които се сблъскват с неодобрението и предубежденията на околните в Мюнхен през 70-те години. Не звучи много обещаващо и напомня на едно от най-противните ми неща в киноиндустрията – холивудските message movies, в които дадена високоморална идея се набива в главите на зрителите като с парен чук и се повтарят до втръсване неща,  отдавна ясни на всеки, който е минал 12 годишна възраст и има IQ над 80 (типичен пример e последният носител на Оскар Сблъсъци). За щастие обаче в Страхът разяжда душата положението е съвсем различно. В него са комбинирани някои от най-добрите страни на американското и европейското кино, нещо типично за творчеството на Фасбиндер. Той винаги е декларирал, че основният му източник на вдъхновение са филмите на американеца Дъглас Сирк (Страхът разяжда душата е в голяма степен римейк на един от тях), a и сюжетите му често са мелодрами от холивудски тип и т.н. От друга страна неговите творби никога не биха били одобрени от холивудски продуцент, защото са твърде цинични, бунтарски и неконвенционални като реализация.
     Една от основните особености на Фасбиндер като режисьор е невероятната продуктивност – за някакви си 15 години активна кариера той заснема над 40 филма и телевизионни сериали (като е и автор на сценариите на почти всички), режисира множество театрални постановки, написва 16 пиеси, има много участия като актьор в своите творби и т.н. Нещо повече – той е любител на нощните заведения, алкохола, наркотиците, сексуалните авантюри, винаги е обграден от голяма компания приятели, въобще – води бурен социален живот. Как е успял въпреки това да постигне такава свръхчовешка продуктивност и високо качество в работата си като режисьор и сценарист, си остава загадка. Фасбиндер също така е бунтар, "лошото момче" на немското кино през 70-те, неприкрит хомосексуалист (но въпреки това има два брака) и един от най-големите критици на социалната система и порядки в следвоенна Германия. Основен обект на неговата критика са лицемерието, предразсъдъците и дребнобуржоазният начин на мислене в германското общество – нещо много ясно изразено и в разглежданата тук творба.

     Сюжетът на Страхът разяжда душата е на пръв поглед стандартен – случайна среща между двамата главни герои, между тях припламва искрата, прекарват заедно нощта, връзката се задълбочава, стига се до сватба и т.н. По-особеното е, че  Еми е 60-годишна германка, а обектът на нейните чувства, Али, е 40-годишен мароканец, работещ в Германия като автомонтьор, говорещ развален немски и измъчван от носталгия към родината си. И за да е разликата с холивудския стандарт още по-голяма, вместо да е някоя богата и запазена дама, Еми работи като чистачка и си изглежда точно на 60 години, а не на 35. Първата среща между двамата и началото на любовта им са представени по един прекрасен, оригинален и много въздействащ начин.  Филмът ме увлече много бързо, което е впечатляващо, имайки предвид, че тематиката не ми е особено интересна по принцип.  
По-нататък развитието на сюжета е типично – връзката между двамата е посрещната с неприязън от околните, съседите на Еми я отбягват и подиграват, децата й са толкова шокирани от това, че тя се е омъжила за арабин, че един от синовете счупва телевизора й в яда си, собственикът на кварталния магазин отказва да обслужва семейството и т.н. Въпреки социалния натиск обаче любовта между двамата устоява и дори се засилва.
     Дотук сюжетът определено не е от най-оригиналните, но точно това позволява на Фасбиндер да обръща клишетата с главата надолу за постигане на максимално въздействие. Типичен пример е това как след първоначалната си бурно негативна реакция околните започват да приемат по-благосклонно любовта между двамата главни герои – не поради някакъв изсмукан от пръстите морален катарзис и разкаяние (както е в типичното message movie), а защото бързо осъзнават, че имат материална изгода да са в добри отношения с Еми и в името на това избутват предразсъдъците на заден план. Кварталният магазинер отново става любезен и отзивчив, защото е загубил много клиенти заради новия супермаркет в квартала и не може да си позволи да прогони още един. Синът на Еми плаща счупения телевизор и се държи вежливо с Али, защото има нужда от някой, който да гледа детето му през деня. Също така прави впечатление, че проблемите в отношенията между главните герои се появяват, когато околните започват да приемат връзката им. Отслабването на външния натиск, който до голяма степен е заличавал дотогава влиянието на разликите във възрастта, етническата принадлежност и социалния статус на двамата, води до сериозна криза, а не до безоблачно щастие, както би било в някой по-наивен и елементарен филм. Подобни детайли правят Страхът разяжда душата много по-истински и по-силно въздействащ от повечето творби по темата..
     Продължавайки в тази насока, трябва да отбележа, че героите са едно от основните достойнства на филма. Всеки от тях е добре изграден, интересен и реалистичен, дори и онези, които имат дребни роли и малко екранно време. Двамата главни герои са изключително живи и истински. Топлотата и взаимната привързаност между тях са ясно доловими и осезаеми и много бързо се забравя колко нереалистична изглежда на хартия тяхната връзка. В основата й не е страстта, а силната обич помежду им, до голяма степен породена от самотата, изпълвала живота им преди да се срещнат, и подсилена от негативната реакция на околните, която принуждава Еми и Али да разчитат единствено на човека до себе си за разбиране и съчувствие. Второстепенните герои също са много убедително пресъздадени, без демонизиране или идеализиране. Няма го разделението на добри (свръхтолерантни) и лоши (крайно нетолерантни), толкова типично за този род филми.
     Естествено, всичко, което надлежно похвалих в горния параграф, е постигнато в голяма степен благодарение на чудесната актьорска игра. Всички актьори без изключение са на високо ниво (за отбелязване е, че самият Фасбиндер има малка роля като най-грубия и нетолерантен герой, типичен пример за неговото цинично чувство за хумор). Но безспорно най-голямо внимание заслужава Бригите Мира в главната роля, която прави едно от най-добрите изпълнения, които съм гледал. Нейната Еми е безкрайно убедителна във всеки един момент, всяка емоция, която показва, изглежда истинска и се предава на зрителя. Другият главен изпълнител е Ел Хеди Бен Салем (което всъщност е и цялото име на неговия герой Али в филма), който също се справя много добре в една нестандартна роля. Изграденият от него персонаж е мълчалив, загадъчен, измъчван от противоречиви чувства, на пръв поглед съвсем добродушен и спокоен въпреки впечатляващата си физика, но в него се долавя и стаена заплаха и потенциал за агресия и грубост. Любопитно е, че изпълнителят на ролята Ел Хеди Бен Салем е арабин, емигрирал в Германия, и по онова време любовник на Фасбиндер... 

     На пръв поглед Страхът разяжда душата не e особено впечатляващ визуално. Когато го гледах за втори път обаче, и имах възможност да обърна по-сериозно внимание на този елемент, установих, че камерата е винаги на точното място, за да се създаде нужната атмосфера и търсеното настроение във всеки един момент. Разстоянието и ъгълът, от които се снима, се сменят често, за да се постигне този ефект, но това става плавно, без да се набива в очи. Примерно за да се създаде осезаемо чувство колко са изолирани от обществото Али и Еми, когато са в полезрението на други хора, те са снимани от по-далечна перспектива и цялостната композиция на кадрите навява усещане за студенина и самота. Когато няма околни наблюдатели, близките планове са предпочитани и атмосферата е много по-топла.  Въобще визуално всичко е на много високо ниво, няма нищо случайно или импровизирано, композицията на всеки кадър е обмислена внимателно и прецизно осъществена. С оглед на всичко това бях шокиран, когато прочетох, че снимките са продължили само 15 дни почти без предварителна подготовка.
     На идейно ниво Страхът разяжда душата е недвусмислена критика на нетолерантността и предразсъдъците, били те расови, възрастови или сексистки. Но го прави по един много по-ненатрапчив и убедителен начин от стандартния филм по темата. Али и Еми също имат своите слабости, правят грешки и показват нетолерантност и грубост. Краят е отворен и далеч от стандартния хепиенд. За разлика от много европейски арт филми, тук героите по никакъв начин не могат да бъдат наречени интелектуалци. Те са най-обикновени хора със съвсем реални делнични проблеми и радости и това в голяма степен прави Страхът разяжда душата по-запомнящ се и убедителен. Той е един от тези редки произведения, които едновременно въздействат много силно на емоционално ниво и ни карат да се замислим сериозно. Не само за расизма и нетолерантността, но и за същността на любовта, проблемите в общуването между хората, ролята на страха във всичките му видове и форми в човешкото поведение и мотивация. Въобще, един чудесен филм във всяко едно отношение, който ви препоръчвам горещо.