В този брой се връщаме на един от класиците в научно-фантастичния жанр и по-специално в нАучната му част, а именно Артър Кларк. Книгата е Градът и звездите и като гледам според колегите е по-скоро философска, нежели нАучна, но за да изградите собственото си мнение по този въпрос, ви съветвам да се захващате с идущите редове ;).

Моридин,
прехвърляйки поредната страница от "Как да не пишем увод"

Трип

     Артър Кларк не е от типа автори, с които доста от съвременните български фенове (или тези, на които им предстои да станат фенове) на фантастиката биха се захванали с удоволствие. Много са нещата в книгите му (и в частност, в Градът и звездите), които вече не се правят (поне не в чист вид) от авторите на фантастика. Книгата може да се стори на немалко хора досадна, бозава и лишена от конфликт, от нещо, което да оживи сюжета, за да ги накара да четат по-нататък.      Аз мисля обаче, че тя не бива да се чете с подобни очаквания. Това, което Кларк прави, е да ни поведе на едно откривателско приключение през дебрите и откритите хоризонти (най-вече второто) на неистовото си въображение. Градът и звездите е написана с невероятен размах и аз, като читател, се опитах да се настроя още след първите страници на тази вълна и да се абстрахирам, доколкото мога, от всички елементи, от които Кларк не е могъл да се лиши, но от които не се е вълнувал и не се е опитвал да развива.
     Като например героите. Признавам си, на доста места се ядосвах, като гледах как Кларк пилее потенциала им (а те имат такъв) и дори сега се питам дали книгата не би била нещо много повече, ако им бе обърнал малко внимание. Бяха ми не толкова дървени (макар че са си), колкото изключително далечни като усещане. Сякаш авторът е полагал специални усилия да направи читателя възможно най-малко съпричастен с главните действащи лица. Използвал е гледните им точки едва ли не само като извинение за това да видим какво се случва на определеното място или в определения момент. Репликите са пълни с тежки информационни буци, където някой герой започва да монологизира на някаква тема (често за подобни монолози отива по цяла страница), за да може читателят да разбере как работи някаква част от света на Градът и звездите.
     И въобще, доста от реакциите и действията на героите служат не толкова, за да ги направят пълнокръвни персонажи, а за да бъде дадена информация на читателя. В някои моменти получавах усещането, че действащи лица в тази книга просто няма, а аз само гледам какво се случва през някакъв екран, без да присъства филтърът на който и да било персонаж.
     Подобен тип писане по принцип ми бърка в мозъка, защото съм фен на литературата, ориентирана към героите. Въпреки това успях да се абстрахирам от този елемент и може би и вие ще успеете. Убеден съм, че ще вдигне нивото ви на одобрение на книгата многократно.
     И все пак, нямаше ли да е по-добре, ако сър Кларк се беше постарал малко в тая насока?
     Имайки предвид мащаба на концентрираните в книгата идеи, мога да си задам същия въпрос за всеки един елемент на романа. Съдържанието в него предразполага към огромна, няколкотомна поредица (или поне една много, много дебела книга), ако всяка част от Градът и звездите бъде развита подробно. Предполагам, че нито намерението, нито възможностите на Кларк, когато е писал книгата, са били такива.
     Хм... оказва се, че май още не съм ви казал нищо конкретно за самото съдържание. Това е така, защото ако го направя, ще обезсмисля половината от внушението на романа. Ще си позволя обаче да кажа няколко думи, като се надявам да не издам нещо, което не трябва. Не че книгата е пълна с шокиращи разкрития или невероятни обрати – просто пътуването на главния герой и това, което вижда и разкрива, е книгата и не желая да ви я обобщавам в няколко изречения. Та, главният герой се казва Алвин, жител на безсмъртния и последен човешки град Диаспар, който е останал практически непроменен в продължение на милиард години. Непроменени са останали и жителите му, които реално са все едни и същи, но на всеки няколко хиляди години се "прераждат" (с помощта, разбира се, на невъобразими технологии), като предварително решават кои от спомените за предишните си животи да запазят и в следващите. Алвин обаче е Единствен – човек, който е нямал предишни животи. Той е, така да се каже, напълно "новороден", а любопитството и жаждата му за открития водят до редица усложнения на ситуацията в града в течение на романа.
     Както, мисля, доловихте от по-горните редове, въобще не смятам, че фокусът в тази книга пада на героите или събитията. Нещо повече, смятам, че това е напълно нарочно търсен ефект от страна на автора. Него просто това не го е интересувало. В такъв случай, логично, той е поставил акцент върху самите концепции, лежащи в основата на света на Градът и звездите, както и на самия свят. Мисля, че, реализирани от един съвременен сай-фай автор от класа, идеите в тази книга биха заблестяли с невероятна сила и наистина ми се ще да бяха развити по-подробно. Но това, естествено, е невъзможно, пък и смятам, че Кларк се е справил блестящо с това да подразни въображението и мисленето на читателите с нещата, които е успял да опише.
     А за тях не мога да дам друго определение, освен "истинска фантастика".


Демандред

     Напоследък установявам, че по-голямата част от научната фантастика, която е писана през т.нар от американците Златна епоха за жанра, а именно 50-те години на 20-и век, ми допада все по-малко и по-малко. В повечето от нейните представители има твърде много наука и прогнози за бъдещето (често твърде остарели от сегашна гледна точка) и недостатъчни чисто литературни достойнства. Затова се поколебах дали да чета Градът и звездите (която е издадена през 1956 г.). Пък и Кларк никога не ми е бил от любимите фантасти. Все пак реших да дам шанс на книгата. И сега съжалявам, защото тя се оказа по-слаба и от най-лошите ми очаквания.
     Действието в Градът и звездите се развива над един милиард години напред в бъдещето. От човечеството са останали само жителите на Диаспар и Лис, два малки оазиса на цивилизацията сред безкрайната пустиня, в която се е превърнала останалата част от Земята. Диаспар е класическият за фантастиката утопичен ултратехнологичен град. Компютри и роботи задоволяват всяка прищявка на хората. Информацията за всичко се пази в банки памет и при поискване нужната вещ бива синтезирана благодарение на безкрайно напредналата технология. Хората са практически безсмъртни, вечно млади, но за да не им писне съвсем, след хиляда години живот правят една почивка от хиляда века, спомените им и уникалната им структура се съхраняват в банките памет и след като мине определеното време, отново се връщат към живот (не става ясно защо периодите между отделните животи са толкова дълги).

     Безсмъртието означава и че не се раждат нови жители на Диаспар. Главният герой Алвин обаче е едно от безкрайно редките изключения на това правило. Това е неговият първи жизнен цикъл. Също така за разлика от другите жители на Диаспар, той не е доволен от живота там, не страда от панически страх от външния свят, търси изход от града (който е почти напълно изолиран от останалата част от Земята) и успява да го намери. Пътят му го отвежда в Лис – общност, която е много различна от Диаспар. Хората в Лис са смъртни, не разчитат толкова на машините, но пък владеят телепатия и живеят в единство с природата (доста изтъркана идея, както и да го погледнем). После Алвин случайно намира един безкрайно умен и тъпкан с ценна информация робот, a покрай него открива и единствения космически кораб на планетата...
     Следва кратка разходка из Галактиката, малко срещи от третия вид, а накрая имаме и Голямо Разкритие™ и се оказва, че нещата не били каквито изглеждат, след милиард години застой най-накрая човешката цивилизация отбелязва някакъв прогрес и т.н. тривия. Като цяло бих казал, че сюжетът е в най-добрия случай на средно ниво, дори клонящ към по-ниска оценка. Той е много предвидим, стандартен, освен това на места има твърде набиваща се на очи Deus ex machina.
     От друга страна сюжетът определено е на много по-високо ниво от героите. Последните са безкрайно безлични, еднопластови и неубедителни. Протагонистът Алвин е меко казано досаден, а мисловните му процеси и чувства са първо нереалистично описани, и второ – много скучни. Нито за секунда не ме беше грижа какво ще стане с него. А имайки предвид, че неговата съдба е основен фокус на романа и неговата гледна точка е използвана през 90 % от времето, това е сериозен проблем. Останалите герои са до болка клиширани и еднопластови.

     Прочетох книгата в оригинал и бих казал, че стилът на Кларк. не е лош, някои от описанията са впечатляващи и като цяло сравнително умело борави с думите. Но си има и слаби страни – диалогът е ужасен, всички постоянно говорят като професори, изнасящи сложна лекция, и няма никаква разлика в изказа на различните герои. Освен това като цяло стилът е някак суховат, няма ги ритъмът и красотата, отличаващи майсторите в това отношение.

     До голяма степен споменатите до сега слабости се признават и от хората, според които книгата е едно от класическите произведения в жанра. Обаче както обикновено в подобни случаи следва оправданието "Понеже романът е пълен със страхотни идеи за бъдещето на човечеството, цивилизацията, разумния живот във Вселената и т.н., можем да пренебрегнем подробности като добре развити герои и реалистичен диалог". Не бих казал, че това е особено валидно обяснение, защото истинските шедьоври в жанра успяват да предложат чудесни идеи от подобен род, без да жертват другите ключови елементи или поне не до такава степен Но дори и да приемем теоретично горното оправдание, не мисля, че то е валидно в настоящия случай. Всъщност никъде не видях кой знае колко интересни идеи.
     Още по-голям проблем е, че никоя от тях не е развита в нужната дълбочина, за да стане наистина интригуваща. Примерно концепцията на Диаспар, макар и неособено оригинална, предлага богати възможности за изразяване на авторовите идеи по много въпроси. Но социалните порядки, културата и обичаите на града са описани твърде повърхностно. Има много неща, които изглеждат наивни и нелогични. Да речем това, че чувството за твърде голяма предсказуемост и ред в живота на Диаспар се преодолява успешно, като се позволи на един единствен човек свободата да върши разни дребни трикове и поразии средно веднъж на 50 години. Освен това е меко казано нереалистично един начин на живот да просъществува милиард години без практически никакви промени, както се предполага да е станало и в двете оцелели цивилизации на Земята. Въобще в тази книга милиард години за нищо ги нямат – космически кораби остават в идеално запазено състояние след подобен престой в пустинята, също толкова време някакво извънземно прекарва търпеливо в езерце да чака пришествието на своите богове и т.н. Голямото Разкритие™ в края на романа пък e толкова наивно и изсмукано от пръстите, че е трудно да се повярва, че той все още сериозно е смятан за едно от класическите произведения в жанра. Изглеждаше точно като излязло от разказ на някой тийнейджър, прохождащ в писането и без особен опит във фантастиката. Което може би не е толкова далеч от истината, защото според предговора на книгата голяма част от нея е написана и замислена съвсем рано в живота и кариерата на Кларк.
     Разбира се, има и неща, достойни за похвала. Както обикновено, Кларк е ненадминат като прогностик на технологичния прогрес, и описаните тук компютри примерно изглеждат много по-убедителни в сравнение с тези при Азимов в книгите от същия период. Имаме пресъздадена и нещо като технология за виртуална реалност, която също е изпреварила времето си с много десетилетия. Но поне за мен това са подробности. Важни, естествено, но по никакъв начин не са достатъчни да оправдаят бутането на книгата за някакъв шедьовър. Това все пак е художествена литература, а не прогностичен научен труд.
     Сюжетът в първата част на романа, макар и от сегашна гледна точка доста стандартен, е интригуващ, увлекателен и добре развит, но за съжаление във втората част имаме основно многократно използване на deus ex machina, скука, наивитет и клишета. Друга добра страна на книгата е, че е кратичка и свършва бързо. Не е голям плюс, признавам, но за съжаление не се сещам за други такива.

     Градът и звездите не покрива най-важния критерий за класика – в днешни дни тя изглежда твърде остаряла и наивна. Времето, когато интересно звучащите идеи, реализирани на две, на три, без да се обръща много внимание на художествените достойнства, бяха достатъчни за почитателите на жанра, е отдавна отминало. Смятам, че книгата би допаднала само на най-върлите фенове на старомодния тип фантастика. За мен обаче е сериозно разочарование.