Зрънце в пясъчен часовник

     Залата беше изпълнена с мъждукащите светлинки на факлите наредени по стените, дим се стелеше по тавана и си играеше на гоненица с топлите течения На балкона беше застанал човек, загледан в хоризонта, очертаван от дюните. Нощния вятър подмяташе тънкото му наметало. Мъжът гледаше също и небето, звездите, формите. Мъчеше се да запомни, да запечата спомена за това място. Тази нощ беше последната прекарана тук.  Наближаваше края на принудения, но не толкова неприятен престой. Утре... утре той си отиваше в къщи.
     В залата влезе жена. Тя се приближи с уверени крачки и застана на балкона до него. Погледна навън и очите й се спряха на големия кинжал, пробол дюните и разцепващ хоризонта по средата. От двете му страни се виждаха още две подобни геометрични фигури. Едната по-близка а другата по-далечна, сякаш трите стояха на една линия, но диагонално.
     Кинжалът се извисяваше огромен, горделив, дързък със своята симетричност. Гледаше звездите и им се подиграваше, сякаш нямаше нищо друго абсолютно във вселената, освен неговите четири триъгълни стени. Блестеше със своята белота, дори в нощ тъмна като тази. пращаше закани и обиди към небето защото напук на звездите и тяхното могъщо величие той съществуваше, стоеше сигурно върху платото и знаеше, че дори Времето не можеше да го помръдне от там. А звездите трепереха, трепереха не заради буйния въздух, подкаран от нагорещения дневен пясък, както си мислеха някои, а защото Кинжалът беше в състояние да ги свива, притиска, усуква и дори сближава, а те ... те нищо не можеха да му направят.
     Накрая жената реши че е време да заговори:
     – Готово е. – обяви тя.
     – Намерихте ли къде да скриете Устройството, след като свърши всичко?
     – Да. Намерихме един малоброен народ. Ще остане скрито поне 3-4 хиляди завъртания по нашите изчисления ... Стига да разкажем историята правилно – на лицето й се появи дяволита усмивчица.
     – Някой ще трябва да остане за да внася корекции, когато е необходимо ... – избърбори очевидното мъжът.
     Жената въздъхна – Имахме цялото време на света, знаехме, че така ще стане още от самото начало и пак го оставихме за последния момент!
     – Знаеш че не мога да оставя на никой друг задачата освен на теб! –  с тих глас каза той.
     Въпреки, че й беше ясно от самото начало, хубавото лице на жената помръкна.
     – Някой ще трябва да остане с мен. – сподавено се обади тя.
     – Ти ще го избереш.
     – Поне няма да съм сама. – лицето й се изясни.
     И двамата знаеха, че няма как да я остави сама – самотата беше най-големият бич за техния вид. Ако я оставеха сама, тя щеше да изкара 150-200 завъртания в най добрия случай.
     – Какво ли не бих дала сега за една древна каруца, като тази с която се разбихме ...
     – Точно това й беше проблемът на нашата – почти беше връстник на това слънце, което ще изгрее след два-три часа.
     – Никой вече не прави такива... прекалено големи са. Само нашите използват тия корита. Понякога се чудя дали да пренасяш цял град през бездните не е твърде висока цена за това да не се чувстваш сам.
     – Добре знаеш, че сме правили опити с по-малки екипажи и всичките са свършили трагично. Горе в празното чувството е много по-силно.
     В залата бе влязъл трети човек, но той бе стоял на почтително разстояние, изчаквайки старшите да завършат разговора си. Сега пристъпи напред и съобщи, че са готови да започват. Първият поведе колоната, Втората тръгна след него, а третият остана отзад. Излязоха от сградата и тръгнаха по булеварда "Пътя на Кинжала". На равни разстояния от двете страни на пътя бяха наредени огньове така, че целият път беше осветен чак до подножието на Кинжала, където пламъците създаваха игрива аура отразяваща се от белите му стени. Вървяха в тишина, така че Първият можеше да остане насаме с мислите си. Гледаше светещия със собствена светлина връх на Кинжала и се чудеше защо неговият народ беше дал име на тази купчина от камъни. Може би защото това беше последният и единствен работещ от емитерите, които бяха построили с подръчни материали. От двете страни на Кинжала се извисяваха другите два най-големи от емитерите, които бяха опитали да направят – и двата зарязани в довършителните фази.
     В момента след кацането… или по точно – разбиването на онзи злополучен остров (който имаше нещастието да потъне в следствие на вълненията, предизвикани от чудовищния удар в кората на планетата) знаеше, че ще прекарат известно време на този камък. Бяха чували за други случаи, където корабокрушенци са използвали емитерите, за да се приберат През следващите няколко стотици завъртания бяха направили необходимото да намалят щетите, причинени от кацането им, като запазят само ключови устройства и се смесят с местното население. Познати им бяха само теоретичните концепции за емитера, което доста усложни работата. Не напразно никой не използваше емитерите за нормално транспортиране. Дяволското нещо използваше равнини и обеми за пречупване на хиперпространството. Самата концепция изглеждаше нестабилна. Първоначално правеха опити с маломощни емитери, обаче при всеки опит ако нещо се объркаше – около емитера оставаше зона на пропукано хиперпространство и трябваше да се започва с нов емитер.
     "Защо не сринах дяволските неща още тогава", си помисли Първият, "Може би бяхме направили стотина". Но тогава дойде успехът! Малчо! Поредният емитер, насочен към четвъртия камък в тая система. Спомни си момента когато възвърна съзнание в атмосферата на червения свят, отне му стотина завъртания, докато се материализира, и още толкова, за да намери начин да върне. "Всичко изглеждаше лесно тогава, Колана беше на една ръка разстояние", лицето му се изкриви в иронична усмивка, "Само трябваше да направим по голям емитер... или поне така си мислех". Обаче на практика работата не беше толкова лесна. Едни пропадаха още на фокусирането – равнините не пасваха, стените падаха – едно щеше да запомни: "Камъкът е доста труден материал за работа", други пък се зареждаха от грешния слой на хиперпространството и всевъзможни инженерни глупости. Накрая обаче бяха успели. "Кинжала! Работеше!". Той обаче далеч не беше безопасен начин за пътуване. Щеше да е късмет ако дори половината от екипажа му стигне вярната планетна система или пък въобще да стигне някъде преди сигналът им да отслабне критично. "Затова ще насочим Устройството на върха на Кинжала към Колана." Колана беше част от съзвездието, което някои от тукашните народи наричаха Орион. Там се намираше най-големият масив за прослушване на дълбокия космос. "Ще разчитаме огромните му антени да ни уловят", бе казала Втората. "Твърде малко утешение", се бе усмихнал накриво той.
     Наближаваха подножието на Кинжала, огромни огньове бяха наредени в редици покрай квадратната му основа. Ръбовете, където се съединяваха четирите триъгълни стени, светеха със собствена светлина. Въздухът около тях трепереше. Емитерът беше зареден. Отблясъците играеха по наклонените триъгълни стени и му придаваха тайнствено дори мистично обаяние. "Донякъде наистина си е тайнство", помисли си Първият, Знаеше, че единствено излъчване трае горе долу едно денонощие. Така, че по прости сметки за всички ще бъдат нужни шейсет завъртания. "Не е кой знае колко време", утеши се Първият, стъпвайки върху една от гладките стени, която щеше да го отведе до една от координатните шахти, за да може да слезе във фокуса на Кинжала. Стигна до отвора по-бързо отколкото бе очаквал. Коридорът напред му бе познат, но също и всичко зад гърба му. Тук бе прекарал доста време и сега намираше за трудно да се раздели с един прекрасен свят пък бил той и неволен негов затвор за известно време. Дълбока въздишка излезе от гърдите му, погледна града, пустинята и звездите, обърна им гръб и влезе в тунела.
     Във фокусната зала имаше само двама човека. Те се суетяха около една кутия със златен обков и два пръта, закрепени на страните й като носилка. Когато забелязаха погледа на Първия, единият излезе напред и поясни, че това е камерата, където ще бъде съхранявано Устройството. Първият кимна, без да му отговори. В крайна сметка това беше работа на Втората, не го интересуваше какво щяха да правят, стига да останеше скрито достатъчно дълго време.
Като цяло залата беше малка и празна, в центърът й се намираше фокусната капсула. Първият прокара ръце по резбования похлупак. Очите на човека от фреската се взираха право в тавана, всъщност право в Устройството, което седеше на върха на Кинжала на около сто метра през камъка над тях, "право в звездите". Първия реши, че му стигат мелодрамите за този ден, настани се в капсулата и затвори похлупака. "Каквото ще става, да става" беше последната му мисъл, изпадайки в безсъзнание.