Пътят с ягодите

"И сякаш пътеката свършваше, преливаше,
прекратяваше своето съществуване, там в мрака на нощта.
А той искаше да се върне... назад... Но не можеше."

13. I. 9 : 13

     – Да?
     – Джак, аз съм, Роко.
     – Здравей, Роко. Какво има?
     – Какво има? Как "какво има"? Къде беше?
     – Къде... съм бил?
     – Да, къде беше. Цяла нощ те нямаше.
     – Какво имаш предвид?
     – Нали ми каза да те събудя в 2часа, за мача.
     – Е, и?
     – Ами обадих се. И отговори някакъв дебел глас. Каза ми, че си "на разходка". Къде ходиш в два часа през нощта, и кой беше този? Нали уж живееше сам!
     – Чакай, чакай, че аз си бях у нас и си спях. Не може да ме е нямало. Никъде не съм ходил. И тук няма никой. Добре ли си, Роко?... Роко?
     – Да, добре съм. Съвсем съм си добре, Джак. И не халюцинирам аз. – Той повиши тон – А ти. Точно така, Джак. Повярвай ми, имаш някакъв проблем. Като го разрешиш, обади ми се.
     Затвори.
     
9 : 15

     Джак погледна странно слушалката и я постави на вилката. Какво, по дяволите беше това? Тук нещо не беше наред. Опита се да си спомни нощта....Какво прави? Спа, разбира се... Легна си към осем, беше много изморен, и после... после... после нещо му се губеше. Джак усети как студени тръпки полазват тялото ми. Потрепери. Да не би Роко да имаше право? Нещо определено беше станало.
     И той щеше да разбере какво.

20 : 35

     Нахлузи долнището на синята си пижама и си легна. Най-после успя да изпие аналгина. Цял ден беше седял и гледал в тавана, чакайки нещо. Все още не се чувстваше добре. И онова странно усещане още не беше изчезнало.
     Сега беше много уморен. Очите му се затваряха. И той не се мъчеше да ги задържи. Просто заспа.

     Мъгла. Гъсти бели облаци, ниско по земята... и се стелеха... и се стелеха. А той вървеше. Той. Кой беше той? Какво беше? Искаше да осъзнае... какво? Искаше да се види. Опита се да се огледа. С какво? Нямаше нищо. Нямаше го него.
     Но той беше.
     Странно усещане. Усещане? Той не усещаше. Само чувстваше. Вътрешно? Нямаше вътре.
     Имаше път... пътека. Да, поне нея я имаше. Бледа утъпкана пътека с пясък и малки тревички. Пътека с мъгли.
     Продължаваше да върви. Като че виждаше отделно всяка песъчинка...Като че я чувстваше. А отстрани, между зелените стръкчета, се подаваха малки червени плодове. Плодове. Висяха на стъблата си, тежки, сочни. А от тях капеше роса. И те, като че го привличаха. Зовяха го. Той се приближаваше бавно, навеждаше се и... Да, бяха сочни, сладки, омайващи, проникваха в него и го обземаха. Чувстваше се по-добре. По-лек. По-силен. А там, където беше взел, те порастваха отново. И нямаха край. Да, бяха ягоди. Червени, тежки, сочни.
     Като сърца.
     И сякаш пътеката свършваше, преливаше, прекратяваше своето съществуване, там в мрака на нощта. А той искаше да се върне... назад...
     Но не можеше.

9 : 13

     Рязко отвори очи. Слънчевите лъчи напираха през пердетата. Беше сутрин. Странно. Беше изритал чаршафа на земята.
     Надигна се бавно и уморено, все едно че цял ден бе местил големи камъни. Цялото му легло беше омачкано, а възглавницата лежеше на пода под краката му. Чувстваше се някак замаян, като пиян. Главата му тежеше.
     Стана от леглото и отново почувства силна умора. За миг помисли, че ще падне, но след като това не стана, се приближи до прозореца. Донякъде с изненада, донякъде не, откри, че ръката му леко трепери. Внимателно дръпна пердето и изгряващото слънце нахлу в спалнята му.

9 : 15

     Небето все още беше сиво, обагрено от лилаво-розовите цветове на изгрева. Като за летен ден имаше много облаци и той помисли, че може по-късно през деня да вали. Сви рамене. И без това нямаше къде да ходи днес. Чувстваше се претоварен.
     Няколко лястовички прелетяха пред прозореца му и продължиха някъде надалеч, към слънцето. След тях още няколко. И още няколко… След което цяло ято лястовици прелетя в небето над него. Силуетите им бавно се стопяваха в далечината, а след тях прииждаха нови и нови. Той поклати глава и дръпна обратно пердетата. Не знаеше защо, но днес слънцето го дразнеше.

10 : 24

     Закуската му се стори безвкусна и дори водата беше изгубила нормалния си вкус. Слънцето изгря, но около половин час след това големите сиви облаци, които сякаш изчакваха реда си още от ранна сутрин, закриха небето. Нищо вече не напомняше за слънчевото утро. Лошото настроение и умората му не си отидоха. И през цялото време той продължаваше да усеща нещо обезпокоително, криещо се зад всичко това, без да може да разбере какво.
     След като половин час наблюдаване на сутрешното небе не беше премахнало умората му, той стана от масата и отиде в хола.

11 : 07

     Тежко седна в единия край на малкия диван и вдигна слушалката на телефона. Притесняваше се за Роко. Искаше да разбере повече за онова нещо, което се беше случило през изминалата нощ. Или поне какво се беше случило според него. Може би оттам идваха проблемите му.
     Набра номера и зачака.
     Още от началото гласът му се стори странен. Беше разтреперан и някак нестабилен.
     – Ало? – беше женски глас.
     – Добро утро, Роко вкъщи ли си е?
     За момент си Джак си помисли, че ще затворят, но след малко гласът отвърна:
     – Това… да не е някаква шега? – беше още по-разтреперан и накъсваше думите. Сякаш хлипаше?
     – Ъъъ… не ви разбирам.
     – Не ме разбирате? – изкрещя гласът, при което Джак дръпна ухо от слушалката. – И вие сте като всички тях! Оставете го на мира! Той е мъртъв! Разбрахте ли? Мъртъв!!!
     Той бавно затвори слушалката докато гласът продължаваше да крещи.
     Първата му мисъл беше "как?". Как е възможно? Роко беше най-добрият му приятел. Може би дори единственият истински приятел. А до вчера беше жив. Не можеше да разбере как е възможно. Мозъкът му не можеше да го възприеме. Или поне не така изведнъж. Това беше последната му съзнателна мисъл. И тя изведнъж… пропадна. Мислите му започнаха да се завъртат в обърканото му съзнание, сменяха местата си и накрая изчезваха. Появяваха се нови. Все по-заплетени и по-сложни. Все по-странни. После мислите му станаха объркани. Без смисъл, без посока.
     "Той е мъртъв! Разбрахте ли? Мъртъв!!!"

11 : 17

     Изведнъж му причерня пред очите и с трепереща ръка той се хвана за облегалката на дивана. Странно, но този път му се стори по-твърда от всякога. И колкото по-твърда му се струваше, толкова повече започваше да усеща колко е и студена.
     Крясъците, които бе чул преди минута отново прозвучаха в главата му. Мисълта за приятеля му се върна бавно, като спасителна отломка в черния океан от потъващи мисли. Той изстена и пусна облегалката на дивана. Сега целият трепереше. Студени капчици пот бавно започнаха да се стичат по сбръчканото му чело.
     Неизвестно от къде той намери сили и внимателно се изправи на треперещите си крака. След което, подпирайки се на стената тръгна напред.
     Не знаеше къде отива. Не знаеше защо. Само едно смътно усещане го обземаше.
     Сякаш някой контролираше тялото му.

11 : 22

     Той спря и бавно вдигна поглед. Нещо беше привлякло вниманието му. Ситни капки започнаха да барабанят по прозореца. Ставаше все по-мрачно. И на светлината на една светкавица, той видя снимката на Роко.
     Беше стара снимка. Поне на пет години. Тогава Роко беше с пет години по-млад. Сега, него го нямаше. За миг му се стори, че лицето на Роко от снимката му се усмихва. Изведнъж изпита остра болка в главата, сякаш някой го бе ударил с нещо. Отстъпи крачка и стисна слепоочията си. А болката ставаше все по-силна и по-силна. Той извика.
     За момент затвори клепачи и за частица от секундата, някак си, той видя в мрака на слепотата да го гледат чужди очи. Студени очи.
     Той отново извика и поиска да може да отвори очите си, да може да избяга от този смразяващ поглед, от този ужас. А те сякаш бяха изчезнали. Сякаш вече нямаше очи. Нямаше ръце, крака. Нямаше тяло. Само мрак. И мракът го погълна.

     Мъгла. Гъсти бели облаци, ниско по земята…и се стелеха…и се стелеха. А той вървеше. Той. Кой беше той? Какво беше? Искаше да осъзнае…какво? Искаше да се види. Опита се да се огледа. С какво? Нямаше нищо. Нямаше го него.
     Но той беше.
     Странно усещане. Сякаш наистина беше… но друг. Не беше човек, не беше животно. Какво беше тогава? Не виждаше земята, тревата, небето. Не ги чуваше. Само ги чувстваше, усещаше, че те са там пред него. И го очакват.
     Ягодите.
     Да, те са бяха същите малки, сочни и червени. И той бавно се приближаваше и… Бяха сладки. Сочни, като амброзия. Напомняха му нещо. Вкус? Познат вкус. Познато усещане.
     Като кръв.
     И той вдигаше глава за нови и нови. Но той вече не виждаше пътека, нито мъгли. Нито ягоди. Сега, в този момент, той беше. Сега той знаеше какво е. И разбираше всичко. "Толкова е просто", казваше си, "как не съм го видял?"
     Черни сенки се виеха около него, а той беше само чернота. Дълбока, като безкрая. Той чакаше нощта, закриваше луната и излизаше на пътя. Пътят с ягодите. И той чакаше, там, където се събираха сенките, където имаше най-много мрак и ужасът витаеше в тежкият въздух. Там, където миришеше на смърт.
     Сега там миришеше на кръв.
     Той отиваше там, сливаше се със сенките, и чакаше.
     Те бяха малки, нищожни. Дребни и си имаха собствени тела. Очите им бяха изпъкнали и винаги разширени от ужас. За него те винаги излъчваха страх. "От какво се страхуват", мислеше си той, "нали знаят, че все някога ще умрат". Те винаги бягаха. От какво, той не знаеше. Но не го и интересуваше. Според него, те не заслужаваха да живеят. И той им го показваше.
     Понякога, когато чакаше да се появят, той ги усещаше и виждаше лицата им, преди те да са го видели. Чувстваше ги – виждаше страха, изписан в погледите им. Той знаеше – според него страхът показваше желание за болка.
     А той винаги уважаваше желанията им.
     Тогава той осъзнаваше, че има ръце. Да, имаше ръце. Големи, черни ръце, сякаш изтъкани от сянка. Той обичаше тези ръце, защото имаха остри пръсти. Остри и дълги, като колове. И той замахваше, и забиваше тези пръсти в гърлата им, в гърдите им, в главите им. Замахваше отново и отново. Те нямаха време да изпищят. Сякаш сянката ги прегръщаше. Ех… тези хора. И все пак, той ги обичаше.
     Разбира се, по негов си начин.
     А кръвта им толкова приличаше на сока от онези ягоди. И ръцете му ставаха целите червени, облени в своеобразната си амброзия. А сърцата им… те бяха като нещо ново… като… ягоди. Да, като ягоди. И макар че нямаше тяло, той ги ближеше.
     И някак си това му харесваше.

14 : 56

     Джак се стресна от силният звук на счупено стъкло. Вдигна поглед и видя, че всичко си е същото. Той е в хола си, навън дъждът вали. А най-добрият му приятел е мъртъв. Изведнъж усети нещо мокро по дясната си ръка. Вдигна я и видя кръв.
     Цялата му длан беше обляна в кръв, а ризата му беше опръскана. Странно, но той усети, че сега тялото му не трепереше. Не се чувстваше уморен. Всъщност, помисли си той, не чувстваше нищо. Напротив. Чувстваше се някак по-силен, по-стабилен. Както никога преди. А кръвта бавно се стичаше на тънки струйки по ръката му и капеше на паркета.
     После той погледна пода. Долу, в краката му лежеше снимката на Роко. Единият и край беше опръскан с кръв. Стъклата от рамката и бяха се разпилели по пода.
     След което той вдигна поглед. Чист и ясен. Както никога преди. Искаше още.
     И той се усмихна.

13. VI. 17 : 34

     Вратата беше отворена. Тя бавно и внимателно влезе в апартамента. Разбира се, той я виждаше. Сега, той беше това, което винаги бе искал да бъде. И беше осъществил желанието си. Сега той беше част от сенките. И виждаше всичко.
     А жената му се струваше толкова позната. Той не разбираше откъде. Сякаш я беше виждал… повече от веднъж, но сякаш това е било в някой друг живот. В някой… чужд живот.
     Иначе той не се интересуваше коя е. Дори дали е мъж или жена. Той всъщност не ги различаваше. Просто искаше да си поиграе… и не само това. Не само това.
     Тя се движеше бавно. Страхливо. Оглеждаше се нервно и правеше някакви странни мимики, които той не можа да разбере. Като че ли… движеше устните си. Той се заслуша. Всъщност той погледна там, в дълбините на чернотата, на неговото съзнание и я усети. И някак си, до него достигнаха странни звуци.
     "Джак". "Джак".
     Не виждаше никакъв смисъл в тези звуци.
     Просто искаше да си поиграе.

17 : 42

     Жената се наведе и стреснато огледа паркета. Видя снимката. Видя стъклата, кръвта.
     "Джак".
     Тя отново обиколи апартамента. Погледна навсякъде. Погледна отворената входна врата и изражението и се промени. И в този момент сякаш там, около нея, витаеше нещо. Нещо, което не трябваше да бъде там.
     Но беше. И дъждът продължаваше да вали.
     И когато тя се върна в хола, там, на мястото на кръвта лежеше той.

17 : 44

     Джак лежеше на паркетния под и дишаше тежко. Ръкавите на ризата му бяха изпокъсани. Стоеше там и лежеше. Не защото не можеше да стане. А защото не искаше. Очите му бяха зачервени, беше пребледнял. И сякаш на лицето му играеше усмивка.
     Странна усмивка.
     Тя се спусна към него и завика.
     – Джак! Джак! – наведе се към него, прегърна го и пак го погледна. – Къде беше? Какво стана? Изглеждаш зле. – За миг лицето й помръкна. – Джак… нямаше те пет месеца. Къде беше?
     Той я погледна в очите и като че ли тя забеляза усмивката му.
     – На Пътя… – опита се да каже той, но гласът му беше странно заглъхнал. Сякаш не бе говорил с месеци.
     – На кой път?
     Едва сега тя забеляза, че ръцете му бяха целите в кръв. И тя капеше по паркета. И сякаш под тази кръв бяха черни, все едно изтъкани от тъмнина. От сянка.
     Но вече беше късно.
     – Пътя с ягодите. – каза той и замахна.
     А очите му горяха.