Соколът

Соколът лети свободно над дъбовата гора. Инстинктът му подсказва, че наоколо има плячка. Сега всеки мускул от тялото му е готов за атака, погледът му зорко е втренчен във върховете на дърветата, по малките полянки из планината, чакайки да види някой заблуден заек, който подскача спокойно. Птицата се насочва към една от близките поляни, спуска се леко и завърта поглед около контура на зелената площ. Внезапно от гората изскача малък сив заек и тича по поляната. Последват го други дребни животни – катерици, мармоти. Изглежда се са уплашени от нещо, защото бягат стремглаво. Соколът вижда цялото пространство под себе си осеяно с храна, която чака единствено него. Той свива крилата си и се гмурва към гората. Набелязва си жертва и разтваря острите си като бръснач нокти, готови да сграбчат животното. В следващия миг на поляната изведнъж изниква някакво по-голямо същество. То плаши плячката на сокола и тя бяга към гората. Птицата в последния момент се издига, порейки с бясна скорост въздуха над голямото животно. Соколът усеща как се размина на сантиметри, избягвайки сблъсъка.

     – Проклета птица! – извика Моника. Мина съвсем близо от нея и едва не й отнесе главата.
     "Хайде, не се разсейвай!" Тя трепетно огледа малката долчинка, на която беше попаднала. Никъде не откри скришно място. Чу отново виковете и тежките стъпки зад себе си. Тегли им една майна и затича толкова бързо, колкото й позволяваха силите.
     Навлезе пак в гората. Препъваше се в излезли коренища, падаше, жулеше се в острите краища на различни храсти. Останките от дрехите й бяха кални и разпокъсани и се вееха зад нея като окървавен плащ. Предполагаше, че няма да издържат още и ще трябва да тъпчи гола по пътеките.
     "Ох, моля ти се, Моника! Животът ти виси на косъм, а ти мислиш за дрехите си!" , кресна си на ум тя.
     Тези мисли й вдъхнаха сила и тя възобнови темпото. Но колкото бързо да тичаше, преследвачите я настигаха. Чуваше крясъците и псувните им  все по-близо и по-близо, тежките стъпки се засилваха все повече, като приближаваща гръмотевична буря. Но тя нямаше да се даде толкова лесно, трябваше да се измъкне на всяка цена!
     Но природата опроверга стремежа й. Един чвор сякаш нарочно се протегна, за да оплете глезена й и Моника се сгромоляса на земята. Удари се силно в камънаци и изпопадали жълъди. С мъка се повдигна и усети, че глезенът е силно изкълчен, а на всичкото отгоре цялото тяло я болеше заради скапаните жълъди! Изправи се и отново затича, но пареща болка проряза глезена. Може би беше счупен?
     "Добре я втасах! Без съмнение сега ще ме пипнат!" Но една идея осени измореното съзнание на Моника. Тя вдигна поглед към дърветата. Дебели и с гъсти клони, дъбовете бяха идеалното скривалище.
     "Е, да, разбира се!Но с тоя крак едва ли ще успееш да се качиш… Мамка му, по-добре крака, отколкото главата ми!".
     Тя се закатери по едно мощно дърво. Кората му беше груба и цялата в цепнатини и качването беше лесно.
     "… за някой не толкова изморен и с не толкова счупен глезен… ", помисли тя.
     При всеки сантиметър нагоре Моника усещаше режеща болка в крака си, която се изкачваше чак до корема. Прехапа устни до кръв, не трябваше да вика за нищо на света, това беше последната й надежда! След десетминутно борене по ствола на дървото стигна до дебелите клони на дъба, хвана се и с последни сили се набра в короната. Странно, но тук беше някак по-тихо. Слънчевата светлина едва проникваше през върховете на дърветата, а гъстите листа образуваха зелена стена около изтощеното й тяло. Тя леко се усмихна, прикритието беше идеално! Болката в крака й постепенно замря и момичето тихо зачака преследвачите си. Надяваше се умората да притъпи ума на онези грамадни копелета, че да не се сетят да погледнат нагоре. Самата тя искаше да припадне всеки момент и да се отдаде на ласките на съня. Но волята й за живот беше по-голяма.
     Чу изпукване на сухи клонки и познатите гласове. От съседния храст изникна висока едра фигура на мъж – водача. Той тичаше леко и бързо сред гъстата гора. След него се изреди малка колона от още четирима, всеки от тях въоръжен. Мъжът начело спря на няколко метра от дървото и се заоглежда.
     – Винс, ела насам! – извика високият.
     Винс се дотътри от края на редицата и застана до другия.
     – Какво има, шефе, да не изгуби дирята?
     "По дяволите! Дирята! Как не се сетих, открият ли, че тук свършва, край!... "
     – Не, но тук сякаш свършва. Виждаш ли? Като че ли тук е паднала и после се е изпарила във въздуха. Няма логика.
     – И ти вече не знаеш какво говориш, човече! – викна Върн на водача – Вече четири дни преследваме тая трампа, преуморени сме, а след като Бил се върна назад с хрътките, ни е по-трудно да следваме следите й. Айде, бас хващам, че петнайсет метра по-надолу ще хванем пак дирята. – И Върн леко бутна високия. –  А и вече ми се яде нещо различно от шибаното ти осолено телешко!
     – Дано да е така, свиньо, иначе теб ще предам на отчето!
     С тези думи групата продължи напред, оглеждайки се за следите на Моника. Тя с нарастваща надежда гледаше как преследвачите й се отдалечават. Почти вкусваше свободата, само тия лентяи да се разкарат, докато спре да им чува гласовете. Сега тя трябваше само да стои тихо и неподвижно сред гъстата корона на дървото и да чака. Най-приятното изчакване в живота й. Видя как последния от редицата подминава дървото и стисна с всичка сила клоните на дъба, кокалчетата й побеляха от напрежението, прехапа устните си в лека ехидна усмивка. Изведнъж крясък на сокол разкъса горската тишина. Моника се стресна и леко изпъшка. Мъжът в края се спря и вдигна поглед към нея. Очите му се разшириха от изненада и той кресна:
     – Шефе, познай кого намерих!

– Хайде, ставай!
     Тихия глас проникна в съзнанието на Моника, тя не знаеше дали го чува или е вътре в главата й. Отвори леко очи. В следващия момент погледа й се изцъкли, невярващ на гледката. Навсякъде около нея се простираше безкрайно бяло поле. Не се различаваха нито таван или под, или каквото и да било, просто едно празно бяло пространство. Светлина се излъчваше от всеки сантиметър в тази безкрайност, и лъчите сякаш проникваха в Моника. Вдигна ръце пред лицето си, но те липсваха. Странно, но ги усещаше, точно там, където ръцете си стоят, но тук не съществуваше нищо освен снежна белота. Чувстваше тялото си със странна тежина, като че ли виси на въже. Тя се опита да пристъпи, знаеше, че може, но едва ли щеше да има полза. Пак щеше да е в средата на нищото, колкото и да върви. Тук всяко действие губеше смисъл, но защо и как се е озовала насред полето? Поне в това трябва да има смисъл… Да се намира на това безлюдно и тихо място. Толкова тихо, че самата тишина беше придобила вид – безкрайно бяла.
     –  Крайно време беше, не искаш да пропуснеш най-големия шанс в живота си, нали?
     Отново същия глас. Моника стреснато се озърна, но не видя откъде идва. Може би и той се сливаше с останалата обстановка.
     –  Кой е там? – попита тя плахо.
     –  Искаш да кажеш "тук". Но всъщност няма значение, на това място всичко е едно. Няма понятия "там" и "тук", а просто "навсякъде".
     – И тогава къде съм, в рая ли? – каза Моника на безплътния глас.
     Той сякаш започна да обикаля около нея като някой стар професор, водещ лекция пред аудиторията.
     – Не. Виждаш ли, Моника, за съжаление рай или ад не съществуват. Това са измислени понятия от хората, вследствие от религията и техните вярвания.
     Моника се учуди. "Откъде ли знае името ми?"
     – Нали ти казах, тук всичко е едно, ако знаеш как да го манипулираш, ще разбереш всяко нещо, което те интересува. Ето как знам името ти!
     Тя не повярва на ушите си, нима този невидим дух четеше и мисли?
     Гласът се засмя гръмогласно. Сякаш цялото бяло поле се пропи със звука, а после думите се врязаха в съзнанието й и отекнаха в небитието.
     – Твоите мисли са също елемент от единството, аз не ги чета, просто ги разпознавам. Разбери тази част – всичко е еднакво, това е. Ето защо не можеш да решиш дали гласа ми е в главата ти или излиза от празния въздух.
     Моника помисли. Тя притвори поглед и за миг белотата изчезна. Представи си, че има тяло, ръце, крака. Помисли, че иска то да бъде облечено в копринена рокля, някоя като на онези бляскави принцеси. Ако гласът беше прав, когато отвореше очи, щеше да е отново материална. Тя плахо свали поглед, за да огледа фигурата си и наистина – сега там се беше върнало тялото й, пременено в прекрасна червена рокля. Моника се засмя и завъртя в кръг. Толкова беше прекрасна.
     – Ето, сама се убеди – проговори гласът – Всичко е възможно.
     – Виждам, че си прав – отвърна Моника, – но защо съм тук?
     Тя си представи, че гласа има притежател. Измисли образа му и той тутакси се появи. Човекът смаяно се огледа, а след това леко се усмихна.
     – Щом ти е по-лесно да ме разбираш така, не се сърдя. А ще трябва доста внимателно да слушаш, ако искаш да разбереш.
     – Да разбера какво?
     – Смисъла, нали това искате всички хора? Вечно търсите смисъла в нещата, защо са такива и какви биха били. Особено ти, Моника, през целия си живот търсиш отговорите, може би с необичайни методи. Сега може да питаш…
     Тя не разбираше…  Изведнъж се намери на това странно място с този особен човек или каквото и да беше. И най-интересното беше, че тя се чувстваше толкова комфортно тук. Не изпитваше страх, нито опасения, че ще й се случи нещо. Имаше чувството, че познава "гласът", чувала го е и преди, но в дебрите на съзнанието си. Тя нямаше понятие какво се случва, знаеше само, че всичко й се вижда нормално като летен ден в парка. Реши да продължи в същия дух и зададе първия логичен въпрос, който й хрумна:
     – Кой си ти?
     Човекът я погледна с лека усмивка.
     – Аз ли?На този въпрос можеш и сама да си отговориш, защото аз съм ти. Твоята вяра, нещата, които са ти давали опора през годините живот. Ако вярваше в Бог, щеше да виждаш твоята представа за него. Но, ако така предпочиташ, аз съм всичко – така както това място обединява Космоса и Хаоса в едно. Поради тази причина съм ти познат, защото аз съм в твоята душа.
     – Но тогава не следва ли, че това място съм го измислила аз? – Моника се огледа около себе си.
     – Да така би следвало, но не е. Това място е твоят шанс, възможността ти да разбереш живота си, за да го осмислиш. Може да го наречеш Чистилище, Ад, все ми е тая. –  Той леко се усмихна и сви рамене. – Хайде, скъпа, чакам. Все пак това е целта да си тук, да задаваш въпроси.
     – Е, добре. Но защо точно сега? Явно съм тук, за да бъдат опровергани всички мои виждания за света.
     – Всеки човек получава този шанс в живота си, а ти съвсем скоро ще разбереш кога е времето. И никой няма да опровергае разбиранията ти. Мнозина хора се опитват да разберат света, както споменах – с религия, алтернативни вярвания и други. Но в крайна сметка човек е сам за себе си. Той разбира по свой начин нещата, следователно ти ще чуеш само потвърждения на собствените си мисли.
     – Но тогава смисълаът да задавам тези въпроси се губи, нали вече знам отговорите?
     – Така е, но ще повярваш ли напълно, ако някаква "всевишна" сила не ти докаже, че всичко е така, както го виждаш. Цял живот си се питала защо е така, давала си си отговор, но в множеството от теории ти си мислила, че твоята е просто маловажна. Но принципът е в това, че всеки един човек – колкото и нищожен да е той – влиза в общото цяло и захранва системата. Поради тази причина давам отговорите, които хората искат от мен, за да запазя баланса.
     Моника се втренчи в бялото поле – нищо и всичко. Ако бе така, както казваше странникът, животът й добиваше истински смисъл. Всичко, за което някога се бе борила, сега имаше вид на грандиозно събитие от глобално значение. Вече нямаше да се чувства изолирана и презирана, щеше да знае, че тя е права, както и останалите хора по техен си начин.
     – Тогава какво ще стане с мен, когато умра? – запита тя.
     – А ти в какво вярваш, Моника? – човека наклони въпросително глава.
     Тя виждаше своите мисли, знаеше, че след смъртта я чака безкрайност и празнота. Беше отхвърлила религията преди десетки години, за да тръгне по-друг път на истината. И според този път отвъд смъртта имаше само вечно забвение.
     Онзи се ухили и кимна разбиращо с глава.
     – И защо правиш това, какво целиш?
     – Много просто, Моника. В такъв случай хората трудно оставят старите си вярвания. Ако аз ти бях казал, че сега те чака Ад, и че Господ ще те накаже за делата ти, балансът ще се разруши. Както вече казах, всяко живо същество в тази Вселена е от значение, за да може тя да съществува. Наруши ли се и най-малката крива, всичко ще пропадне. Човек не може да бъде противопоставен на себе си, на собствената воля. Ето защо чуваш това, което искаш – за да запазя единното цяло.
     Моника се впусна отново в размисъл, а фигурата отсреща чакаше търпеливо въпросите й.
     – А защо трябва да се пази балансът? – Моника заслуша внимателно отговора.
     – Хм, много просто – за да съществуваме. Не е ли това най-първичния инстинкт на материята. Да бъде сега, тук. Иначе нямаше да е материя, а просто нищо. Но нейната природа е да съществува. А ние сме част от глобалния "живот".
     Моника се огледа наоколо. Това място беше сърцето на света. Тук всичко –  звезди, планети, души и умове се сливаха в една идеална хармония. Тя вече разбираше, проумя великата схема, в която и най-дребната душица даваше своя колосален принос. Тя се зачуди дали някой, който попадне в това поле след нея, ще разбере нещата по същия начин. Според думите на човека, всеки е с представите си.
     Усмихна се леко, сега душата и се изпълни с мир. Чувстваше се спокойна, част от единството. Можеше да усети как цялата Вселена е в нея, бушуваше с милиардите си стихии наведнъж и я прави по-жива отвсякога. Тя постигна това, което целеше през всичките си години живот, само ако някога беше повярвала напълно. Щеше да си спести толкова проблеми и да остане само с духовния си мир.
     Изведнъж белотата започна да избледнява. Ставаше сива като захабен лист хартия. Човекът се огледа спокойно и впери поглед право в очите на Моника. Тя се смая от този поглед. Беше пропит с мъдрост, по-стара дори и от Слънцето. Зениците му сякаш отразяваха живота на Моника, примесен с още стотици милиарди. Той знаеше всичко, беше всесилен и абсолютен.
     – Време е, Моника. Ти разбра, почувства го. Вече можеш да напуснеш в пълен покой.
     Фигурата изчезна, но остана само гласа. Той ехтеше дълго след последната дума. Моника се стресна. Това ли беше? И сега какво, ще продължи живота си пречистена? Тя отправи очи към безкрая, но там се беше образувал хоризонт. Той се приближаваше все по-бързо към нея и тънката черна линия придоби вид.
     Моника видя човешки очертания, къщи, а зад тях планини. Образът изместваше все повече сиво-бялото поле. То сякаш се стопи около картината и я огради с невидима рамка. Чувството, че виси неподвижно, изведнъж се появи пак, но още по-осезаемо. Моника виждаше, че хората крещят срещу нея, но не можеше да чуе нищо. Различаваше само широко отварящите им се уста. Виждаше как различни предмети летят към нея, но не знаеше защо. Тя погледна надолу и видя стъпалата си. Бяха на няколко метра над земята, все едно летеше. Пръстите й бяха разранени и окървавени, нямаше обувки, а прекрасната рокля беше изчезнала безследно. Но тя осъзна. Разбра времето, отделено на хората, за да пристъпят на онова безкрайно място и да получат отговорите. С последни сили Моника вдигна ръце към врата си и опипа въжето. То беше затегнало здраво шията й и разраняваше кожата с грубата си материя. Тялото й висеше високо над земята и леко се поклащаше. Вече виждаше дори и празнотата, която я чака след смъртта.
     Преди последните капки живот да напуснат Моника, тя чу виковете на тълпата :
– Убийте я! Смърт за вещицата! Смъ…