Гората

     Дерек беше вперил поглед пред себе си. Нощта беше спуснала черния си воал над света и го скриваше от хорските погледи. Звездите леко трепкаха и мятаха бледата си светлина върху поляната, а вятърът нежно пееше странната си песен. Повеят леко поклащаше тревата по поляната, а в мрака тя приличаше на огромно живо същество, размахващо тънките си пипала. Гъста и тъмна гора беше ширнала вековната си мощ пред погледа на Дерек. Сред гъстия мрак дърветата бяха гротескни, катранено черни силуети, а уродливите им клони се поклащаха леко и галеха тъмата. Цялата местност пукаше и пращеше в странен синхрон, като че ли говореше на свой език, а сенките на нощта бягаха тихо и бързо през Гората. Дерек ги виждаше като безшумни вълци дебнещи плячката си. Нищо, освен странния шум от пукащи клони, не огласяше нощта. Не се чуваха нито кукумявки, нито бухали. От Гората никога не идваха животни, единствени живи същества бяха дърветата, а техния език – вятърът.
     Дерек седеше и се наслаждаваше на гледката и природните звуци. Още от малко дете Гората го беше пленила със странното си обаяние и мистерия. Никой в родното му село не говореше за нея и това беше една от причините, поради която Дерек така се беше влюбил в тази чудновата местност. Тя сякаш го грабна още от първия миг, когато я видя, и с всяка изминала година го завличаше все по-близо до границите си.
     Сега любимото му място беше голям сив камък на десетина метра от първите дървета. Можеше да седи тук с часове наред и да гледа като хипнотизиран старите дървета, да слуша как вятърът шумоли през листата и клонките и да остава сам с мислите си. Когато беше при Гората, усещаше странна отпуснатост, все едно всички грижи се бяха изпарили от тялото му. Единствено тук можеше да е напълно спокоен, независимо дали се вихри ужасна буря около него или слънцето мята златните си лъчи. На този студен камък той попадаше сред безкрайната търпеливост на дебелите дъбове и времето нямаше значение.
     Вече седеше там още от залез слънце. Беше кръстосал краката си и загнездил взор далеч в непонятните дебри на Гората. Мислеше си защо никой от неговото село не смее дори една дума да каже за това място. Още преди години, когато питаше майка си, тя започваше да го предупреждава колко опасно е това място, че никога не бива да влиза там, защото никога няма да се върне. Старейшините на селото разказваха още по-страшни истории за Гората. За момчета и момичета, които никога не се завърнали от пътешествието си в дъбравата. Дерек смяташе тези истории за бабини деветини, с които майките плашат непослушните деца. И въпреки все по-ожесточените забрани на родителите му да не се доближава до Гората, той с удоволствие прекарваше свободното си време върху сивия камък. Там на своя малък остров сред зелената поляна Дерек се чувстваше най-удовлетворен и с най-бистър ум.
     След време, когато родителските предупреждения не помогнаха, майка му започна да го води при съвета на мъдреците. Но след всяка чута история страстта към Гората у Дерек растеше, а любопитството все повече ядеше мозъка му. Защо всички се страхуват от нея?
     И с всеки изминал ден момчето ставаше все по-нетърпеливо. Седмица след седмица той се приближаваше все повече до границата на Гората, като използваше камъка за изходен пункт. И с всяко приближаване тъпа болка в стомаха го ръчкаше неспокойно. Изведнъж всичките разкази за изгубени деца, за умрели животни, доближили Гората, се връщаха в ума на Дерек и той се заковаваше на метри преди първите дървета, потънал в мисли. Щом представата за изчезналите деца, заблудени сред черното море от непрогледен  мрак, навлезеше в паметта му, сенките придобиваха вид на изкривени човешки фигури, които си проправяха път през гъстите дървета.Дългите им черни ръце се доближаваха все повече към Дерек, а листата шепнеха неразбираеми слова В такива момента Дерек заставаше с гръб към сенките. Чуваше само шепота им, сякаш го викаха, а по гърба му лазеха студени тръпки. Така той прекарваше едва няколко минути и след това побягваше към камъка. Имаше чувството, че всеки момент един студен пръст ще го докосне и ще пробяга по голия му тил.
     Но ден след ден Дерек повтаряше своите малки упражнения и скоро стоеше часове наред с гръб към дърветата и си представяше какви форми заемат сенките. Дори и когато ги виждаше, те бяха просто игра на въображението и нищо повече.
     Сега усещаше, че скоро трябва да се случи нещо: или да влезе в Гората, или веднъж завинаги да забрави за нея. Реши да остави решението за утре, все пак утрото е по-мъдро от вечерта.
     Скочи леко от сивия камък и се отправи към селото.Тъкмо тръгна към близките къщи, когато чу как някаква суха съчка изпращя за гърба му. Той рязко обърна поглед назад. Насред първите редове от дървета стоеше огромен вълк. Той беше съвсем неподвижен, а  златно-жълтите му очи искряха със странна светлина в нощната тъма. Острият поглед на вълка следеше всяко движение на Дерек с тих интерес. Опашката на животното махаше монотонно като махало на стенен часовник, отмерващ времето от този странен миг. Огромната черна глава на вълка бе леко килната на една страна, сякаш вълкът чакаше с любопитство действията на човека.
     Дерек застина от изненада, защото за първи виждаше нещо живо да излиза от гората. Той застана съвсем неподвижно срещу вълка, не искаше да го плаши. Двамата стояха един срещу друг като същества от различни светове: Дерек, приклекнал на поляната, а вълкът – кротко застанал в тайнствения мрак на Гората.
     Изведнъж животното рязко се обърна и побягна през дърветата. Без да мисли, Дерек хукна след него. С един ловък скок прескочи камъка и продължи към Гората. Щом прекоси първите дървета, черната покривка на тъмата го погълна и задуши, тук не проникваше дори и бледата светлина на звездите.
     Силуетът на вълка се разми и се сля с околния мрак. Момчето напрягаше до краен предел очите си, за да различи тялото на животното, което се потопи в катранените сенки. Единствено сухите клони пращяха под туловището на вълка като счупени кости и огласяха околността с кухия си тътен.
     Дерек продължи да тича с все сила. Краката му намираха пролуки през неравната почва в Гората, прескачаха криви корени и ловко избягваха по-големите камъни. Момчето вече не виждаше вълка, но продължаваше да следва сенките и пращящите звуци от прекършени съчки. Мракът буквално го заслепи и единственото нещо, което виждаше бяха силуетите на околните дървета, по-тъмни от самата нощ.
     Внезапно, сякаш от нищото, изникна дебел дъбов клон и халоса Дерек по главата. Той се сгромоляса тежко на земята и усети как някакъв изкривен корен се заби в кръста му. Рязка болка го проряза в бъбреците. За миг светът около него се завъртя и той остана да лежи така, в несвяст.
     След известно време натрапчивата болка от бодящите го клони го освести. С мъка той се обърна и изправи на колене. Отвори за миг очите си, но виждаше единствено размазано черното петно на Гората. Когато се пооправи, се опря на близкото дърво и се изправи на крака.  Кората беше влажна, студена и набръчкана като стара кожа. Огледа се за клона, който го беше проснал, но не видя нищо. Единствено мястото беше станало някак по-светло, като че ли отвсякъде се излъчваше светлина без определен източник. Сега ясно различи кривите чворове на дърветата, наредени толкова гъсто едно до друго, че корените им се преплитаха в сложна мрежа. Редиците от кривите дебели дървета напомниха на Дерек блъскаща се и любопитна тълпа, която наднича крадешком към него.
     Лекия ветрец шумеше през листата, но този път Дерек не почувства онази романтика, която изпитваше, докато седеше на камъка и слушаше. Почувства се безнадеждно изгубен, а лекият шепот звучеше като хиляди гласове, които си шушнат зад гърба му. Тълпата хулеше тихо срещу него. . .
     Подпрян на влажния ствол, момчето изчака да се съвземе съвсем. Навсякъде около него се простираше гъста и тъмна гора. Не можеше да види на повече от десетина метра от себе си въпреки мъжделивата светлина. Дърветата затулваха всичко наоколо и не оставяха дори и малко коридорче, през което да се промуши човек. Не проумяваше как се е придвижвал между стволовете, докато е гонел вълка. Обърна се назад, очакваше да види между дъбовете поляната, но единственото нещо, което зърна, бе непрогледен мрак и сред него неясните сенки на Гората. Изкривените клони висяха сякаш от нищото и колкото и да напрягаше поглед, Дерек не можеше да види короните на дърветата. Виждаше единствено кривите като изсъхнали ръце клонаци, които се протягаха към земята.
     Вятърът духна по-силно и се понесе сред Гората. Листата зашепнаха отново и Дерек се сети за изчезналите деца. Огледа се плахо и отново видя сенките. Преди си мислеше, че това е игра на светлината и вятъра. Листата и дебелите клони образуваха плътна завеса и скриваха нощното небе и бледия светлик на звездите. Единствено слабата и неестествена светлина на Гората бягаше между стеблата и си играеше с въображението на Дерек. На всичко отгоре въздухът бе пропит от влага, сякаш кондензиран като в гигантска палатка, а по кората на дърветата се стичаха вадички от вода. Повеят довя до Дерек миризма на гнили листа. Тя беше навсякъде около него, извираше от всяко едно кътче на това място.
     Той пристъпи напред, не знаеше какво да прави, не се виждаха звездите, за да се ориентира, нито можеше да види нещо през гъстите и тъмни шубраци. Гората го притискаше от всички страни, а сенките продължаваха да се движат безшумно наоколо. С всеки по-силен полъх на вятъра влажна жега го удряше в лицето, имаше чувството, че е в сауна, а гнилата миризма лютеше даже и на очите му.
     Дерек реши да тръгне в обратната посока на тази, в която беше тичал. Закрачи между гъстите дървета, като се опираше на влажните им стволове. Сега движението му се видя почти невъзможно, сякаш Гората се сгъстяваше все повече и не му позволяваше да излезе. Гъстата мрежа от сплетени корени го препъваше постоянно, а от влагата мъхът по тях беше станал хлъзгав и опасен.
     Дерек непрестанно се спъваше, опираше ръце в мазните корени и мокрите дънери на дъбовете. Мислеше си дали Гората нарочно не попречва пътя му като прави все по труден и осеян с повече препятствия. На идване тичаше през една обикновена гора, а сега все едно се намираше в кибритена кутийка, натъпкана до краен предел.
     Ставаше все по-задушно, вятърът не беше прохладен и свеж, а душен и парен, като излязъл от горяща пещ. Дерек вървеше и сякаш си проправяше път през стена от влага. Тя лепнеше по дрехите и лицето му, малки капчици се стичаха по челото му и влизаха в очите му. Подхлъзваше се все по-често и усещаше как по дланите му се стичат мазни вадички, течащи от стеблата на дърветата. Дерек усети как нещо капна върху челото му. Той вдигна поглед и видя, че от кривите клони наоколо капе вода. Посегна към един дъбов лист и щом го докосна, той падна в ръката му. Дерек усети гнилата миризма по-силна от всякога и огледа листото в сумрака на Гората. То буквално се разля по дланта му като топка лой, цялото беше на малки мехурчета, които при най-лекото докосване се пукаха и от тях изтичаше течност с отвратителна гнила миризма. Момчето захвърли листото с погнуса и запуши носа си. Смрадта беше непоносима, сякаш наблизо имаше цяла камара с гнили трупове, потопени в обилно количество мазнина.
     Той се извърна и продължи в другата посока. Изведнъж вятърът духна още по-силно и шепотът на листата профуча из стеблата. Той замръзна на място и се заослушва. Пред погледа му пробяга черна като нощта сянка и изчезна в Гората. Дерек подскочи и опря гръб в дънера на близкото дърво. Усети как ризата му се пропи от влага, а по лицето му закапа от миризливата течност.  Имаше чувството, че дърветата в тази гора на са от обикновени твърди стволове. Като че ли цялото място беше от слузеста и лепкава субстанция, влагата се беше пропила навсякъде. Даже шепотът се хлъзгаше из въздуха като голям и слузест червей.
     Внезапно Дерек усети как нещо го потупа по рамото. Той с писък хукна напред, но усети оплетено около крака си коренище. Падна тежко върху мазните корени. Опита се да стане, но се хлъзгаше и препъваше при всеки опит. Ръцете му затърсиха някаква опора, за която да се издърпа, но усещаше единствено слузестата повърхност на мъха, който се лепеше по дланите. Лявата му ръка се плъзна и се промуши между корените. Дерек зяпна и застина на едно място. Корените около ръката му леко се повдигнаха и стегнаха китката на потъналата ръка. Той задърпа дивашки, опитвайки се да се измъкне. Погледът му се замята наоколо, търсейки нещо, за което да се хване, но усещаше хладната хватка на корените как силно притяга ръката му.  Той отново чу шепотите, но този път вятър нямаше.  Въздухът около него застина неподвижно, а Дерек ясно чуваше как водата капе и се стича на тънки струйки. Имаше чувството, че е попаднал в гигантска баня, а душовете капят бавно и ритмично по мръсни плочки.
     Сред дърветата зад него се виждаха неясни и далечни сенките. Те се приближаваха тромаво, а длъгнестите им силуети се прокрадваха между дънерите. С всяка секунда шепотът приближаваше и Дерек разбра, че и сенките са по-близо. А той беше коленичил тук, пленен от Гората, и нямаше къде да избяга. Усети, че с върха на показалеца си докосва нещо меко под корените, което залепна по върховете на пръстите му. Замята ръката си,от самото докосване до това полутечно вещество го побиваха мразовити тръпки.
     При всеки шепот Дерек дърпаше все по силно пленената си длан и панически мяташе крака във въздуха. Изведнъж нещо го одра по глезена и смъкна обувката му. Дерек с отчаян писък зарита и се обърна назад, очаквайки черно същество да протяга дългите си пръсти към него.
     Но един клон се беше надвесил на него и го стържеше със острите си краища като хищник, който се опитва да се докопа до плячката си. Клонът съвсем съзнателно се опитваше да сграбчи крака на Дерек, като оставяше топли и лепкави дири по глезена, мяташе се във въздуха и пръскаше гной от листата си като някоя огромна плюеща кобра. С един последен яростен тласък Дерек дръпна скованата си ръка. Корените изпращяха и се откъснаха с хрущящ звук. Около ръката на Дерек остана плетеница от тях като лигава рамка. Тогава той видя какво се беше докосвал показалеца. Изпод дупката в корените се подаде мъртвешки бяло лице на малко момиченце. По бузата й имаше откъснато парченце кожа, което се беше залепило на върха на пръста на Дерек. Отдолу се виждаше гладката и бяла кост на черепа.
     Коленичил, той гледаше лицето на това момиченце, бяло като сняг. За миг времето спря, шепотите замлъкнаха. Момчето осъзна, че всички онези истории са били верни, а Гората го е залъгала с фалшива романтика, привличайки го години наред, за да се стигне дотук. И сега гледаше това никому неизвестно момиче, погребано в зелената си гробница, а корените го увиваха като ковчег. Празните му очни кухини се впиваха в неговите очи и сякаш му говореха, хулеха го затова, че и той се е подлъгал.
     Сякаш нашепната от друг, мисълта навлезе в мозъка на Дерек. Времето отново потече с динамичния си ход и гледката беше осъзната. Запищя истерично и се метна на крака, искаше да избяга оттук. Обаче клонът зад него се засили и го бутна силно в гърба. Той полетя обратно надолу. Виждаше гнилото лице на момичето, което стремглаво се приближаваше към него, сякаш, за да го целуне. Дерек се сгромоляса на корените за пореден път, а лицето му буквално пльокна в бузата на момичето. Гнилата миризма го проряза до мозъка на костите му. Той лежеше две безкрайни секунди забол муцуна в трупа на детето. Сега буквално стана част от това дете, знаеше, че ако не се измъкне, и той ще изгние в тази адска влага.
     Крясъците му прорязаха нощта и заглушиха шепота. Дерек се замята дивашки и задраска по бузите си. По тях беше полепнала гнила плът и мека кост, която се разтягаше по пръстите му като разтопена гума. С писъци той се изправи и заотстъпва назад, забил поглед в малката дупка насред плътните корени.
     Оттам изведнъж се подаде бяла ръка. Тя бавно разчупи коренищата с хрущящ и воден звук. След секунди от дупката се подаде и главата на момиченцето. Русата му коса се разливаше на талази по раменете. Мястото, където Дерек беше паднал, зееше като втора уста, която се усмихваше злокобно. Дерек светкавично заобиколи дървото и побягна.
     Той забяга панически през Гората. Гъстите стволове не му позволяваха да помръдне и пет метра напред, но Дерек истерично си проправяше път. Клоните се стрелкаха към него като живи и се мъчеха да го свалят на земята, а острите им като нокти краища раздираха дрехите и разцепваха кожата. Сега Дерек чуваше ясно шепотите и знаеше откъде идват. Не искаше да се обръща назад, знаеше, че там го преследват сенките на десетки малки деца, умрели преди много време тук. Чуваше ясно как под краката му корените се чупеха, а отдолу с дращещи звуци излизат още сенки.
     Внезапно още една бяла ръка се изстреля от земята и го хвана за глезена. Той усети студената и влажна плът да увива пръсти в здрав захват. Панически дръпна рязко крака си и ръката се откъсна и остана да виси там, все още стискайки здраво. От скъсания край на дланта рукна зелена лепкава течност. Гадната смрад струеше на талази от нея.
     В този момент абсолютният ужас заслепи съвсем Дерек. Той вече не можеше да се движи накъдето и да било. Само стоеше на едно място, надал протяжен вой. Светът около него се завъртя и той падна по гръб върху земята. Усещаше как още и още ръце се подават изпод коренищата и търсят тялото му. Видя дърветата около себе си. От кората на близкото стебло се подаде мъртвешко лице. То се разтегна по ствола, ръцете му зашариха по повърхността като се опитваха да си проправят път през кората. Тя се разтегна като гумена ципа и се опъна по контурите на тялото от другата страна. То се въртеше, опипваше, следеше за слаби места, откъдето да може да се пръкне в белия свят. Дерек лежеше по гръб, онемял и обречен. Навсякъде около него картината се повтаряше – от всички дървета изпъкваха силуети, опитвайки се да се измъкнат навън. Той виждаше устата им как хапят кората и пръстите им да дращят по материята, която все едно беше силикон, а не дърво.
     Дерек усети, че е прикован към земята от десетки студени ръце. Той не направи опити да се измъкне, знаеше, че никой не се измъква от тази Гора, както многобройните малки деца преди него.
     Една от ръцете го хвана за устата и със странна сила я запуши, като го притисна към влажните корени. Дерек усети как гнилата кожа полепна по лицето му, а миризмата проникна дълбоко в мозъка му. Той повърна в устата си, но се задави и започна да се задушава. Видя как около него се бяха събрали стотици фигури, които го гледаха безмълвно и чакаха да умре. Дерек усети странна болка в главата си, причинена от липсата на кислород. Задърпа се в последен опит да се измъкне, но ръцете го бяха приковали здраво към земята. Преди да умре, вдигна поглед към небето, но там вместо звезди видя единствено надвесените над него като ръце клони, които плачеха с кървави сълзи...