Mushishi
Автор: Амелия

Те не са нито растения, нито животни. Нито микроорганизми, нито гъби.
Муши – най-първичната и непорочна форма на живот.

     Навън кротко се сипе тъжният октомврийски дъжд. Небето е сиво и схлупено. Колите съскат по мокрите улици, а на мен ми е едно такова тихо, спокойно, меланхолично, мушишино...

     Вероятно ще се съгласите, че на този свят има анимета, които лесно можеш да характеризираш с едно единствено изпъкващо определение, което изплува асоциативно в главата при споменаване на съответното заглавие. Така например Cowboy Bebop = стил, FLCL = оригиналност, а Ghost in the shell – Innocence = красота. Е, първото нещо, за което се сещам, когато някой ми каже Mushishi, е "атмосфера". Неотклонно. Всеки път.
     Трябва да призная, че силно се затруднявам с текста на тази статия. Обикновено, когато пиша за някое аниме, ми се налага да посягам от време на време към валериановите капки, за да мога да сложа под контрол цветистата реч, с която изливам телешкия си възторг. В случая, обаче, липсват подобни нужди. Израдвах се на всяка стотна от сериала, с всяка фибра на тялото си, разбира се, но, честно, така и не ми се прищя да цвиля неукротимо по всички достъпни медии, на всички възможни лица, които биха проявили желание да го гледат. Защото това аниме не поражда възторг. То е една двадесет и шест серийна, смиряваща духа медитация, която парадоксално съчетава абсолютен релакс с меланхолия и обреченост, без капчица депресия. Защото в него има безброй пострадали, нула виновни, нула злодеи и нула геноцидни конспирации. Защото това е едно особено уникално аниме.
     Да се опитвам да опиша тук комплексното чувство, което се лее от екрана, е загубена кауза. Картината и звукът така или иначе не могат да се облекат в думи и да изглеждат добре впоследствие. Затова преминавам нататък, към по-прозаичните неща, а чувствата и житейските истини в Mushishi ви ги оставям за домашно, по желание. Открийте ги сами :)

     История: Мушиши се наричат хората, които изучават различните видове муши – особена, невидима за повечето люде форма на живот, представляваща безразумни, почти изцяло енергийни създания, които населяват човешкия свят и често имат сериозен отрицателен ефект върху неговите обитатели. Това е и причината голяма част от мушиши да са всъщност своего рода муши-екстерминатори. Въпреки това сред тях се срещат и изследователи (като главния герой в анимето, Гинко), които с хъса и любовта на истински учени събират наличната информация за тези неволни вредители и се опитват да решат възникналите проблеми с възможно най-малък брой жертви от двете страни.
     Муши не са зли. Не може да си зъл, щом нямаш съзнание. Те просто се опитват да оцелеят, за нещастие в повечето случаи – за сметка на хората, с които са осъществили контакт. Всъщност, с тези си особености те силно наподобяват изобилните количества болестотворни микроорганизми по Земята. Само дето понякога имат доста по-респектиращи размери...
     Муши са на границата между естествено и свръхестествено. Представете си сега едни свръхестествени бактерии и това, което могат да причинят на хората. Повярвайте ми, не можете. То няма и смисъл – просто изгледайте анимето, създателите му са се погрижили за всичко. Наистина, за тези 26 серии човек може да види толкова потресаващи человечески съдбини, че да му стигнат за още 2-3 живота. Към типовете муши и техните характеристики пък е подходено с креативност, която би просълзила от щастие всеки биолог или фен на класификациите. В началото мислех да дам кратка информация за всеки вид, но прецених, че ми е малко рано да защитавам докторска дисертация, а и така ще спойлна целия сериал. Тъй че – за домашно. И това- :)
     Анимето няма цялостен сюжет – състои се от отделни историйки, в които Гинко среща поредните човешки жертви на муши и се опитва да им помогне по възможно най-щадящ малките пакостници начин. Доколкото ми е известно, Mushishi следва мангата на Yuki Urushibara почти 1:1. Тази година е излязъл и лайв екшън по нея (неоткриваем за момента), режисиран не от кого да е, а от самия Katsuhiro Otomo (Akira, Steamboy).
     Между другото, много ме изуми усещането за нереална реалност (или реална нереалност, ако предпочитате) в този сериал. В смисъл – това, което се случва на хората, е далеч от всякакво нормално биологическо или медицинско обяснение. Но в същото време чувството "такъв е животът" се просмуква от всеки божи кадър. Много е особено. Гледаш някакви злокобни страдания, но не можеш да се депресираш истински, защото просто "такъв е животът". Това е част от живота. Природа. Човещинка. Мушинка. Не знам дали ме разбирате.

     Персонажи: Тук почти няма какво да се каже, тъй като единствените два персонажа, които се срещат в повече от една серия, са Гинко и неговият приятел – колекционер на муши-артефакти.
     Гинко е един от малкото хора, които имат способността да виждат муши и да ги привличат. За да спаси себе си и околните от неизбежния облак светещи гадинки, който насъбира всеки път щом се установи за повече време на едно място, той се е самообрекъл на вечно скитане по широките японски друмове. Цигарата, която непрекъснато стърчи от устата му, също има своеобразен анти-муши ефект.
     Адашино-сенсей е гореспоменатият муши-почитател. Сред многообразните предмети в колекцията му има и някои доста опасни, които биха създали (или създават) главоболия на Гинко. Всъщност Адашино е почти толкова епизодичен, колкото и останалите персонажи, и единственото, с което ми направи впечатление, е гласът на Yuuji Ueda (Sanosuke от Kenshin и още сума други мои любимци).

     Визия и музика: Това са двете най-важни съставки на ястието "атмосфера". В това отношение анимето убива.
     Визията е прекрасна – красиви, мрачни фонове, навяващи смиреност и меланхолия. Убити цветове. Единствените ярки и пъстри моменти са муши и нещата, свързани с тях. Но пък компенсират – златната река от муши насред сивкавия пейзаж направо изгаря очите.
     Дизайнът на персонажите е много странен – Гинко е уникален екземпляр с бялата си коса и единственото си зелено око, но всички останали индивиди бая си приличат. Не че са безлични, или нещо такова – във всяка една серия героите са изключително пълнокръвни и доволно реалистични, но просто си остават рандъм хорицата, на които Гинко се опитва да помогне. Както и да е – красиви са до един, в традиционните си японски носии и традиционните си японски селца. Историите им също са красиви.
     Музиката, дело на Masuda Toshio (Naruto, Excel Saga, Jubei Chan) е невероятна. Спокойна, медитативна, релаксираща, тя е една от причините атмосферата на това аниме да те обгърне нежно, а не да те смачка. За редките екшън ситуации също има мелодия (Kehai, точно в момента я слушам и цялата настръхвам). Има и множество фолклорни мотиви, които придават доста интересно звучене. Отварящата тема (The Sore Feet Song на Ally Kerr) е много приятна англо-езична песен с акомпанимент на класически китари. Ендингът е чисто инструментален и също се връзва добре с анимето като усещане. Слава на Бога – няма и следа от J-Rock и J-Pop!

     Во кратце: Mushishi е едно от най-добрите заглавия за последните 2-3 години и се появи в момент, в който се бях отчаяла почти необратимо от нещата, бълвани в промишлени количества от братска Япония. Един вид, върна ми вярата в анимето и спаси изтерзаната ми от клиширани бози душа. Шегата и снобизма настрана – няма второ такова. Гледайте го (ако не сте вече)! Обещавам ви, че ще ви хареса.

Оценка: 9.5/10 (Взимам 0,5 стотни заради несвързаните старчески бръщолевения в началото на всеки епизод. Наистина няма нужда от тях)