Терафирма
Днес пак не правих нищо.
Цял ден си седях и не правих нищо. Възможно ли е човек да не помръдне 12 часа? Колко воля е необходима за това, колко мързел? Не знам защо не отидох на работа. Имам хубава работа. Имам жена и две деца. Имам хубава къща, вярно куче. И днес на отидох на работа. Защо?
Вчера също не бях в офиса, утре вероятно пак няма да бъда. Жена ми се прибра докато си чоплех краката на дивана в хола. Три неща който най-мрази да правя. Скарахме се. Защо реагира така, дали причината беше стърчащите парченца от нокти по дивана или това че днес не изкарвах пари които тя да харчи. Тя не е грозна, нито много досадна. Преди три дни я обичах, сега единственото което искам е да съм в другата стая, по далеч от нея.
Дали случката от преди седмица ме промени? Не, трябва да я забравя. Коя беше тази жена? Едва ли някога ще разбера.
Легнах да спя и тая вечер няма да ме огрее. Ма аз не съм грозен, вероятно караницата от по рано накара жена ми да ми обърне студено гръб. Два часа се въртях и не можах да заспя. Кое беше това момиче в закусвалнята?
Сутринта станах, обръснах се, изкъпах се и започнах да се обличам за работа. Точно когато си връзвах вратовръзката, бях сръган в ребрата:
– Гледай тоя път да си чоплиш краката в офиса – последната дума я изсъска като пепелянка.
Чувствах се като стар използван предмет, докато се качвах в колата. Някъде на половината път спрях и повърнах, а не бях ял почти нищо. Просто ми се прииска да повърна, чувствах се мръсен и използван. Задъхвах се дори когато бях на плажа. Много обичах да се разхождам на плажа като дете. Сега просто ми се иска да си затворя очите и когато ги отворя пак, това клаустрофобично чувство да изчезне.
Влязох в офиса седнах си на бюрото и започнах да пиша някаква програма. Чаках шефа да дойде да ме наругае и да съм си спокоен, че поне нещо днес беше свършено и аз участвах в него.
Вече беше 12:00, а шефът го нямаше никакъв.
Стана 18:00, дали и на него му се е приискало да си чопли краката на диванчето. Едва ли, той не е женен, но все пак да не го срещна цял ден… За бога, нямаше ме два дни, никой ли не забеляза?
Изпаднах в депресия. По едно време ме разсея секретарката на шефа: "Вика те в офиса си". Не знам дали се зарадвах, че някой се сетил за мен или че ще бъда порицан. За първи път от десет години вярна работна служба. Чувствах се като първокласник в първия учебен ден. Ръцете ми трепереха.
Когато влязох в офиса, на вратата на който пишеше "Шеф на отдел програмиране", впечатление ми направи една чаша с кафе. Защо забелязах първо нея, търсех с поглед собственика на офиса? Много странна чаша с кафе. Стои до прозореца вече цял ден, видях как черното шоколадче я донесе още сутринта в офиса на липсващия шеф, а тя продължава да бълва пара.
Друго странно нещо беше, че прозорецът беше отворен и парата се виеше в съвършен стълб въпреки лекия полъх, който се носеше от прозореца. Една дума разцепи тишината. "Сядай". Седнах още преди ехото да отекне. Следващите два часа ми се губят.
То не беше речи, то не беше ярост. По начина на ръкомахане, гневния тон и оцъклените червени очи ми напомняше на Хитлер при една от неговите речи. Зализаната мазна прическа му придаваше още по автентичен вид. След един час се усетих, че не го слушам.
Цялото притеснение изчезна веднага щом видях чашата. Караниците изгубиха своята сила, гръмогласност и вече не го виждах като Хитлер. Пред мен стоеше един стар изнемощял човечец, който не се беше къпал от дни. По червените му очи разбрах, че сега се е събудил. Явно цялата нощ е спал в офиса, сигурно Шанел го е накарала да си почине още когато му е донесла кафето. Защо не ми пукаше? Тоя човек води тая компания вече повече от двайсет години, най-добрият му програмист не се появява два дни, просто се чудя как не е получил инфаркт.
Но на мен не ми пука, стоях и гледах тази синя чаша. Погледът започна да ми се губи. По едно време цялата стая изчезна. Всичко стана мрак, нищо не виждах. Чуваха се само гласовете на жена ми и на шефа. Силна светлина ме измъкна от мрака.
Оказа се че съм в болница, по ръцете ми имаше тръбичка. Стаята беше искрящо бяла, отначало не забелязах жена ми, която си говореше с шефа и с един доктор."Кога ще се оправи" и "Кога ще почне работа" бяха въпросите. Ми да, що пък не, аз съм на легло, а жена ми и шефът не спираха да повтарят тези два въпроса. "Събуди се" вметна притеснения доктор. Шефът погали оплешивяващото си теме и измърмори нещо от като пожелание да се оправям и си тръгна.
Жена ми ми стисна ръката и каза че мога да си чопля краката, където си искам. Докторът, прелиствайки някакви листчета, каза, че трябва да си почивам и тогава ме удари в земята. Пак я видях, красива, облечена цялата в червено, мина по коридора. Аз станах от леглото и под учудените погледи на двамата си махнах системите и излязох бързо навън. Видях я как завива на ляво по един коридор втурнах след нея. Но когато минах завоя, нея вече я нямаше. На въпроса ми дали някой не е видял красивото момиче в червена рокля получавах само оцъклени погледи и дори едно желание за още морфин. Преди да обясня на човека, че не съм доктор, някой ме сграбчи и преметна. Помислих си, че тоя е много силен за доктор, оказа се санитар и ние не бяхме в болница, а в клиника. Когато ме издърпа до стаята ми, видях всичките тези хора, но аз не бях в клиника, а в лудница. жена ми ми обясняваше, че е за мое добро, докато докторът ми биеше успокоително. Заспах, без да сънувам.
Когато отворих очи, видях едно малко момиченце, което четеше някаква приказка на глас. В момента, в който ме видя, се стресна и избяга навън. Главата ме цепеше ужасно, станах. Нямаше системи по мен, отидох до огледалото и не повярвах на очите си. Веднага излязох навън, хората, които минаваха покрай мен, изглежда че не забелязваха, че бях почти гол. Още не бях пресякъл улицата, когато чух: "Няма къде да избягаш". Обърнах се и видях стар човек в бял костюм. Малкото момиченце го беше стиснала за панталона и ме гледаше, докато се криеше зад левия му крак.
– Уплаши я, тя само искаше да ти прочете приказка. Дъщеря ми, малко е срамежлива. Докато ми говореше за това как обичала да чете приказки на болните хора, за да оздравеят, забелязах красивата й червена рокличка. Очите и бяха пълни със сълзи. Отидох до нея и й ги избърсах. Казах й, че съжалявам за това, че съм я изплашил. Малката й усмивчица грейна и тя изтича вътре.
Имах само един въпрос, но се страхувах, че ако го задам, ще получа много лоши отговори.
– Какво става – беше единственото, което казах на стареца. Той се усмихна под бялата си брада и започна да ми обяснява.
– Ти не си в клиника, нито в болница, нито дори в лудница. Ти си на много специално място. Тук ще те научим да използваш силите ти, дадени от нас. Не можах да разбера за какво ми говори, за това го попитах да повтори.
– Точно така. Ние ти дадохме един дар. Но изглежда, че сме те надценили.
Докато се обличах, забелязах през прозореца нещо много странно. Една птица летеше и изведнъж падна на земята.
Изобщо не го разбирах, не ми пукаше какво ми казва. Излязох навън, а той вървеше след мен и продължаваше.
– Не ти ли е чудно защо стана непукист, защо не ти се прави нищо? Искаш ли да разбереш кое беше момичето от закусвалнята?
В момента, в който я спомена, си спомних, изглежда, че го бях забравил, което ме учуди.
Една сутрин като всяка сутрин отидох на работа, в обедната почивка ми се прияде кифла с мармалад и отидох до близката закусвалня да си взема една. Влязох и си поръчах. Докато чаках, видях красиво момиче с руса коса и невероятно червена рокля. Тя мина покрай мен и ме погали по бузата. Аз инстинктивно я последвах до задния изход, където беше паркирана кола.
Качихме се и тя започна да ме целува и тогава направихме нещо, с което не се гордея.
След като свършихме, колата спря и аз слязох. Намирах се пред същата закусвалня. Продавачът ме чакаше пред входа, даде ми кифлата и аз със зашеметена походка се върнах в офиса. Бях целият потен, изведнъж за около час не спирах да мисля за какво ли не. Как да го скрия от жена си, дали да й кажа. Но най-глозгащият ме въпрос беше "Коя е тя?". Защо направи това? Да не би да са й платили и ако да – защо?
– Искаш да знаеш, нали?
Старчето ме извади от спомените, в които бях потънал. Едвам измъкнах едно "да" от пресъхналите си устни.
– Ще разбереш, когато му дойде времето, сега ела с мен.
След кратка разходка из парка се спряхме пред една пейка и седнахме.
– Как се казваш – ме попита старецът. След като се засмях, му отвърнах, че трябва да знае как се казват опитните му свинчета.
– Не си спомняш, нали, как се казва жена ти, ами шефът ти? В коя фирма работиш? Как се казват децата ти? Как е името на кучето ти? Спомняш ли си името на някого изобщо?
Преди да изпадна в паника се сетих за Шанел. Черното шоколадче изникна в съзнанието ми.
– Името й не е Шанел, ти и казваш така заради парфюма, който носи.
Паниката ме обзе. Колкото и да се стараех, не можех да си спомня името на нито едно от изброените от него неща. Хайде стига бе, десет години работех в онзи скапан офис.
Защо не си спомням името на хората там? Защо не помня никакви имена?
– Това е страничен ефект. Ти можеш да контролираш емоциите на хората, техните желания и чувства. Но не можеш да помниш имена... още се опитваме да разберем защо, виждаш ли...
Тогава го прекъснах. Изсмях се.
– Да бе. Можел съм да контролирам желанията на хората. Отивам си.
Изглежда, че старецът не беше учуден от решението ми.
– Можеш да се опиташ. Но не можеш да избягаш от съдбата си.
– Аз нямам съдба.
– Ооо, но разбира се, че имаш. Ела с мен.
Той стана от пейката, подпиращ се на своя бастун. Хвана ме под ръка и започнахме да вървим надолу по алеята. Куцаше с единия крак. Чак когато започнахме да вървим, забелязах децата. Бяха много, играеха си, бяха щастливи. Алеята беше украсена с много цветя, най-различни цветя във всички цветове на дъгата.
– Ти си обикновен служител, работиш, имаш семейство. Но цял живот има една празнина в теб, нали?
Не знаех как да отговоря, затова само кимнах.
– Като дете си живял на село, имал си добри родители, грижовна майка, работлив баща. Имал си много приятели.
Преди да го попитам откъде знае тези неща за мен, той пак ме прекъсна.
– И въпреки това се чувстваш не на място, като че ли не принадлежиш на този свят.
В този момент дъщерята на Белия – така го наричам – дотича при нас цялата обляна в сълзи.
–Тя мъртва ли е, ще се оправи ли?
Сълзите се стичаха по бялото й личице, а в шепичките си държеше нещо. Беше птица, и тя умираше.
Взех гълъба в ръцете си. Това беше същият гълъб, който видях да пада от прозореца си. Беше безжизнен и хладен. Вече беше мъртъв, но инстинктите ми ме подтикнаха да го притисна силно към гърдите си.
– Вече не можеш да го контролираш, нали?
Белия започна да се смее, а аз не спирах да притискам безжизненото тяло на животното в своето. За миг като че ли трепна, започна да се движи. За секунда погледнах светналото личице на сгушилото се в прегръдките на баща си момиченце и гълъбът отлетя.
– Знаеш ли от колко време те търсим?
– Почвай да обясняваш, че вече нямам нерви! Кой съм аз?
– Не кой, а какво? Ти си на следващото стъпало. Ти си диамантът в калта на човешката цивилизация. Еволюция, всичко е еволюция. Стремежът на едно създание да стане по-добро, за да оцелее по-дълго. Хората са еволюирали, за да стигнат до това ниво, сега започваме да еволюираме отново и ти си първият. Тази еволюция няма нищо общо с...
Слушах го как обяснява. Как аз съм бил единственият все още, че трябва да ме подложат на изследвания.
– Къде е тя?
– Коя?
– Момичето в червената рокля. Искам да я видя сега!
– Имай търпение. Ела с мен. Прости на стария човек, улисах се в приказки и не ти показах новия ти дом.
– Моят дом.
– Да. Ти ще живееш тук сега. Хайде има толкова много да научиш, а имаме толкова малко време. Но утре, днес научи достатъчно трябва да си починеш.
Легнах да спя, или поне се опитах.
– Не може да ми се случва това.
Цяла нощ се въртях и мислех.
– Какво стана с този гълъб, аз ли го съживих? Но това е невъзможно.
Тъпата птица беше вече мъртва. Къде съм?
Въпросът беше важен, но на мен не ми пукаше. Изобщо не ме интересуваше дали ще ми се случи нещо лошо. Непрекъснато си измислях поводи да не се притеснявам. Стаята беше тъмна и много тиха, това ме побъркваше и реших да отворя прозореца. Нито звук, дори щурците бяха млъкнали. Започнах да си говоря сам.
– Каква идилия, аз съм в някаква клиника, луд старец, облечен в бяло, ми говори, че съм "следващото стъпало", а мен ме е яд, че е тихо. Трябва да я намеря. Дали не се влюбвам?
Вярно е, че беше моя само един път, но искам да я видя пак. Искам да разбера как е името й, не че ще го запомня. Искам да я видя как се смее.
Искам аз да я разсмивам.
Какво ли мисли за мен? Беше красива.
Не се усетих как станах от леглото и изрових от някъде голям бял лист и един молив. Започнах да рисувам така сякаш тя позираше пред мен. Всичко беше в главата ми. Всяка извивка на тялото й, всяка трапчинка по лицето й, усмивката й, очите й. Боже, обичам я. Искам я.
Часовете се изнизаха като секунди. Слънцето вече огряваше портрета, когато го завърших. След като оставих молива на масата, седнах пред картината и започнах да я гледам.
Някой почука на вратата. Казах "Влез" по най-непукисткия начин, по който може да се каже едно "влез". Млада сестра ми каза, че докторът ме очаква на пейката пред сградата.
Облякох се и закачих портрета над леглото си. Слънцето грееше силно, закрих очите си с ръка, когато напуснах уютната тъмнина на коридора.
– Добро утро. Разбрах, че не си спал.
– Не можах да заспя.
– Разбрах, че си правил други неща, я ми кажи кога един програмист се научи да рисува?
– Изглежда, че научаваш много неща.
– Това ми е работата.
След като свършихме да си разменяме остроумни подмятания, може би защото и на двамата ни се свършиха идеите, се отправихме към съседната сграда.
Влязохме и започнахме да се движим по дълъг коридор. Беше широк и не му се виждаше краят.
– Ти имаш много способности. Изглежда, че влияенето върху емоциите на хората не е единственото.
– Да, мога да съживявам умрели гълъби.
– Откъде знаеш, че беше умрял? Изобщо знаеш ли какво е смъртта?
Погледът, който му хвърлих, беше достатъчен и той продължи.
– Смъртта е биологичният край на един жив организъм. Всичките хранителни вещества, които е поемал през живота си, биват върнати там, откъдето са дошли.
Покрай нас мина една количка с разни инструменти по нея.
– Кажи ми нещо, което не знам.
– Душата.
– Какво за нея?
– Тя не умира, защото не е направена от вещества, които сме поемали през живота си.
– И какво става с нея?
– Още не знаем, но разбрахме че остава в тялото възможно най-малката частица време след смъртта. После изчезва. Изследванията от опитите ни са недостатъчни.
Покрай нас мина още една количка с повито тяло, лежащо върху нея.
– Да, виждам.
– Злополука.
– Разбира се, сигурен съм в това.
Последното изречение казах със саркастичен тон и той го разбра.
– Мисля, че мога да отключа твоята сила. Данните показват, че в тялото ти има достатъчно енергия да захрани с електричество цял Ню Йорк до края на ХХІ век.
Думите му не ме шашнаха, нито изплашиха. Продължих да си вървя по коридора, все едно някой ми беше казал колко е часът.
– Това е много енергия. Откъде мислиш, че идва?
Погледът, който ми хвърли, беше достатъчен, затова продължих.
– Нали не мислиш, че идва от душите на умрелите?
– Не го мисля, вярвам го. Ти защо мислиш, че онзи гълъб умря? Ти просто му взе душата. И после му я върна. Ти си един голям магнит за души.
Каза последното си изречение с ироничен тон и аз го разбрах. Той пак продължи.
– Не можеш да изсмукваш по този начин душите на хората.
– Защо?
– Защото човешкият дух и воля са много силни. Човек трябва да умре по друг начин, за да можеш...
Тук го прекъснах със смях.
– Док, виж какво, това са глупости – "магнит за души", как пък не. Тръгвам си.
– Няма да я намериш там, закъдето си се запътил.
Белия крещеше, докато за се отдалечавах от него. Трябваше да взема само едно нещо от стаята си и после си отивах.
– Последен въпрос! – извика той с цяло гърло. – Защо задаваш въпроси на човек, който няма отговори за тях. Откога не си се хранил?
За миг се спрях. Имена не помнех, но действия – да. Спомних си, че
изхвърлих онази кифла без дори да я докосна.
Преди това не бях ял, стават...
– Един месец, ти не се хранил един месец. Гладен ли си?
Той беше прав, аз не се бях хранил един месец. И не бях гладен.
– Толкова ли време бях в кома?
– Не кома, ти спеше.
– Спал съм един месец!?
– 26 дни, да сме точни. Дори хъркаше. Ела с мен.
– Какво става с мен?
– Еволюция. Ти не се храниш с органични вещества. Ти поглъщаш души. Живителна енергия. И живееш с нея вече месец.
– Но аз не съм поемал човешки души.
– Спомни си за всяка муха, която си премазал, за всяка настъпена мравка, а вероятно има и още птици, за които не знаеш.
Колкото и да не ми се искаше, тръгнах с него по коридора. Минахме покрай една врата, после друга, трета. Вратите бяха железни с малки прозорчета с резе. По едно време нещо започна да блъска по една врата. Толкова силно, че я изкъртваше от пантите. Док се доближи до стената и натисна някакъв бутон. Чу се звънец.
– Днес е малко кисел. – каза той, докато държеше звънеца. А от стаята се чуваше невероятна тишина.
– Сега ще се поуспокои.
Килиите бяха много. Всяка врата си имаше номер и една червена буква. След като повървяхме още малко, Белия извади една карта и я прекара през устройството на една от килиите.
– Пристигнахме.
Вратата се отвори. За миг сърцето ми трепна. За първи път от 26 дена. На един стол под единствената лампа седеше тя. Моето момиче. Веднага забелязах, че по лицето й има белези.
Тя беше пребита или измъчвана. По ръцете й имаше белези от изгаряния. Започнах да чувствам ярост, пулсът ми се учести.
– Това е тя нали? Твоето момиче. Ти още не разбираш, затова ще ти го кажа направо.
Той започна да играе с пръстите си, докато минаваше зад стола й.
– Тя ти пречи, само те задържа и ти не успяваш да разгърнеш възможностите си. Ти си бог. Ти не старееш, не спиш. Храниш се с души. Ти вече не принадлежиш на този свят. Но ти си мое творение, аз те създадох.
Тя ме погледна. Очите й бяха пълни с кръв. Но тя ме видя и се усмихна. Тогава познати ръце ме сграбчиха изотзад. Пак този проклет санитар. Само че този път не започна да ме влачи.
Остави ме да гледам.
– Остави я на мира.
– Забравил си ме. Бяхме приятели, още ти се чудя как можа да ме забравиш. Бяхме колеги по един проект, възложен ни от правителството. Ти се жертва за каузата, нищо ли не си спомняш? Колко пъти съм те водил на вечеря у нас.
– Пусни я, копеле такова!
– Копеле? Ти ме наричаше "братко". Не си ли спомняш? Сега ще отключа силата ти, като скъсам единствената ти връзка с този свят.
Белия извади един пистолет и й пръсна мозъка. Всичко беше като на забавен каданс. Капчици кръв ме опръскаха по лицето. Аз го погледнах и започнах да чувствам прилив на енергия в цялото си тяло. Погледът ми се изостри, слухът също. Започнах да чувам как бие сърцето му. Само с едно движение откъснах ръцете на санитаря. Той не беше щастлив от това и се тръшна на земята в зверски писъци. Аз се приближих бавно до Белия.
– Не, не можеш да го направиш.
– Само гледай.
Хванах главата му с лявата си ръка и започнах да стискам. Черепът му изхрупа и кръв започна да се стича по ръката ми. Дясната си ръка поставих на гърдите му. Още беше жив.
След като намерих душата му, я издърпах. Земята започна да се тресе, стените се пропукаха. Аз се наведох над моето момиче и я прегърнах, прокарвайки пръсти през косата й. С внимателно движение махнах раната на главата й, все едно беше мръсотия. Тогава впих устните си в нейните. Сърцето й започна да бие, раните по лицето й изчезнаха. Тя отвърна на моята целувка.
– Обичам те.
– И аз те обичам.
– Какво стана?
– Ти умря. Аз те върнах обратно.
Тя ме погали по бузата. Една моя сълза се отрони право в шепата й.
– Сега трябва да си ходя.
– Какво? Не.
Тя ме прегърна силно.
– Трябва, такива са правилата. Ти оставаш, аз си тръгвам.
– Не, моля ти се, не ме оставяй.
– Аз няма да те оставя, винаги ще бъда до теб.
Погалих нежно бузата й.
Тя ме целуна още един път и аз се строполих на земята. Чувах как ме вика. Почувствах топлина, уют. Видях себе си.
Тя не спираше да тръска тялото ми и да вика, че ме обича, да не умирам. Вместо нагоре, започнах да слизам надолу. По-бързо и по-бързо. Тогава си спомних думите на Белия. Че съм магнит за души.
Какво става с душата, когато човек умре? Дали изчезва в нищото? Или става част от нещо друго. Също като веществата в тялото, душата ми се връща там откъдето е дошла. От Земята. От сърцето на Земята.
Аз изживях своя живот и не съжалявам за нито една своя постъпка. Вкусих от любовта, почувствах какво е да си обичан. Смъртта не е страшна. Болката в сърцата на обичаните, които сме оставили след нас, е по-голяма.