Честта на северните воини
Над заснежената и напоена с кръв долина тегнеше мъртвешко безмълвие. Тишина, нарушавана само от зловещия вопъл на смъртно ранен човек или проскърцването на снега под стъпките на невидим призрак. Свистящият вятър почти ласкаво милваше страните и отворените очи на мъртвите воини, а по локвите с кръв започваше да се образува скреж.
Сарк се надигна на длани и колена, без да изпуска заледения меч от ръката си, и отблясъците на снега под студеното зимно слънце го заслепи до болка. Единственият оцелял след подобно клане. Замислено и организирано от него. Да, Сарк наистина притежаваше някаква извратена гениалност, която му помогна да стигне дотук.
Заобиколен от синкавите върхове на ледниците, той се изправи, кален, подгизнал от кръв и сняг, нагазил до колене сред тела, пречупени мечове и секири. Сребристи отражения играеха по разсечените ризници и вече ненужни шлемове. Едва сега пролича какво им е струвала тази битка. По равнината бяха пръснати бледи тела, достигнали до последния бряг на живота си, и над тях се стелеха тънки струи мъгла, сияйна като бял огън в тихата вечер.
Той тръгна напред, оглеждайки се за едно-единствено тяло. Трябваше да се увери, че е мъртъв, и ако не е – сам да забие заскреженото острие в гърдите му.
Белезникави облаци скриваха бледото слънце, което и без друго скоро щеше да залезе. Това бе далечен забравен свят на ледове, свят на лов из замръзналите гори в ранна утрин, свят на девствен лед, вятър и птици, носещи се на ята над земята. Сега Сарк крачеше съвсем сам под лазурното небе на този неопетнен свят, в долината, ширнала се оттук, чак до безкрая, където владееше само смъртта. Той промърмори нещо и от устните му се вдигна облак пара. Една различна сянка като че се таеше сред другите, но той не й обърна внимание, зает да претърсва мъртъвците. Вятърът завихряше облачета сняг и му пречеше да вижда добре.
Той се подпря на меча си, наведен над паднал по очи боец с руси коси, мокри и пръснати по снега. Сенките пак се раздвижиха, някой нарушаваше вечния покой на стелещите се мъгли, но докато се огледа, нечие тяло се притисна в гърба му, хващайки го в задушаваща хватка с лявата ръка през врата. Мечът на Сарк падна от премръзналите му пръсти и той се заизвива в лапите на невидимия си нападател. Нещо остро и твърдо се опря в ребрата му.
– Всичко можеше да свърши различно, а виж какво стана...
Шепотът и горещият дъх във врата му го накараха да изтръпне.
– Господарю Риан – изхриптя той, без да може да си поеме дъх. – Жив сте... господарю... Благодаря на боговете, че... ви открих...
Носеше нож в конча на ботуша си.
– Знам всичко – за Карл и Ерин, който лежеше сега ей там, с твоя кинжал в гърба!
"Проклятие!" изкрещя Сарк в ума си. Едно рязко навеждане...
Риан обаче изви врата му назад и той инстинктивно впи пръсти в ръката на младежа.
– Баща ми е твой брат, Сарк. Как можа да вдигнеш ръка срещу него?
– Защо го направих ли? – попита иронично той, без да се прикрива. – Защото мога! Защото винаги съм знаел, че властта в Тара принадлежи на мен! Кажи... какво можеш да ми сториш сега? Ти... хлапак...
– Как можа да ме предадеш – говореше момчето, сякаш чуваше само собствените си мисли, изпълнени с болка, отчаяние и ненавист. – Ти беше част от душата ми... Ще убия част от собствената си душа...
Гласът бе замислен, далечен и кошмарен. Този убийствен глас изпълни съзнанието на Сарк като пълноводна река, носейки всички нюанси на отмъщението, жестокостта и отвращението в сърцето на неговия племенник и господар. Едва сега разбра целия ужас и безнадеждност на ситуацията и думите сами се отрониха от устните му, съвсем глухи сред надигащия се вятър.
– Няма да моля за милост...
– Не се и налага...
Викът заглъхна още преди да се е родил и Сарк падна в снега – просто още едно тяло сред хилядите други. Изпод ризницата му се проточи тъмна струйка и напои кожените му дрехи.
Залитайки, синът на Висат, наследникът на Тара, се изправи над него. Очите му изглеждаха нечовешки светли, щом вдигна поглед – с цвета на ледовете привечер, с цвят на есенно небе и чиста вода. Хвърли ножа и изтри длани с шепа сняг – преди тази битка не бе подозирал колко лепкава може да бъде кръвта. Не бе вярвал, че може да убие човек преди да попадне в този ад. Пръстите му се зачервиха. Застина, заслушан във вятъра, развял златистите му коси. Долови полъх на ледени кристалчета, мирис на борови иглички и смърт.
Протяжно копринено шумолене – противният тих звук на меч, изваден от ножницата, когато си си въобразил, че си унищожил всички врагове.
Побърза да се обърне.
* * *
Те са трима, а той е сам.
Кайл, князът на Ларн, с двама възрастни бойци. Единият държеше меч с ръкохватка, която обхващаше китката, и верига в другата ръка. Другият бе с обичайната бойна брадва на бойците в Ларн – тежко и грубо на вид оръжие със сребърни орнаменти по двойното острие.
Мечът на Кайл блесна във въздуха – острието бе излъскано до блясък, синкаво и хладно. Казваха, че било изковано от небесния метал, който бе паднал горещ от звездите преди толкова епохи. Кайл бе едър мъж, преминал четиридесетте, и Риан се почувства като хлапе пред него. Носеше кожена туника и лъскава метална ризница от ситно преплетени халки. Дебелото наметало метеше земята с широките си поли. Над блесналите му очи, обагрени с тъмни кръгове, падаха заскрежени кичури смолисточерна коса – нещо необичайно за Севера.
Риан тръсна глава и отметна назад собствените си руси коси – коси с цвета на отражението на ледовете на хоризонта. Той нямаше и деветнадесет години. Кожата му бе бледа, имаше нежно, женствено лице без недостатъци.
– Каква мила, сърцераздирателна сцена – иронично подметна Кайл.
– Цялата война беше клопка – отговори прегракнало Риан на тримата, които стояха на два-три метра от него. – Не трябваше да сме тук. Сарк беше предател.
– Знам, отвърна Кайл и дъхът му замъгли въздуха. – И Анибал, и Карл също и ще си получат заслуженото. Аз ще се погрижа за всички, които те предадоха. Това е въпрос на чест.
Слънцето клонеше към залез – сякаш се нанизваше на острите ледени планини и ги обливаше в кървавата си светлина. По снега между двамата владетели заиграха розово-златисти отблясъци. С пращене на клони в скованата от студ гора зад гърба на ларнските воини се зараждаше виелица.
– Ти сигурно би станал велик княз – сякаш край тях не лежаха избити собствените им армии и вятърът започваше да ги погребва под снега. – Но не успя да осъзнаеш най-важното. Освен да познава враговете си, владетелят трябва да разгадава мислите на приятелите си. За да знае доколко да им се довери... Рано или късно щяхме да стигнем дотук, Риан, неизбежно е.
– Трябва ли да се бием?
– Ще предадеш ли короната на Тара в мои ръце?
– Защо ти не ми предадеш короната на Ларн?
Малките вихрушки на вятъра продължаваха да шепнат между тях.
– Вземи меча на моя генерал – каза Кайл и кимна с глава към единия от бойците.
* * *
Те са трима, а той е сам.
Разбира се, може да се опита да избяга, но когато го заловят, могат да правят с него каквото си поискат и да го завлекат като звяр на мъчителна смърт. Равностойният двубой е въпрос на чест. По древните закони и на двете княжества врагът може да бъде убит само в открита битка, а победителят е великодушен и справедлив. Но милост няма. И няма да бъде поискана.
Обикаляха се един друг, стиснали мечове в ръце. Не размениха нито дума повече, а всеки остана сам със собствените си мисли. Риан мислено се издигна над долината. Виждаше собствената си дребна фигурка, нагазила в кишавия сняг, да отблъсква мощните удари на Кайл.
Остриетата скърцаха зловещо в падналия сумрак. Воините на Ларн и Тара лежаха безредно разхвърляни върху студените преспи, подгизнали от собствената си кръв.
Ами Кайл? Той се изправяше срещу принца, вярвайки, че е отсъдил мъдро. Честта и на двамата може да се съхрани само в дуел. Победителят, който и да е той, ще получи почит и уважение дори сред враговете. Но победител е само един. Владетелят на Ларн вече знае кой е той. Риан е само деветнадесетгодишен, изморен и слаб. Защитата му е слаба, ударите – предпазливи и предвидими.
Ставаше все по-студено. Дланта на Риан лепнеше по стоманената дръжка на меча. Всяко движение предизвикваше болка. Мислите му отлетяха на Север, към каменния дворец на неговия баща, чийто господар вече е той. Към златокосото момиче, коленичило до огъня. Стори му се, че усеща топлата ласка на пламъците...
Кайл бе победил защитата му отляво и тънка струйка топла кръв се стичаше по рамото му. Беше опрял коляно в земята, а Кайл бе вдигнал високо оръжието си за последен удар. Мечът политна надолу, но принцът ловко се претърколи встрани и се изправи. Пак се задебнаха един друг.
Пламъците, които галеха русите й коси и руменееха по бузите й...
"Теа, сестричке моя... "
Тя е на десет. Кайл ще я приеме като дъщеря. Той е суров и жесток воин, но е справедлив. Ако можеха просто да са добри съседи – Тара и Ларн. Тук, във вечните снегове на Севера, рядко се води война зиме. Ако не беше Сарк, и Анибал, и Карл... Хора без чест.
"Теа, правя го за теб... "
Ето възможност – Кайл е беззащитен. Мечът се хлъзна по ризницата и го поряза в бедрото. Мъжът изсъска през зъби. Сега са на равно. Ударът го свари неподготвен, момчето се бе възползвало добре.
Наистина е момче...
Някакъв спомен се промъкна пред очите му.
"Днешните деца са утрешните воини."
Беше на четиринадесет и пак имаше война. Единственият му приятел Мерик също загина там. Само на седемнадесет години. Донесоха тялото му в двореца и го оставиха насред заснежения двор. Кайл помнеше как изскочи навън само по риза, строполи се в отъпкания сняг. До ръката на Мерик лежеше мечът му. Баща му, владетелят на Ларн, също бе там.
"За мъжете на Ларн е чест да бъдат войници."
* * *
Те са само двама. Безкраен ли е този двубой, че Кайл още не е снел сребърната диадема от челото на Риан? Две преплетени ивици лъскав метал и диамант над челото – късче замръзнало сияние, прозрачен и остър като лед.
За какво се бие всеки от тях? Такива битки траят дълго.
Беше на четиринадесет. А Мерик бе мъртъв. Остана до тялото му до вечерта и не позволи на слугите да го преместят. Баща му отново дойде при него и му се изсмя.
"Слабак..."
Кайл се изправи разплакан. Последният път в живота му, когато плака истински. Въздухът бе напоен със свежия мирис на сняг, мокра кожа и пот, сажди, влажна пепел и кръв. Никога не прости на баща си, че не му подаде ръка и не го утеши.
Ето – ръката на принца се подгъва от умора, очите му сълзят от режещия вятър.
„Откажи се сега. Толкова е лесно да се откажеш”...
Мечът блесна, отдръпвайки се назад – като снежна змия, преди да забие зъби.
Един от неговите войници се изсмя. Познат смях. Направеше ли го сега, никога нямаше да си го прости.
Блясък – като блясъкът на лед зиме, като отражение в бълбукащ извор в хладна пролет, като острие от стомана в сезона на смъртта...
"Теа, сестричке, помогни ми... "
Свистене, което се сливаше със свистенето на вятъра – мечът разсичаше въздуха, падайки надолу.
Синът на Висар, владетелят на Тара, вдигна инстинктивно ръце да се защити. Стори му се, че загиналите воини на Тара протягат към него десници през вихрушката на снега. Той напускаше живота така, както само мъж от Севера може да избере – като боец, с чест.
Ръцете се оказаха твърде топли и силни, за да принадлежат на призраци. Изправиха го на крака, освободиха меча от отмалелите му пръсти. Риан примигна и погледна през мъглата на гнева и умората. Видя уморено сурово лице и смолисточерни кичури, падащи над челото.
Кайл свали тежкото си наметало и наметна с него раменете на своя враг.
– Трябваше ли да го правите, господарю? – прошепна един от бойците в ухото му. – Спасиш ли нечий живот, си създаваш враг цял живот.
– Надявам се да грешиш, приятелю...
* * *
Те са трима и той не е сам.
Над притъмнялата долина се настани напрегната тишина, разкъсвана от свличането на снега от клоните и гладния вой на вълците-албиноси.
По небето една след друга запълзяха двете малки бледи луни на този студен свят – като плашливи зверчета, излизащи за първи път от леговището си. Ледовете сияеха бледо. Беше много красиво, студено и тъжно. Мимолетна красота, красота, която загатва за смърт.
Риан се строполи на колене в краката на Кайл.
– Повелителю, в твои ръце е животът на хората ми, на сестра ми и моя собствен, ако още го притежавам...
– Риан – гърлено го призова гласът.
– Да, господарю?
– Аз не съм твой господар, момче. И никога няма да бъда. Какво стана тук, знаем само ти, аз и моите бойци – той кимна към мъжете, които стояха отстрани. – Но те ще мълчат, защото за тях е въпрос на чест. Двубоят беше между равни и победител няма.
Думите на Кайл заглъхнаха за секунда и когато заговори, гласът му бе одрезгавял от умората и студения въздух.
– Сарк беше предател, вярно е. И аз се възползвах от неговата алчност. Той знаеше цената на всичко и стойността на нищо истинско, което има значение. Но трябва да му простиш. Най-голямото отмъщение е прошката. Ще се научиш. Ще забравим и ще продължим напред...
Сълзите на гнева се превърнаха в сълзи на облекчение, благодарност и срам. Пръстите му се забиха в кишавия кървав сняг.
– Риан?
– Да, господарю.
– Стани, да видим заедно, приятелю...
* * *
Безкрайни планински вериги разсичаха този свят от хоризонт до хоризонт, стегнати във вечните си ледени брони. Четиримата вървяха през бойното поле и се привеждаха над воините на Тара и Ларн. Някои се изправиха мъчително, подпирайки се на ненужните си оръжия, и се присъединяваха към тях. Други оставаха да лежат в снега и отворените им очи, покрити с ледена корица, продължаваха сляпо да следят двете бледи луни в небето.
Белите снежни вълци виеха, притиснати от преспите и тъмнината.
* * *
Когато и те си отидоха, остана само шепотът на вятъра над вечните снегове...