За черните космически котки

     Край него вихрено се носеха стотици, дори хиляди слънца като блестящи сфери, не по-големи от топки за билярд. Но Той не знаеше какво е билярд, макар че знаеше Всичко.
     В далечния край на галактиката Неговата черна космическа котка си играеше с големи като портокали слънца, побутвайки ги с лапи, и мъркаше така, сякаш се сблъскват две комети.
     Беше Му студено, толкова студено, че реши следващия път да направи една малко по-топла Вселена без подобни смразяващи течения. Беше Му самотно. Той запровира покрай портокалите–слънца, по-лек от нищото, издебна космическата Си котка и я замери с един астероид, малък като лешник. Тя само изсъска и сви гръб, а очите й, които светеха като свръхнови, примигнаха в тъмното.
     – Дори на нея й омръзна да си играе – каза си Той, гледайки как котката се скрива в тъмен облак от прах и газ. Тогава в ума Му, където избухваха нови и трещяха огромни волтови дъги, се зароди идея.
     Издигна се високо над галактиката, която като разляно мляко плаваше под Него, и затърси нещо. Всевиждащият му поглед мина край големи и малки звезди, проблясващи като снежинки в синьо, червено и бяло в далечината, огледа малките блестящи сфери на планетите и избра една с нищо незабележима планетка. Спусна се към нея и като дете, а Той си беше едно голямо дете, се захили на идеята си. Протегна показалец към пясъчножълтата планета и от върха на пръста Му излетя сребриста мъглица, която я обгърна.
     Планетката се дръпна, подскочи и се затресе като истинска топка за билярд, търкаляща се по масата. После изплю обратно сребриста светлина.
     – Ама какво правиш? Викна с глас, който само Той можеше да разбере – Какви са тия животворни глупости? Никакъв живот поне още милиард години! Тук се вихрят такива прекрасни пясъчни бури и вулканични изригвания, че изобщо не са ми притрябвали твоите щъкащи осмокраки или каквито си намислил там.
     Той се разгневи. Ставаше все по-голям и по-голям, докато изпълни пространството със Себе си. Очи, в които свръхнова звезда щеше да е само намек за искрица по ириса, се присвиваха недоволно. Отвори уста като огромна черна дупка, но преди да проговори, планетката го прекъсна с писклив гласец:
     – Я не ми размахвай пръст! Милиард години и точка!
     После тя се успокои и пак се затъркаля по орбитата си сред черния кадифен мрак.
     Той объркано вдигна пръст към лицето Си, което запълваше небето, осветено от мъждукането на умиращи галактики. Вселената бе отчайващо негостоприемна. Понесе се нагоре-надолу из пространството – профучаваше край туфи очарователни звездички, лъхащи на сяра, и шеметни комети с лъснали темета и ледени монокли. И те всички открито Му се присмиваха. Цялата проклета Вселена се кикотеше!
     Нещо трябваше да се направи. Например по-топла Вселена, напомни си Той, щом Го обгърна космическия студ. Побиха го тръпки и кихна толкова страховито, че разби цяла звездна система на миниатюрни блестящи късчета. Хиляди светове изтръпнаха.
     Капките от кихавицата обаче се пръснаха в неизброимите измерения на пространството и се лепнаха върху една злополучна синкава планетка. Пльокнаха точно в топлия солен първичен океан, който я покриваше. Докато Той бършеше нос с голямата Си космическа кърпа, в океана на синкавата планетка заплува нещо дребно и зелено. Това бе ден Първи, като изключим няколкото милиарда години преди това.
     – Топло, светло и шумно – каза си Той, а зеленото нещо изпълзяваше от водата и вече не беше зелено, а многокрако, многоръко, с една дума – праисторическо.
     Излегна се по гръб и заплува из Космоса – невидим, защото нямаше кой да Го погледне, непознат, защото нямаше кой да Го опознае, неразбираем, защото нямаше кой да Го разбере. Отегчено побутваше някоя звезда и тя се пръсваше в ослепителен отблясък. И се смееше като дете, с детска наглост и детска увереност, че няма да бъде наказан за постъпката си. Той бе Единственият, Всевишният, Смърт на Вселените, начало и край на Всичко.
     Дори не поглеждаше към малката чаровна планетка с луна като орехче – третата, ако броиш от звездата на системата и ако въобще ти мине през ум, че онова въгленче насред Млечния път е звезда. А тя вече се покриваше с джунгли, където бродеха огромни тиранични влечуги, без да се интересуват, че са последица от една кихавица.
     – За всичко е виновна гравитацията – продължаваше мисълта си Той с детска упоритост. – Щом ще правя нова Вселена, защо да не е течна например? Не, на котката няма да й хареса.
     На синкавата планета се появиха странни хилави двукраки същества. На тях много им харесаха светещите топки в небето, наречени звезди, и като искаха да ги достигнат, се качиха на дърветата. Обаче нищо не се получи и те пак слязоха на земята, за да създадат ракетен двигател.
     Космическата котка изплува от близката мъглявина и се заумилква около краката Му.
     На малката синя планета се случваха поразителни неща. Цареше трогателен хаос с наивна приказност и шеметен ритъм. Това бе изумителен оазис на екзотика и обреченост за създалата се там цивилизация А тя бе толкова отчайващо незряла, че представителите й още си имаха нещо свещено, което наричат Господ и още няколко други подобни.

     В един бар на западния край на Калифорния (романтично кътче на суеверия и мракобесие) Антъни Морган се приведе над билярдната маса и се вгледа изпитателно в разноцветните малки топки, подредени в триъгълник. Беше дребен мъж със светла коса и угаснала цигара в ъгъла на устата.
     – От мен да знаеш – обърна се той към високия си приятел, – билярдът е игра, измислена от боговете.
     – Мен ако питаш, – обади се тъмнокожият барман, подреждайки чашите, – боговете изобщо не знаят, че си тук. Виктор пак се обади – иска си парите – добави той. – Не мисля, че боговете ще ти помогнат особено.

     Протегна ръка и погали космическата котка зад ушите.
     – Вселени затворени една в друга като яйце – продължи Той и пак се разкиха. Звезда заблещука в зеницата Му. Той заплува напред, за да намери онази пясъчна планета и да й вдъхне живот. За Него времето нямаше значение, защото самият Той бе Великото време. Затананика си в ритъма на Вселената – нямаше какво друго да прави, защото бе направил Всичко.
     Черната космическа котка се провря през мрежата измерения, за да изпроси още милувки.
     Край двамата вихрено се носеха стотици, дори хиляди слънца като блестящи сфери, не по-големи от топки за билярд. Но той не знаеше какво е билярд, въпреки че знаеше Всичко.