KАМЕННИЯТ БАЗИЛИСК
     Приказна новела от Пламен Глогов

Част Първа: Огледалният меч

Глава 1. Златният рицар

     Мъглата почиваше тежко върху бойното поле, сякаш духовете на хилядите сразени се бяха стълпили над телата си и наблюдаваха с празни очи стените на непревземаемия замък. Замъкът Офион... говореше се, че са го строили дракони – дар за сватбата на тяхната божествена повелителка Зания с каменоръкия герой Фаларис. Богинята се отказала от своето безсмъртие заради любовта си и се превърнала в земна жена. А драконите получили свободата си и отлетели в своите родни пещери – там, сред Гръмотевичните планини.
     Слънцето проряза с кървави лъчи стоманеносивата плът на мъглата. Една част от нея се отдръпна пред жаравата на изгрева, а друга се сгъсти и нажежи, сетне като злато се изля в призрачно блестящо изваяние – величествен рицар, яхнал своя кон. Той държеше в ръката си огромна секира, дългата й дръжка бе покрита с медни люспи като змия, а двурогото й острие наподобяваше клюна на гигантска птица. На щита му бе изрисуван базилиск. Зад него мъглата се раздига бавно, като безкрайно наметало от плещите му. През мъртвешките й пари с писъци долетя сокол и кацна леко върху рамото на рицаря. Кървавите му нокти леко задраскаха по златната броня. Мъжът обърна скритото си в подобния на змийски череп шлем лице към птицата. От човката й висеше недоизядено едно прясно човешко око.
     Зад него полето разкри своите мъртви.
     Отпред замъкът сякаш огъна стените си, а бойниците му се сведоха като гигантска корона на главата на опечален владетел. Във въздуха се чуха първите ридания на живите. Рицарят със сокола на рамото обърна коня си и тръгна тежко през труповете, а зад забралото на шлема лицето му сякаш бе мрак. Беше ден за погребване на мъртвите.
     Още един загубен ден...

Глава 2. Кралството на Дракона

     Отвън твърдината наистина изглеждаше неразрушима. Дебелите като морски буни стени векове наред издържаха прибоя на всяка война. Огромни скални късове, донесени някога в чудовищните драконови нокти, били споени в огъня на покорните крилати зверове. Когато и последният камък бил поставен, и замъкът бил готов, принцеса Зания и нейният любим възседнали два дракона и се възнесли с тях над новото си царство. Гледката била приказно нереална и величествена. С базалтово черните си стени и бели като сняг кули замъкът приличал на планински връх, обкръжен от непристъпни зъбери, по чиито склонове като звезди блестели хиляди люспици слюда и парченца сребро.
     Сетне принцесата тържествено снела своя пръстен, в който било скрито нейното безсмъртие и силата, която държала в подчинение могъщите дракони, и го предала на техния водач на име Нуфар. А до нея стоял героят Фаларис и вкаменената му ръка държала Огледалния меч – онзи същия, с който спасил света от господството на Лудия бог. Драконите се поклонили за последен път на своята принцеса и на годеника й. Те се заклели да помнят какво са сторили хората за тях и макар свободни и диви, те обещали да не нападат поданиците на новото Кралство, докато съществува този меч – символ на техния съюз. След тази клетва, Нуфар и драконите му отлетели завинаги от тези земи, а принцесата гледала скръбно след тях, докато се изгубят съвсем в далечината. Сетне тя се усмихнала през сълзи на своя годеник и двамата, заедно с местните хора от всички околности, влезли в своето кралство – Кралството на Дракона.
     До смъртта си кралица Зания и крал Фаларис живели щастливо. Техните потомци съхранили легендата за дружбата между хората и драконите. Огледалният меч и каменната ръка на техния праотец, която продължавала да стиска оръжието все така здраво и векове след смъртта на Фаларис били най-святите реликви на замъка.
     Но този мир не можел да бъде вечен. Защото хората не знаели, че истинския притежател на Огледалния меч бил тръгнал на поход срещу Кралството на Дракона, за да си върне оръжието, в което се криела мощта му. Те забравили, че той е безсмъртен, а те съхранявали в своето светилище извора на тъмната му сила: Меча, с чиято помощ той щял да завземе целия свят.

Глава 3: Крал Адиантор

     Самотен в тронния си хол, приспуснал тежък балдахин връз хладнокаменния си престол, крал Адиантор гледаше с изсушени от плач и безсъница очи телата на своите трима млади генерали. От лицето му бе изчезнала и последната частица от кралско достолепие – сега то бе просто лице на старец, върху което бе запечатана болката по мъртвите му синове. Защото за него те бяха като синове, не само отлични воини, не само благородни мъже, не само кандидати за ръката на единствената му дъщеря... Той ги беше отгледал – тях тримата и...!; беше ги научил на всичко и те тримата се вслушваха в съветите му безпрекословно, за разлика от...!; Най-достойният от тях щеше един ден да стане съпруг на дъщеря му, негов зет и бъдещ крал. Най-достойният, само не...! А сега и тримата бяха мъртви. Той видя от кулите на своя замък как гигантският рицар в златни доспехи посича и тъпче телата им с коня си – едно след друго като млади дървета, без милост...
     Този рицар... неумолим, несломим, ужасяващ! Един кралски поданик, преди да издъхне от раните си, му бе разказал, че е видял отблизо шлема на златния рицар, своя убиец. Там, под него... нямало лице... било пусто... Възможно ли бе? Възможно ли е "Онзи" да се е завърнал? Но нали преди 7 години кралят лично видя как Прокуденият отсече главата Му? Нима може човек да възкръсне. Или – още по-сташно – да не може да умре?...
     – Татко... – чу познатия момински глас, звънлив и тревожен. В хладната зала сякаш изведнъж стана по-светло и уютно. До скърбящата фигура на краля се приближи девойка. Безшумно, сякаш стъпваше боса, тя премина като ангел край телата на мъртвите пълководци и прегърна с нежност раменете на своя баща. Крехката й фигура, облечена в дълга копринена рокля, се притисна до тялото на стария човек. Тъгата се оглеждаше в черните извори на очите й и оставяше своите блестящи солени целувки по красивото й лице.
     – Дъще моя – промълви кралят, опитвайки се да надмогне болката в гласа си, – не биваше да идваш тук!
     – Тревожих се за теб... – тя сведе поглед. Разкошните й коси, обикновено сплетени в изкусна "драконова плитка", сега бяха разпуснати в знак на траур и подчертаваха белотата на нейната моминска горест... –  видях ги, докато внасяха телата им при теб, – сълзите й не спираха да целуват устните й. Тя се изтръгна от прегръдките на баща си и коленичи между мъртвите мъже. Косите й покриваха лицата им, докато тя ридаеше над тях... – О, Арнан, Ерол, Веадор! Те ми бяха като братя, обичах ги колкото теб, по-силно от всичко друго на този свят! Върни ми ги, татко, върни ми пак безгрижните дни на детството с тях. Искам пак да целувам всеки един от тях по устните и да не мога да реша... Искам да дойде краят на този безумен кошмар, искам да няма повече болка, само мир и всички да бъдем пак заедно – аз, ти, мама, те – тримата – живи и... Брид да е с нас, моля те, татко!...
     Крал Адиантор коленичи сломен от мъката на детето си. Той целуваше малките й рамене, които потреперваха от тихия плач на девойката.
     – Прости ми за това, което сторих, дъще, прости ми че прокудих онзи, когото ти най-силно от всички обичаше! Кълна се, че не е изминал ден, без да съжалявам за постъпката си. Дори... дори опитах да го върна...
     Той замълча. Тя вдигна поглед към него, сълзите играеха в учудените й очи. Старецът продължи с колеблив глас:
     –...Изпратих хора да го потърсят, защото чух, че живеел в усамотен параклис насред гората на няколко дни път оттук...
     – Той не е пожелал, нали? – девойката тъжно се усмихна – А ти не си успял да го принудиш?
     Старецът кимна и рече с въздишка:
     – Изпратих дузина от най-добрите си рицари, всички се върнаха пешком – повалени и пощадени от него. Все още нямам идея как...
     – Как е успял? – очите на девойката светеха с възторжен блясък, сълзите й бяха изчезнали – Как ги е победил, макар и в неговото състояние? Нима не си разбрал досега, татко – Брид беше и си остава най-силният рицар, който някога се е раждал на тази земя, той може да срази всекиго... дори и един бог – гласът й премина в укор – А ти го изпрати в изгнание.
     Кралят твърдо поклати глава:
     – Той искаше да разруши традицията, искаше да извърши най-страшното за нас – да унищожи Огледалния меч!
     – За да отнеме безсмъртието на Злия Бог и за да попречи на тотема му да възкръсне – гласът на принцесата бе не по-малко твърд.
     – Енея, – каза строго баща й, – ти знаеш, че това би довело до край на съюза ни с драконите.
     Очите на момичето блестяха гневно и неотстъпчиво:
     – А къде са твоите "съюзници дракони" сега, когато нашият най-силен враг е пред стените на двореца ни? Защо не дойдат и не ни помогнат да го отблъснем, къде са, татко!?
     – Енея, драконите не участват във войните на смъртните, те...
     – Къде са, татко? – прекъсна го настойчиво момичето, – Къде са? Съществуват ли изобщо, или отдавна са измрели в планините си!
     Тя изведнъж замълча, обзе я умората и съжалението от целия този спор. Обичаше баща си, той бе единствения, който й бе останал. Безумният бог, който беснееше пред стените на замъка, бе на крачка от победата си. Губеха воини, губеха сили, губеха надежда, а тя – как може да причинява това на своя баща и крал. Не биваше да отваря стари рани, просто предишната война отне майка й и Брид, тази Арнан, Ерол и Веадор, които сега лежаха бездиханни в нозете й. Не искаше да губи вече никой!
     Крал Адиантор заговори със спокоен и равен глас. Нещо бе съживило мислите му. Девойката помисли, че това, което й разказва, е легенда. Уви, тя твърде късно разбра, че тази легенда предстоеше да се случи...
     – Драконите все още съществуват, мое дете, – разказваше кралят, – и те все още идват понякога при нас, техните побратими от миналото. Запомни, винаги, когато някой потомък на кралския ни род умре, за него идва дракон, за да отнесе душата му. Така е било от времето на Зания и Фаларис, така е и до ден днешен. Когато аз умра, един от тях ще дойде да ме прибере. А някой ден, когато и твоят час настъпи, и за теб ще долети дракон.
     Девойката слушаше развълнувано. Тя не обърна внимание колко странно звучи гласа на баща й, нито на блясъка в очите му – мъничък като далечен изгрев.
     –А накъде летят, накъде отвеждат душите ни? – попита тя, запленена от приказката.
     Баща й се усмихна.
     – През вечността, където няма болка и хората от спомените ти са живи.
     – Значи един ден ние с теб ще се срещнем отново Там?
     – Да, мила моя, и с всички, които обичаме...
     Девойката си тръгна като в сън. За миг бе почувствала крилата на дракона, който я носи през безвремието. Тя остави баща си сам с телата на мъртвите им близки. Той бе пожелал лично да свали доспехите им и да ги оплаче. Старият човек й бе подарил надежда. Но тя не биваше да стои и да очаква собственото си спасение, докато народът й умираше. Трябваше да намери помощ по-скоро, помощ от единствения, който би успял да й я даде. Девойката забърза към стаята си. Трябваше да се приготви за път.

Глава 4: Оплаквачите

     Нощта сякаш извираше изпод златния шлем. Отблясъците на кладите играеха по доспехите на рицаря. Из напоения със смрадта на благовония и горена човешка плът въздух искрите подигравателно танцуваха на песента на оплаквачите. Рицарят гледаше как живите изпращат своите мъртви и в сърцето му презрението от тези ритуали се бореше с нетърпението от скорошната битка. Невидимите му очи обходиха хилядите лагерни светлини, пръснати из нощното поле. Този път наистина бе събрал всякаква паплач... До него се чу спотаено съскане – една главня в краката му догаряше. От агонията на пламъка й базилискът върху щита му сякаш се раздвижи... Какви ли не племена имаше тук – вулпии от тресавищата на Трагус, които окачаха останките от покойниците си по дърветата за храна на свещените блатни змии; планинци от склоновете на дивата Рус, които пиеха кръвта на жертвите си и ядяха сърцата на своите мъртви; канибали от Безродните острови, рицари от овехтелите кралства на Грифона и Сфинкса, които пазеха балсамирани мъртвите си в пирамиди и крепостни кули. Кладите бяха специалитет на северните племена – Суеди и Борейци. Имаше и такива, които връщаха телата на земята и след време се връщаха при гробовете им, за да си губят времето, като им се молеха и им правеха възлияния.
     Рицарят със златните доспехи гледаше с отвращение всички тези обреди. "Има хиляди начини да бъдеш погребан и само един начин да умреш достойно" – Той си спомни една от безсмислиците на баща си и се усмихна. Защо "старият" го занимаваше с тия глупости? Смъртта не го касаеше, нямаше респект от нея. Той беше бог и нему бе отредено да отнема животи, но никога – да загуби своя. Той беше непобедим... така мислеше допреди 7 години, когато тук, на същото това бойно поле, срещна Брид. При това име в сърцето му неволно избухна пожар, кръвта му се превърна в отрова, мракът под шлема му сега бе заменен от кървавата мъгла на безумието. Рицарят се надигна ужасяващ от могилата, на която бе седнал, и побеснял връхлетя с брадвата си върху двама жреци от племето юака, чиито женски гласове вдигаха най-дразнещ шум сред оплаквачите. След миг от жреците останаха само кървави меса, а жалбите наоколо пресекнаха. Фигурата на Лудият Бог изведнъж израсна над замлъкналите войни, а крясъкът му се стовари върху тях като златна мълния: "Ревльовци! Приключвайте по-скоро с тоя карнавал! За да не ви пратя всички при тия, които изпращате!" Неовладял до край гнева си, рицарят обърна гръб на "празнуващите" и ритайки по пътя си ритуалните съдове и черепите на всички живи и мъртви, които му се изпречеха, той разкъса Нощта и влезе в нея, а плътта й зарасна след него. Соколът му не го последва, кацна върху останките от телата на жреците и необезпокояван от никого започна да кълве топлите им вътрешности.

Глава 5: Началото на легендата

"Смъртните са господари на дните, боговете царуват над вечността..."
     Да можеха и думите да изчезват както онези, които са ги изрекли, така рицарят нямаше да се сеща за своя баща Небесния бог Меагрис...
     "Смъртните са свързани с живота така, както един бог е свързан със своя тотем. Онова, което е нужно да научи един смъртен от нас, боговете, е да се подчинява на природата и да почита законите на вечността..."
     Нямаше по-досадно нещо за него – младия, жаден за битки бог – от това да слуша отегчителните умоблъсканици на своя обладан от божествена сенилност баща. Искаше му се в тия моменти, докато траеха брътвежите на "стария" за "мир между боговете и хората", да е нейде на някое бойно поле, възседнал своя страховит базилиск, с верния сокол на рамото си и да вилнее с исполинската си секира между редиците на смъртните. А когато се умори да сече и да тъпче, да махне качулката от очите на базилиска и да превърне всички – и живите, и мъртвите – в камъни; така че бойното поле да заприлича на необятно гробище...
     До него сестра му Зания търпеливо слушаше съветите на Небесния бог. Нейните дракони сигурно се побъркваха от бездействието на мира, който тя им налагаше. Да, драконите бяха сила наистина, бяха много и бяха могъщи. И се подчиняваха единствено на сестра му. Но той имаше своя тотем – базилискът, от чийто поглед дори и боговете се страхуваха. Доби го още с раждането си, заедно с Огледалния меч – символът на властта му и на неговото безсмъртие. Зания получи драконите и пръстенът, с който никога не се разделяше. Баща им от малки ги учеше, че за да стане един бог смъртен, символът на властта му трябва да попадне у неговия тотем. Така и двамата – и богът и звярът – ще бъдат свободни. Свободни да живеят разделени и да умрат...
     "Онова, на което боговете могат да се научат от смъртните, е да обичат живота. Запомнете деца мои, той е най-ценното за хората, а за нас безсмъртните той е като проста руда, чийто бляскав метал ние не знаем как да добием (отегчителната лекция продължаваше)... Защото никой не е усетил сладостта на живота, ако преди това не е познал студеното дихание на смъртта..."
     И един ден Меагрис сне златната корона от главата си и я даде на своя тотем – слънцето, което оттогава започна да следва своя собствен път по опустялото небе. А последните заръки на бога към децата му бяха:
     "Синко, грижи се за сестра си, тя обича смъртните също като мен, не позволявай сърцето й да поема само цялата скръб на всички земни твари!"
     – Да, татко – бе обещал Повелителят на Базилиска и после наистина спази своето обещание – за да облекчи бремето на сестра си, той намали наполовина броя на живите
     "Дъще, брат ти е войнолюбив и необуздан. Бъди до него и не допускай в яростта си да причини зло на човеците!"
     – Да, татко – бе отвърнала Зания, а сърцето й се бе свило в кобно предчувствие.
     След тези думи Меагрис ги напуснал и слязъл на земята при смъртните. Там той не споменал никому за своето "преди" чак до часа на смъртта си, когато устните му промълвили едно име "Зания..."
     Казват, че този ден слънцето рано залязло зад кървавия хоризонт и било алено като сърцето на един умиращ бог.
     А докато на земята Меагрис постепенно се научавал да живее като смъртен и да усеща всеки миг от вълшебството на живота, в небето синът му – безсмъртният – се превръщал в чудовище. Най-напред той подчинил всички останали богове, повелители на всякакви дивни създания. Той отнел със сила символите на тяхното безсмъртие и освободил тотемите им. Боговете станали смъртни и сега техните каменни статуи украсявали залите в Надоблачния му дворец. Но се случило онова, което не било за вярване – най-могъща съпротива срещу него оказала собствената му сестра Зания- миротворката. Тя се сражавала храбро със своите дракони срещу тъмната власт на Повелителя на Базилиска. Всички освободени от брат й тотеми застанали на негова страна. В чутовните битки загинали безчет дракони, харпии, хидри, кракени и всякакви други старшилища. Зания щяла да загуби тази война и това щял да бъде краят на живота за всички. Безумният й брат и неговото непобедимо чудовище щели да превърнат света в каменна пустиня. Принцесата не можела да позволи този неин кошмар да се сбъдне. Затова тя потърсила помощ от смъртните в тази битка на боговете. И хората подкрепили своята богиня. Стотици хиляди от тях загинали във "Войната с тотемите", но редиците им не отстъпвали, предвождани от смелия вожд на ечемичените хора (наричани така заради русите им коси) Фаларис. Понесени от драконите на принцеса Зания, Фаларис и воините му се вдигнали до двореца на Лудия Бог. Там човекът и богинята се сражавали рамо до рамо с невиждани до този миг чудовища – тотеми на свръхстари богове. И никой от небесните ездачи и техните дракони не се завърнал от Надоблачния дворец.
     Лудият бог се биел върху своя базилиск. В едната му ръка свистяла гибелната двурога секира, а в другата сечал безпощадно все така бляскав и недосегнат от кръвта на убитите Огледалният меч.
     Фаларис виждал как богът погубва другарите му. Гневът му надмогнал ужасът от Безсмъртния, беснеещ срещу него. Той полетял върху своя дракон право срещу базилиска на Лудия Бог. Двете чудовища се сблъскали с рев. Мечът срещнал меч, секирата – щит. Обезумели, двамата си разменяли страховити удари, от които в небето избухнали светкавици. Но силата на Фаларис свършвала. Той изнемогвал пред мощта на своя враг. Богът нападал все по-свирепо, а човекът все по-мъчно отбивал ударите му. Накрая повелителят на Базилиска забил меча си в тялото на Фаларис. Героят изстенал и се вкопчил в забития меч. В този миг драконът под него издъхнал, умъртвен от ноктите на невиждащия базилиск. Злият бог се канел да изтегли меча си от ранения Фаларис и да го довърши с брадвата, когато мощен страничен сблъсък го съборил от гърба на базилиска – мечът му останал забит в гърдите на човека. Виждайки приближаващата гибел на Фаларис, Зания с последни сили пришпорила дракона си и изненадала своя брат преди смъртоносния му удар. В този миг базилискът останал без ездач, а мечът най-сетне бил отнет от собственика му. Но богът приближавал към тежко ранения мъж още по-безумен и свиреп. Още миг и щял да го достигне и да вземе обратно символа на своята несломимост. Тогава Фаларис с нечовешка воля извадил меча от гърдите си и посякал бога, който паднал от удара, а раната, причинена от Огледалния меч, останала да зее на рамото му. Фаларис чул вика на Зания "Базилискът... – трябва да му дадеш меча!", но в този момент брат й отново се вдигнал и с невъзможен за един смъртен скок възседнал отново своя базилиск:
     "Меча,!" – изревал диво той, – "Всички ви ще превърна в камъни!"
     И като махнал качулката от челото на базилиска, той го пришпорил към изнемощелия Фаларис. От очите на съществото изригнал сноп алени лъчи. Героят инстинктивно ги посрещнал с меча си. Част от лъчите вкаменили ръката му, останалите се върнали отразени към своя създател. След миг базилискът под краката на бога се превърнал в камък. Фаларис изгубил съзнание и се свлякъл до мъртвия дракон. Кръвта струяла от гърдите му. Зания с вик коленичила до него. Около исполинската статуя на базилиска закипял бой – драконите искали да пленят Лудия Бог, но пред тях израсла непробиваема стена от клюнове, пипала, крила и нокти. А когато сблъсъкът на свръхсилите приключил с победата на хората и драконите, от Повелителя на Базилиска нямало и следа.
     Зания не оставила Фаларис да загине. Тя и нейните дракони го излекували с помощта на билки, непознати дотогава за хората. Богинята обикнала дълбоко героя, който й помогнал в битката срещу злото, и се разделила с безсмъртието си заради любовта им.

Глава 6: Смъртта на краля

     Конят, който я чакаше оседлан, изпръхтя неспокойно. Копитата му пристъпваха в нервен танц и звучното им чаткане отекваше из каменния двор. Девойката спря. Тя също бе чула смразяващия звук отвъд градските стени, близо... – адският вой на нападателите, които приближаваха. Сърцето й се сви. Не се боеше от кръвожадния щурм на враговете. През последните месеци беше свикнала с него и бе калила смелостта си. Имаше нещо друго – някакво лошо предчувствие... Баща й – тя не го уведоми за намерението си да се измъкне сама през тайната порта на замъка и да потърси Брид. Не, кралят със сигурност нямаше да одобри решението й и щеше да заповяда на рицарите си да й попречат. Само двама нейни верни поданици знаеха плана й: Старият Мемлис, който приготви коня й за път, и наскоро посветеният в рицарство Фалко, който щеше да я изведе от замъка и да я придружава, когато навлезе в гората. Но къде се бавеше той? Бяха се разбрали 2 часа преди изгрева да се чакат в този малък вътрешен двор на замъка, а ето че Фалко се бавеше. Може би го бяха задържали или по-лошо – беше я предал?! Принцесата прехапа устни и тревожно се взря в мрака. В крайна сметка конят й бе тук и тя можеше и сама да се измъкне от крепостта, а под булото на нощта да стигне безопасно гората. Изведнъж видя самотна приближаваща се факла и сърцето й заби развълнувано. Беше Фалко.

– Най-после – въздъхна принцесата, – къде се изгуби? Искаш да съмне ли, та всички да ни видят... Какво ти е? – тя се взря в опечаленото лице на младия човек и укорът замръзна на устните й.
     Фалко коленичи и стисна ръката й.
     – Господарке,  – проплака той, – о, скъпа господарке! Случи се нещастие! Кралят, вашият баща, посегна на живота си!... Той издъхва, господарке, безнадеждно е!... Помоли, помоли да Ви доведем при него...
     Принцесата се втурна безмълвна в тъмнината. Слугата й, затичан след нея, видя на светлината на факлата сълзите, които валяха от лицето й и проблясваха като светулки.
     Когато влезе в покоите на баща си, тя си помисли, че тук никога не бе имало толкова хора и никога не е било така тихо, както в този миг. Старият крал лежеше в леглото си блед. Върху бялата му риза се просмукваше бавно малко тъмночервено петно. Тя приближи, присъстващите тихо се оптдръпнаха пред нея. Девойката коленичи на пода до бащиното ложе и зарови мокрото си от сълзи лице в рамото на умиращия:
     – Енея, дъще – промълви баща й в отговор на безмълвния въпрос в очите й, – не исках да те напускам... но само така ще успея да спася кралството ни от края... Тази нощ едва успяхме да ги отблъснем... Утре, може би, те щяха да бродят из нашите улици и да убиват без жал всеки, когото застигнат. Призори, когато издъхна, нареди да отнесат тялото ми извън крепостта. Техните войски ще настъпят уверено за последния щурм... И точно тогава ще се срещнат с дракона, който ще се появи за душата ми. Това е моят план – последното, което мога да сторя, за да защитя народа си, но не и последната мисъл, с която искам да се сбогувам с този живот и с теб.
     Кралят преглътна мъчително кръвта, избила по устните му. В този миг погледът му бе ясен като на дете.
     –...Бих желал да те помоля за прошка... Прости ми, че поставих кралството над чувствата ти, прости ми, че прокудих Брид... нека и той ми прости, ако може, щом го видиш отново...
     – Татко, обичам те! – принцесата галеше лицето му, а очите й оставаха широко отворени през мъглата от сълзи, сякаш не искаха да го пуснат...
     –...по пътеката от сълзи, аз ще стигна до твоите очи и там навеки ще заспя спокоен, защото зная, че няма да бъда забравен от онази, която е била смисълът на всичко за мен...
     Главата на краля се отпусна леко и погледът му застина. Девойката затвори очи.
     Вятърът разнесе като въздишка последният дъх на Адиантор. Нейде много далеч и много високо нечии огромни крила се раздвижиха...

Глава 7: Пристигането на дракона

     Тялото на крал Адиантор лежеше между сухите треви, увито в пурпурен саван, а недалеч от него замъкът Офион извисяваше монолитното си лице, поломено и набраздено от дълбоките рани на скорошните съкрушителни обсади. С изгрева далечен тътен от маршируващи нозе, рогове и барабани възвести приближаването на безчетната армия на Злото. Земята под мъртвия потрепери. Тревите наведоха скръбно класове, предвкусвайки кървава роса.
     Бранителите на крепостта наблюдаваха как войните на Базилиска израстват като зъбите на кървава морда от сумрака на утрото и фланговете им се разгръщат подобно на демонски криле. Те бяха безпомощни пред тази несекваща тъмна сила. Кралят им бе мъртъв, тронът му – оставен на милостта на надеждата и вярата в една легенда. А принцесата бе заминала в нощта на неговата смърт...
     Войските на обсадителите бяха застрашително близко до тялото на последния крал. От редиците им излетяха няколко стрели и се забиха в земята около трупа. Стрелците от замъка им отговориха с могъщ залп. Зад портите му малка конна дружина очакваше заповед за настъпление, в случай че драконът не се появеше. Те не вярваха в чудеса. Вярваха само в мечовете си и в лоялността им към своя крал. Те нямаше да го оставят, макар и мъртъв, там, сред пустошта, да бъде осквернен от враговете им.
     Армията на базилиска бе на половин хвърлей с лък от тялото на краля. Предводителят на конницата отвори устни, за да изрече командата...
     В небето се яви сянка и закри за миг слънцето. Тревите се извиха под могъщото дихание на нечии исполински криле. Драконът кацна до тялото на мъртвия владетел и ноктите му се забиха като корени в сухата земя
     "Отстъпление!" – крещеше Лудият бог, но за мнозина предупреждението му дойде късно. В своя страх те нападаха чудовището със своите човешки оръжия. Стрелите, копията и камъните рикошираха в сияйните люспи на дракона. Той обърна гигантската си глава, армирана с красиви рогове, и ги погледна с любопитство. Димящите му като адски пещери ноздри се разшириха и след миг стотици от воините на Базилиска лежаха овъглени до неузнаваемост
     "Отсъпление!" – продължаваше да се чува изпод зловещия шлем на Златния рицар – "Оставете дракона, не се сражавайте с него, не можете да го победите, безумци!"
     Войските като че ли най-сетне чуха предупредителния зов на своя водач и объркано заотстъпваха без ред, докато се оказаха далеч от чудовището, което не прояви желание да ги преследва. Последен в отстъплението, Златният рицар се спря, гневно разигравайки коня си, и изкрещя към увилия се около тялото на краля дракон:
     – Ще ми платиш за това, Нуфар, много скоро щом този дворец стане мой, ще облицовам залите му с кожите на крилатите ти братя. А теб ще превърна в каменно стълбище, което ще ме отвежда право в съкровищницата ти!.."
     Той спря навреме и побърза да обърне коня си, и да препусне подир войските си, последван от пламъците на раздразнения дракон. От крепостта се надигна ликуващ вик... В следващият миг гласовете на хората замлъкнаха благоговейно пред чудното зрелище, което се случваше сред опустялото поле.
     Свел грациозно шия, сякаш се покланяше, предводителят на драконите взе внимателно в люспестите си ръце тялото на краля. Създанието се издигна с бавни махове на могъщите си криле и се изви, понесло своя свят товар над замъка Офион за последен път. После бавно потъна като черен лист в сините простори на студеното северно небе.

Край на първа част