The Warrior Prophet
R. Scott Bakker

Автор: Трип

     В последните няколко фентъзи поредици, които имах удоволствието да прочета, не можех да не забележа необикновените по своята същност (както и по безспорния си, според мен, успех) усилия на авторите им да преобърнат или да се взрат достатъчно внимателно в клишетата, задушаващи жанра, за да могат да изкарат нещо ново от тях. Говоря по-специално за Песен за Огън и Лед на Джордж Мартин, Малазанска книга на мъртвите на Стивън Ериксън, а вече и за трилогията The Prince of Nothing на канадеца Скот Бакър. Очевидно, напук на комерсиалния успех на опиращите се (на моменти до повръщане) на добре разработените фентъзи формули автори като Брукс, Гудкайнд, Едингс, Паолини, както и на купищата бездарни драскачи на книжки по разни фентъзи или фантастични светове, все още съществуват писатели, които са в състояние да осъзнаят потенциала, който се крие под изтърканата идея за "Меч, Магия, Тъповато Фермерче-Сирак, Дядя му Чародесника и Мрачния Господар Злостър Черното Влечуго (или, да речем, Галбаторикс) и т.н."™ ™ ™. И не само това – те притежават необходимите интелектуални и писателски способности и ги използват, за да реализират този потенциал.
     Това несъмнено се отнася и до втората част на поредицата на Бакър, Тhe Warrior Prophet. Дори нещо повече – темите в книгата са изведени до една доста нехарактерна за жанра дълбочина, както и стандартните роли, които образите във фентъзи епиката обикновено играят. Самият автор признава "вината" си в следване на каноните на класическото фентъзи тип "Толкин" при всяка стъпка от изграждането на трилогията. Но както казах, има една дума, която отличава книгите на Бакър от останалите, писани по този модел. Думата е "дълбочина". И докато в ревюто си отпреди няколко броя колегата Random с право отбеляза относителната липса на мащабни събития в първата книга, които да създават впечатлението, че нещо "става" със сюжета, във втората изобилстват всички мотиви, присъщи на класическото фентъзи (както и много други), макар и в доста необичайна форма. Самата история преминава през по-голямата част от Свещената Война, чиято организация бе основна тема в първата книга. Всички главни герои вече са на място, заедно, след като The Darkness that Comes Before проследи постепенното преплитане на пътищата им. Маршът към Свещения Град Шимех започва. За съжаление не мога да ви кажа нищо повече от това, но ще ви подскажа, че съперничествата и перипетиите, които бяха осеяли подготовката на Войната, не спират само дотам. Всяка фракция и Голямо Име се опитва да се докопа до контрол над поне част от това, което ще се случи в пустините на Киан. Но може ли епичният поход в името на Късния Пророк Инри Сейен въобще да бъде контролиран от когото и да е?
     В The Warrior Prophet най-силно си личи играта на Скот Бакър с различните фентъзи конвенции. На неизменното Пророчество™, например, никой не обръща внимание, въпреки че всички знаят за него от почти две хиляди години. Анасуримбор Келхус (висок, рус, дългокос и синеок) е главният герой, еквивалент на Тъповатото Фермерче™.  Той наистина не притежава реални познания за света, в който се озовава, но вместо да бъде хвърлен във водовъртежа от събития около него и да поема пасивно (най-често чрез ядене на бой и обяснения от Дядя Чародесника™) опит за грубата обграждаща го реалност, той обръща всичко наопаки и целенасочено използва хората, с които общува, за да му снасят информация и обяснения за това, което се случва около него, без дори да се усетят. Как го прави? Ами наш Кехлус не е никакво фермерче, а воин-монах, който надскача (направо прелита над) абсолютно всякакви стандарти за бойни умения и може да чете мислите и чувствата на хората около себе си като наблюдава езика на тялото им. При все свръхестествените му способности, аз лично (особено към края) въобще не бях толкова сигурен, че държи нещата под контрол. Да не говорим пък за неговото собствено отношение към нещата, което остава загадка до (и след) края на книгата. Ролята на Дядя™ се изграе от Друсас Акамиан – интелигентен, депресиран, несигурен в мисията си маг без самочувствие и без положение в собствената си Школа, която пък от своя страна е без положение сред останалите магьоснически Школи. Безумно красивата, русокоса и синеока Любовница™ на главния герой е напълно безполезна и вдетинена бивша куртизанткa, а отношенията им въобще не са това, което са. Кривите паралели с остарелите фентъзи похвати достигат и до основни положения в света на The Prince of Nothing и включват отношението към маговете и религията, самата същност на магията, отношението към предполагаемия Мрачен Властелин, и т.н.
     Казвам всичко това, за да поставя заслужено ударение върху начина, по който Бакър не толкова обръща, колкото задълбочава стандартните методи в изграждането на образи, сюжет, че дори и свят във фентъзи епиката. Тази оригиналност е само едно от нещата, заради които книгата 100% си заслужава да се прочете от всеки фен на жанра, който е надраснал елементарното схващане за "вечните човешки митове за борбата между Доброто и Злото" и как "у всеки от нас се крие герой!" А за тези, които не са, coolness-факторът (най-вече на Келхус и на Найюр урс Скиота – "най-свирепият сред всички мъже") е достатъчно висок дори за най-придирчивите.
     Характеризацията на героите е на невероятно високо ниво, макар и маниерът, по който е осъществена, може да подразни немалка част от евентуалните читатели. Ако сте си мислели, че героите на Ериксън са интроспективни, трябва да видите Акамиан и Найюр. В доста моменти характеризацията прелива в ретроспекция – нещо като малки сценки от миналото, илюстриращи определена страна от взаимоотношенията на героите. Още нещо, което може да не се понрави на някои читатели – освен подробни, моментите на характеризация заемат доста голяма част от обема на книгата. Заслужава да се отбележи и един от начините, чрез които Бакър разказва историята на Свещената Война – чрез колективната гледна точка на армията на Инритияните. Това, според мен, е чудесен подход за подсилване на усещането за мащаб, с почти кинематографично внушение.
     Иначе екшънът далеч не е безспирен, но го има в достатъчно големи мащаби и количество, за да ви остави доволни. Мен със сигурност ме остави доволен.
     Стилът на Бакър, за стандартите на жанра (а дори и извън тях) е брилянтен. Сравним с този на Ериксън в описанието на природните картини (макар и репетитивен на места) и интроспекциите (макар и на моменти да попрекалява с въпросите, които съставляват стабилна част от мислите на героите и иначе много ми харесаха като похват). Няма излишни описания на външен вид ни в клин, ни в ръкав, нито пък идиотски диалози, в които героите си разправят неща, които знаят, само и само на читателя да му стане ясно какво става, в случай, че нещо не е схванал (Ех, Ерагоне, Ерагоне! – бел. на отчаян от живота и Паолини Рол). Усукаността на някои размишления обаче може да представлява трудност – книгата е предизвикателство за хората, които не само следят буквичките по страницата, а се мъчат и да помислят по тях след като са ги прочели, или дори докато ги четат. Много ми харесаха и "крилатите" фрази и "документалните" извадки в началото на всяка глава. Освен че задълбочават представата ни за света, те са и доста ценни сами по себе си. Разбираемо, като се има предвид, че авторът е доктор по философия – даже съм сигурен, че доста от фразите са взети или перифразирани от реални философски трудове.
     Друг, по-сериозен проблем, що се отнася до това как ще бъде възприета книгата, е сексуалното съдържание. На моменти надхвърля това в книгите на Мартин (срещу количеството на което, абсолютно непонятно за мен, толкова хора пискат). Това, подозирам, може да се окаже сериозна пречка пред популяризирането на поредицата. Което би било изключително жалко; още повече, че сексуалният елемент е силно свързан с историята и е напълно валиден похват за развитието на взаимоотношенията между голяма част от героите.
     Като цяло, горещо бих препоръчал книгата на всеки, който има възможност да си я набави по някакъв начин. Според мен новата вълна от "канадско" фентъзи е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на фантастичната литература в последно време. Поредицата на Бакър е от онези книги, които се опитват да припомнят на хората, свикнали с този род произведения, че литературата може да служи и за други цели, освен за удовлетворяването на пубертетски фантазии за величие или за – толкова вулгарен (и показателен) термин – "убиване на свободно време".

Оценка: 9/10