Самата история на Пиратите от една страна се върти около поредната бъркотия, която Капитан Джак е успял да забърка в името на безценната си "Черна Перла", а именно, сделката, която е сключил с колегата капитан Дейви Джоунс – създанието, което се приближава най-много до определението "повелител на океана" в света на Карибските Пирати (както и до определението "човек с глава, втъкната особено старателно в ануса на октопод"). А от друга страна, от сделката, която Уил Търнър сключва с представителя на Източноиндийската Търговска Компания – мазния, самодоволен Лорд Бекет – за да могат той и възлюбената му Елизабет да избегнат бесилото за това, че помогнаха на Джак да избяга в края на първия филм.
Оттам нататък филмът предлага преди всичко едно-единствено нещо – забавление. Не в съвсем чист вид, но за щастие интелектуалните напъни (анатема!) като че ли липсват съвсем, а опитите за драма и епичност (къде без тях...) са достатъчно ограничени и непретенциозни, за да не се объркате и да си помислите, че гледате... ъм, екранизация на Толстой примерно. Вие и така май няма как да ги сбъркате, ма нищо – уърд каунтът да расте. Въпреки това сред някои от колегите, с които гледахме филма, увеличаването на мащаба на историята и нотките сериозност, прокрадващи се тук-таме (понякога доста настойчиво) – и двете неща са факт, между другото – са в ущърб на лентата. Някои от вас може да се почувстват по същия начин, смятайки, че идеалният вариант за втората част на Пиратите би била фактически още една първа част, само че в различна обстановка и с няколко нови действащи лица – а ла Индиана Джоунс. На мен лично обаче винаги повече са ми допадали нещата, от които се носи някакво усещане за завършеност (Т.е. да ти резнат историята по средата? – бел. на Рол), а знаем, че филмът, след успеха на първата част, е бил замислен като трилогия. В този смисъл, на мен лично ми хареса преходът между първата и втората част, и начинът, по който част от сюжетните идеи и дори някои от героите са вмъкнати в Сандъкът на Мъртвеца. Усещането за цялостна история наистина ми се получи, за разлика от, да речем, Батман сериите. Там Летящият Мишок се влачеше с ново гадже кажи-речи всяка серия и същевременно от нас се очакваше да хабим емоции по любовните му премеждия всеки път, независимо от факта, че си нямахме представа какво, аджеба, е станало с предната мацка, и дали настоящата няма също да вземе да хване гората след края на филма. Неразривната връзка между трите филма също така оправдава до голяма степен и увеличаването на мащабите на втория – никоя уважаваща себе си приключенска история не може да си позволи да поддържа същото встъпително ниво през цялата си продължителност без никакво развитие. Още повече, че тук според мен целта е просто да се предостави възможно най-доброто зрелище за публиката с всеки следващ филм. Това е нещо, което напълно одобрявам.
По отношение на визията – шарена, изпъстрена с достатъчно и добри специални ефекти, за да нямам чувството, че гледам анимационен филм (е, може би само малко...), с други думи напълно подхождаща на атмосферата на филма. Поне в по-голямата си част. В немалко моменти хора умираха по мъчителен и гротесков (а да не споменаваме и не твърде приятен) начин. Имаше кръв, вадене на очи, изкормване (а да не споменаваме и замерване с тропически плодове). От една страна, това показваше, че таргет аудиторията на филма не е десетгодишни момченца с пластмасови саби (макар, че тея момченца вече сигурно са виждали това, дето мама и тати го правят в спалнята, така че едно извадено око едва ли ще ги стресне (колега, нали не намеквате, че сексът е по-травмиращ за психиката от ваденето на очи? @_@ – бел. на Рол)), но от друга понякога твърде рязко контрастираше с чисто комедийните или напълно лудашките и непретенциозни приключенски моменти във филма.
Актьорите – Кийра е много сладка, както винаги, а Орландо дори успя да демонстрира читав преход от една физиономия в друга в няколко момента, че и да ме разсмее веднъж (май). Дъртият пияница, който се явяваше първи помощник на Капитан Джак също беше симпатяга, ако и клиширан на моменти. Двамата философстващи кретени от стария, немъртъв екипаж на "Черната Перла" бяха свежо допълнение (както и зомбираната маймуна). От страната на "по-лошите" имаме един мнооого зъл (доста по-зъл от главната гад в първата част, според мен) Дейви Джоунс, надянал споменатия някъде по-горе мнооооого измъчен октопод. На мен лично доста ми хареса, особено със странния си начин на говорене. Комодорът от първата част се завръща, но честно казано не мога да го сравня с изпълнението му от нея, тъй като съвсем го бях забравил. Когато се появи, се чудех двайсет минути кой е тоя.
Може би съм попретупал малко горния параграф, но пък, я ми кажете, актьорската игра има ли чак толкова голямо значение в такъв филм? А в такъв филм, в който главната роля е изпълнена от Джони Деп? А в такъв филм, в който Джони Деп изпълнява главната роля на Капитан Джак Спароу? Да, прави сте, коментара за другите актьори мога направо да го изтрия от ревюто. Както тагът на филма ни казва, "Captain Jack is back". Еми, завръща си се. Ако и малко репетитивен на моменти, това е Джак Спароу, а в момента не мога да се сетя за филм, излизал през последните няколко години (даже не само в жанра, а въобще), чийто главен герой да притежава по-силно изразена индивидуалност и фасон. И, за разлика от ръбовете в разните долнопробни комедийки, дето ги въртят по кабеларките, Капитан Джак в никакъв случай не е от типа комедиен персонаж, който с абсурдността си става за ташак в очите на зрителите още в първите десет минути, а в следващите двадесет вече е завършил процеса по пълното им отегчаване.
Като цяло, вторите Карибски Пирати постигна с мен нещо, което се случва много рядко за филм от този сорт – не ми остави усещането, че съм си загубил времето. Точно обратното – получих точно това, което един зрител трябва да получи, идвайки в салона да се позабавлява.