Добре, да речем, че не ви притеснява да гледате карикатурни туземци-човекоядци, нито имате особена неприязън към героичните забавени кадри на фона на драматична музика или дуелите върху търкалящи се с бясна скорост воденични колела. Въпреки това в този филм няма нищо, което да напомня за атмосферата на първия. Няма ги остроумните шеги, няма ги красивите гледки, няма я – и това вече е престъпление за филм от този жанр – динамиката, а за Джак Спароу по-добре да замълчим.
Един от основните проблеми на Сандъкът на мъртвеца е, че в него почти нищо не се случва. Тоест, случват се много неща, но през по-голямата част от филма те не са особено интересни или важни за действието (епизодът с туземците ми остава любим що се отнася до губенето на екранно време, следван от излишно разтегления екшън с колелото), нито пък – и това е по-жалкото – успяват да събудят интерес относно съдбата на участниците в тях. Сюжетът се движи по позната и утъпкана схема, разнообразяван от клиширани "обрати". Резултатът е скука, разсейваща се едва към самия край.
Самите
герои също допринасят немалко за безразличието към случващото се с тях. Някои
дори дразнят, например главната героиня. В този филм Елизабет Суон има доста
неприятен характер, липсват й уж характерните за нея качества като интелект
или инициативност, да не говорим за силния и непокорен дух, а Кийра Найтли
успява да играе по-дървено дори от Орландо Блум (което си е постижение).
Човек се чуди за какво му е на бедния Уил да я спасява... Изненадващо, самият
Орландо се държи съвсем нормално и вече не е смешен, дори успява да докара малко
по-мъжествено излъчване в сравнение с първия филм и като цяло се справя добре,
или поне не дразни никак. Норингтън обаче, ах, Норингтън... Помните ли онзи
блед англичанин, с неговия скован английски маниер и аристократичен английски
акцент, човек благороден и спазващ дълга си въпреки всичко? Няма го вече. Нека
почива в мир. Превърнали са го в един мургав и брадясал пройдоха, който се налива
по кръчмите и е готов на всякакви подлости, например без никакви скрупули да
продаде за няколко монети любимата бродирана покривчица на старата си леля.
А Джак Спароу... просто не е същият. Не е онзи Джак Спароу. Може би
не всеки ще го усети, но за мен магията на блестящото остроумие, лековатото
поведение и неуподобимите жестове беше изчезнала.При тази суша с главните герои второстепенните персонажи са тези, които спасяват положението и все пак донасят удоволствие. Изненадващо, двамата лоши пирати от първия филм (и по-специално кльощавият с дървеното око) са отговорни за някои от най-забавните реплики (ех, това вечно противопоставяне между доброто и злото... който гледа, ще разбере :)). Бащата на Уил оставя много силно впечатление – и нищо чудно, тъй като в ролята е Стелан Скарсгард, който е добър дори да играе третата морска звезда отляво. Бил Най като Дейви Джоунс, легендарният и безсърдечен (шегичка) капитан на "Летящия холандец", за съжаление няма възможност за пълна изява, защото лицето му представлява нещо като октопод, но дори само с погледа си успява да предаде емоция и също се представя много добре. Том Холандър е интересен в ролята на пресметлив и безскрупулен служител на Източноиндийската компания, който същевременно проницателно осъзнава реалностите на времето, в което живее. Тиа Далма (Наоми Харис), която е нещо като вуду-вещица, е най-свежото ново попълнение сред персонажите и би била новата звезда на филма, ако екранното й време не беше толкова малко. В добавка към странния, но привлекателен акцент тя има излъчването на мистериозна жена, която знае всичко и е замесена в събитията много повече, отколкото изглежда. За съжаление ще трябва да дочакаме продължението, за да разберем повече за нея и ролята й в историята.
Която, ако се върна на мисълта си от началото, оставя твърде много да се желае от нея. Има дупки и неясноти в мотивацията на героите и случващите се събития, излишна разтегленост и в добавка – най-големият недостатък – абсолютна незавършеност. Филмът се оказа просто едно голямо въведение, а на мен вече ми е омръзнало от практиката да се прибират парите на зрителите с отрязана по средата история. Дори обещаващата изненада в края (която между другото се взима от нищото) не успява да разсее горчивото усещане от погубения потенциал на този филм.
За да предам пълно впечатленията си от Сандъкът на мъртвеца, искам да спомена дизайна на продукцията, който за съжаление не впечатлява с нищо особено и е стъпка надолу спрямо първия филм. Не харесах вида на кораба на Дейви Джоунс и екипажа му, въпреки че ефектите са приемливи. Бих искала да кажа и две думи за музикалното оформление, което беше – изненадващо – поредното разочарование. Ханс Цимер е придал на темите от първия филм доста по-мрачно и драматично звучене, което според мен невинаги беше най-подходящото. Големият композитор не успя да ме привлече така, както Клаус Баделт в първата част.
В заключение, въпреки всичко казано дотук, филмът не е чак толкова лош и би се харесал на много хора като преходната втора част от трилогия (каквато не трябваше да бъде), затова оценката ми е сравнително висока. Но Сандъкът на мъртвеца просто не е достатъчно добър. Не и толкова, колкото трябва да бъде продължението на блестящ филм като първите Карибски пирати.