Персона
Режисьор: Ингмар Бергман
В ролите: Лив Улман, Биби Андерсон и др
Година на излизане: 1966

Автор: Демандред

     Дълго време се колебах дали да пиша за този филм. Дори бих казал, че събирах смелост, за да се реша на това дело. Защото Персона е филм, за който е практически невъзможно да се пише стандартно ревю и задачата ми е много по-трудна от обикновено. Но в крайна сметка си казах защо да не пробвам, стига мързел и предпазливост, приемам предизвикателството.
     Както може би знаете, а в противен случай сега ще научите, Ингмар Бергман е любимият ми режисьор. Персона не е най-предпочитаният от мен негов филм, но има специално място в сърцето ми, защото беше първият измежду тях, който гледах, и постави началото на силния ми интерес към класическото и арт кино.  В тази връзка дори настоящата рубрика дължи съществуването си в голяма степен на Персона. Затова и нямаше как да не бъде представен тук.

     Първото ми гледане на Персона беше едно незабравимо преживяване. Филмът се оказа напълно различен от всичко, което бях гледал дотогава. Въздейства ми по изключително директен начин. Останах тотално зашеметен след края му, а въобще не можех да изкажа с думи защо. Дори и след 5-6 повторни гледания въздействието продължава да е силно и директно, а напредъкът в рационализацията му от моя гледна точка е малък. Което очевидно не е добра основа за настоящото представяне, но все пак ще направя всичко по силите си, за да опиша впечатленията и идеите си за филма.

     Персона започва с една много странна поредица от на пръв поглед несвързани кадри, включващи такива неща като забиване на пирон в човешка длан, огромен паяк, и т.н.. Честно казано и до ден днешен след толкова гледания нямам точна идея защо тези кадри са там и какво символизират, но пък създават страхотно въздействаща атмосфера. Следва една странна сцена, в която момче се събужда от сън, вижда пред себе си прожектирани на огромен екран лицата на две жени, посяга да ги докосне и изведнъж всичко това свършва и се появяват началните надписи. След тях филмът става, поне на пръв поглед, далеч по-конвенционален и разбираем и вече можем да говорим за сюжет.
     Алма (Биби Андерсон) е млада медицинска сестра, на която е поверена задачата да се грижи за Елизабет (Лив Улман) – пациентка, която е известна актриса, но по неизвестна причина от дълго време отказва да говори. Двете са изпратени да прекарат лятото във вилата на главната лекарка на болницата с надеждата спокойната атмосфера и усамотението там да подобрят състоянието на Елизабет. Съвсем естествено при липсата на други хора наблизо отношенията между сестра и пациентка стават все по-близки. Алма, която е по принцип мълчалива и интровертна, за пръв път в живота си има възможност да говори много за себе си пред толкова търпелив слушател. Тя споделя най-съкровените си тайни с Елизабет, включително изневярата и аборта, които е извършила преди години. После обаче в отношенията им настъпва сериозна криза, а от средата на филма нещата стават толкова странни, объркани и доминирани от визията, че всякакъв преразказ е практически невъзможен. Границата между сън и реалност се размива напълно и всякаква конвенционална логика бива тотално пренебрегната. Но пък оттук нататък случващото се на екрана, поне за мен, е направо хипнотично и винаги успява да ме потопи напълно в пресъздадения свят, в който всичко е възможно и който въпреки, че не разбирам, притежава изключително очарование и въздействие върху психиката и емоциите ми.

     Силата на Персона не е в сюжета, естествено. Основните му достойнства са други: визия, оригиналност, актьорско майсторство и спомената хипнотична атмосфера. Операторът Свен Нюквист и Бергман са успели да създадат един прекрасен филм. Хората, отричащи достойнствата на чернобялата визия в киното, трудно биха могли да намерят по-добро доказателство за това колко много грешат от Персона. Особено в сцените, които (поне според моята интерпретация) са сънища или видения,  визуалната атмосфера е наистина спираща дъха.  Освен това никой не може да се сравнява с екипа Бергман – Нюквист по отношение най-красиво, въздействащо и експресивно заснемане на лицата на актьорите. Персона e филмът им, в който това е демонстрирано по най-ясен и категоричен начин. Всеки прост на пръв поглед близък план на лицата на двете актриси в главните роли е изпълнен с красота и изразителност и представя перфектно и без думи сложните чувства, бушуващи в душите им.
     Разбира се, тук заслугата е и на Лив Улман и Биби Андерсон, чиято актьорска игра заслужава всички възможни похвали. Въпреки че героинята на първата има около 2 реплики за целия филм, Улман успява да й придаде нужната дълбочина благодарение най-вече на изключително изразителното си лице и контрола, който има върху него и езика на тялото си. Тя успява да се движи точно по тънката граница между преиграването чрез прекалено подчертани жестове и мимики и твърде голямата пасивност. Но поне за мен още по-впечатляващ е успехът на Биби Андерсон в пресъздаването на сестра Алма. Един много сложен образ, още повече отчитайки колко странен и объркан става Персона към края и колко много различни страни от своята личност трябва да демонстрира тя в течение на филма.

     Нещото, което прави Персона уникален филм в творчеството на Бергман и до голяма степен е причина за почетното му място в киноисторията, е неговата оригиналност и различност. Това е един от първите филми въобще и първият в творчеството на Бергман, в който всякаква достоверност, реалистичност и конвенционална логика са тотално пренебрегнати за сметка на постигане на по-директно и силно емоционално въздействие и за да може режисьорът да развихри въображението си в пълна степен. Почти всички правила за правене на филми са нарушени напълно умишлено и с цел да се разчупят дотогавашните рамки. Примерно в един момент към средата на времетраенето му ни е показано как филмът изведнъж буквално се разпада във физически смисъл и как лентата се къса. След малко той продължава, но от тази точка нататък обяснения за ставащото на екрана вече няма и всеки сам си решава как да интерпретира странните и объркани събития, случващи се пред него. Малко преди края дори виждаме кратък кадър как Бергман и Нюквист стоят зад камерата и заснемат някаква сцена. Преди това пък един и същи дълъг монолог е показан два пъти, като единствената разлика е ъгълът, от който е заснет. Границите между сънища, реалност, бълнувания и т.н. са тотално размити през целия филм и ги няма стандартните ясни намеци кое какво е. Това е единственият филм, при който при почти всяко ново гледане имам съвсем различна интерпретация за идеите му и какво всъщност става на екрана, и който успява да си остане изпълнен с мистериозност и загадъчност въпреки че, както споменах в началото, съм го гледал многократно.
     Персона e вдъхновил немалко режисьори да направят нещо в подобен разчупен и нетрадиционен стил. Примери за филми, очевидно повлияни от него, са 3 жени на Робърт Олтман и небезизвестният Мълхоланд Драйв на Дейвид Линч.

     И все пак какви са идеите и посланията на Персона, вероятно ще попитате. Без да затъвам в блатото на интерпретациите, мога да кажа, че за мен в основата си филмът разглежда темата за маските, които носи всеки от нас в отношенията си с другите, доколко личността ни се променя под влияние на околните и възможно ли е до такава степен да свикнем с тази маска, че да изгубим собствената си личност, която е под нея. Оттук нататък не смятам да се разпростирам, първо защото, за да го направя, ще трябва да намеся твърде много спойлъри, и второ, защото е много по-добре сами да си стигнете до ваша интерпретация. А и не това е най-важното в случая. Целта на Бергман според мен е била не да поставя мистерии за разгадаване пред гледащите Персона, а да създаде филм, който е едно изключително силно емоционално изживяване, който въздейства директно и силно върху зрителя. Поне от моя гледна точка определено е успял в това.
     Не знам доколко аз съм успял да ви дам добре представа за Персона с това ревю. Той е от филмите, които не могат да бъдат адекватно описани само с думи, а трябва да се гледат. Със сигурност не е за всеки и се изисква една по-различна нагласа, за да бъде харесан. Но ако обичате по-нестандартни филми и сте готови за едно по-различно преживяване, може и да стане един от любимите ви филми, ако му дадете шанс. Особено ако имате търпение и възможност да го гледате повторно.

Оценка: 10/10