Match Point
Режисьор: Уди Алън
В ролите: Джонатан Рийс Майърс, Скарлет Йохансон, Емили Мортимър и др.

Автор: Демандред

     Въпреки че съм доста голям любител на филмите на Уди Алън, почти не съм гледал тези, правени след 1990 г., когато според общоприетото мнение започва спадът в качеството им. Обаче нямаше как да пропусна шанса да видя новата му творба Match Point, когато се появи най-накрая и по българските кина, все пак една камара специалисти го обявиха за голямото завръщане на Алън, а и поне за мен слаб филм на Уди е по-добър от 95% от бозата, заливаща родните киносалони. Определено не съжалявам за това си решение. Match Point не е чак на висотата на Ани Хол или Хана и нейните сестри, но е един от най-добрите филми, появили се по нашите екрани тази година.

     Сюжетът – бившият професионален играч по тенис Крис (Джонатан Рийс Майърс) започва работа в елитен лондонски тенис-клуб като инструктор. Там той се среща с  произхождащия от изключително богато семейство Том (Матю Гуд) и двамата бързо стават добри приятели. Крис се запознава и със сестрата на Том Клоуи (Емили Мортимър), двамата се влюбват и започват сериозна връзка. Логично това води и до бърз напредък в кариерата за Крис, който е назначен на отговорна и доходна работа в една от фирмите на бащата на Клоуи. Междувременно обаче Крис среща Нола (Скарлет Йохансон), американска актриса и приятелка на Том, и хлътва до уши по нея. До края на филма Крис е разкъсван между чувствата си към двете, като на везните сериозно натежава и факта, че връзката му с Клоуи му осигурява много по-добър материално начин на живот, отколкото би бил възможен заедно с Нола, която е актриса без почти никакви успехи в кариерата си. Имаме и доста интересен и поне за мен неочакван завой на сюжета в последните 30-ина минути, който няма да ви спойлвам.
     В сюжетно и въобще сценарийно отношение филмът не е особено оригинален, напомня за няколко от предишните филми на Алън, дори към края приликите с един от тях стават твърде големи, (но няма да ви казвам кой, че е твърде голям спойлър), което е една от малкото ми критики, но всички детайли са много изпипани, основната идея е интересна, диалогът, макар и с леки уговорки (за тях по-късно) е на типичното изключително ниво, което сме свикнали да очакваме от този режисьор. Особено важно лично за мен е, че Match Point е успял да избегне една от основните слабости на чисто сериозните филми на Уди, а именно това, че те са толкова сериозни, хладни и лишени от грам хумор, че стават в голяма степен стерилни и безжизнени. Тук не е така, колкото и сериозни да са разглежданите теми и атмосферата като цяло, има точното количество хумор и по-лековати моменти, необходими за да може творбата да диша свободно, образно казано.
     Всеки що-годе запознат с творчеството на Уди Алън, ще забележи, че погледнато повърхностно, филмът е много различен от стандарта за него. Толкова любимият като място за развитие на действието Ню Йорк е изоставен за сметка на Лондон, джазовият саундтрак е заместен с оперни арии, няма нито един герой евреин и нито един психоаналитик, Уди няма роля и е само режисьор. Всичко това обаче е само на повърхността. Под нея се крият все същите любими теми на Алън, изследвани в почти всичките му филми. В случая конкретно още от първата минута е казано в прав текст каква е основната идея – за ролята на случайността в човешкия живот и как често тя е по-важна от способностите или морала на човека. Но разбира се, по-нататък са замесени и любимите теми на Алън за смисъла на живота, за субективността на морала, и т.н. Визуално филмът също е много подобен на типичния филм на Уди Алън – висока средна продължителност на кадрите, предпочитание към по-далечни планове (макар че тук имаме доста повече от типичните за него близки такива на лицата на актьорите, най-вече на Скарлет Йохансон), камера, следяща героите докато минават от двете страни на  дадено препятствие за видимостта – всичко е налице, така че слуховете, че стилът е много променен, са силно преувеличени. Дори и речникът на героите е практически същият както в другите филми на Алън, независимо, че тук са англичани. Което е и една от слабостите, защото дори за човек с малък опит като мен беше съвсем лесно да забележи, че е неестествено за англичани да говорят по този начин – като нюйоркски интелектуалци с английски акцент. Има я, но за щастие по-ограничена от обичайното, и склонността на Алън да вкарва в устата на героите диалог, който изглежда добре на хартия, но е много малко вероятно да бъде чут някога в разговор. Въобще почти всичко освен най-повърхностните неща в Match Point е категорично в стил Уди, без обаче да имаме натрапчивото чувство, че това сме го гледали вече, освен в някои моменти към края.

     Елегантна е като че ли най-точната дума, която характеризира визията на Match Point. Усеща се, че е режисиран от човек с адски много опит зад гърба си, отдавна изяснил си какъв стил на снимане предпочита и знаещ точно как да го постигне. Споменах преди малко няколко от отличителните му черти, не смятам да ги повтарям, просто ще кажа, че лично за мен е един от най-красивите филми на Алън и един от най-добрите в това отношение, които съм гледал напоследък.  

     Както може да се очаква от филм на Уди Алън, представянето на актьорите е на много високо ниво и кастингът е безупречен. Джулиет Тейлър, неговата дългогодишна сътрудничка и отговорничка за кастинга, отново показва, че има страхотно око за таланта и какъв актьор е нужен за всяка роля. Дори когато трябва да работи в Англия с основно британски актьори, тя отново е успяла да постигне чудеса. Скарлет Йохансон, Джонатан Рийс Майърс,  Матю Гуд, Емили Мортимър и въобще всички актьори в този филм са на много високо ниво и дават нужната дълбочина и реалистичност на героите си. А това е много важно, защото Match Point е в голяма степен концентриран върху развитието на героите (най-вече на Крис). И в това отношение успява напълно, особено в сравнение с клишираните карикaтури, минаващи за герои в 95% от филмите, появяващи се напоследък по екраните на родните киносалони.

     Както споменах, основната идея на Match Point е, че ролята на късмета в живота ни е доста по-голяма, отколкото повечето хора са склонни да си признаят. По принцип никак не обичам да ми се казва в прав текст посланието на филма още в откриващите кадри, но тук е налице един от редките случаи, когато този метод работи добре, защото по-нататък развитието на филма логично и ненатрапчиво подкрепя тази теза и навежда на сериозен размисъл. Особено към края има един много красив и въздействащ визуален паралел с откриващата сцена. Пък и подобна идея се среща твърде рядко във филмите по принцип, почти винаги действията на героите определят съдбата им и късметът не се взима много под внимание. Match Point убедително демонстрира как често късметът се оказва по-важен от моралната позиция или личностните способности на индивида.

     Няколко думи и за слабостите на филма, освен тези, които вече бяха споменати в предишните параграфи. Една от тях е, че някои неща у Крис, главния герой, на пръв поглед никак не се връзват с факта, че е ирландец от бедно семейство без кой знае какво образование. Това се отнася най-вече за акцента и речника, които използва. Освен това някак цялата история за момчето от низините, вписало се с лекота в семейството на аристократично държащи се богаташи, би била много по на място в Америка по мое мнение (всъщност сценарият е писан точно с тази първоначална идея и е променен само защото BBC са били тези, осигурили финансирането на проекта). Но поне за мен това беше подробност, която въобще не ми попречи да се насладя на филма и да приема за реален главния герой. Друга слабост е, че към края се забелязват леки сюжетни дупки, които обаче са твърде голям спойлър, за да ви разкривам.

     В обобщение мога да кажа, че Match Point за мен беше много добър филм и се насладих на всяка минута от него. Не е чак шедьовър, но определено си заслужава да се види от сериозните кино-фенове, особено с оглед на наближаващото лято и потокът от блокбъстъри, който се задава. Съмнява ме скоро по екраните да се появи толкова добра сериозна драма.

Оценка: 8.5/10