Интересен факт е, че антиутопиите неизменно се радват на стабилна популярност и често се превръщат в класики. По някаква не съвсем понятна за мен причина дори хора, принципно възприемащи фантастиката като не особено сериозна литература, абсолютно се главозамайват, опре ли до фантастични антиутопии. Може би защото всички всъщност тайно сме мазохисти. Или защото сме просто реалисти. Може би вярата в човечеството и способността му да поддържа заблудата за идеалните ценности на нашето общество просто си е толкова калпава по принцип.
А може би все пак заради птицечовката. И понеже никога няма да разберем, предлагам вместо това да се съсредоточим върху днешната антиутопия, която поизнадмежду другото се явява и една от най-големите класики дори сред принципно класическите антиутопии. Рей Бредбъри и 451 по Фаренхайт .
Моридин
Моридин
Колебая се не толкова за това как да започна тази статия, а по-скоро за това каква да бъде крайната оценка в нея. Веднага бързам да призная чистосърдечно, че романът си заслужава етикетът "класика" без грам съмнение и че представя антиутопичното бъдеще по абсолютно изчистен, сигурен начин. С други думи, книгата наистина е велика, усеща й се.
Само че… струва ми се, че някак не е за всеки. И което е по-странно, не съм в състояние да определя дали е за мен.
Добре, едно по едно. Най-впечатляващото в 451 по Фаренхайт без съмнение е стилът на Бредбъри. Този наситен, изпълнен с невъобразимо количество метафоричност, картинност, прилагателност ако щете – този залят с туби интроспективност наратив е просто брутален. Брутален в добрия, или в лошия смисъл, в зависимост от това дали сте привърженик на този тип писане. Аз лично съм, понеже и аз пиша така ;Р Нещо повече, мисля, че именно този стил е това, което е превърнало книгата във всепризнат шедьовър.
И все пак… абе в един момент идва много, бе. Затруднява четенето. Забавя възприятието. Дотяга, с по-прости думи казано. Нещо повече, подобен стил отдалечава читателя от главния герой, защото този измъчен Гай Монтег, чиито преживявания се очаква да съпреживяваш, просто не може да бъде истински човек. Или аз поне не мога да си представя човек, който изпада в мрачни душевни армагедони, в само-оплетени размисли за доброто и лошото, във фантасмагорични изкривени отражения на ставащото около него…. ПРАКТИЧЕСКИ ВСЯКА ШИБАНА МИНУТА!
Така де, казах си го. Стилът е величествен, но тежък. И от това как ще ви понесе като цяло ще зависи и окончателната ви оценка за книгата.
Що се отнася до философията и антиутопията в романа, 451 по Фаренхайт не предлага нещо качествено ново. Излъсканата до съвършенство, но позната като личното ти бельо концепция за деградиращото човечество. И тук има лоши, които ние сами сме си стоварили на главата (по-скоро поддържащи статуквото, отколкото лоши, всъщност), и тук има немислещи, смешни, жалки хора, които съставляват новото общество. Бъдещето от романа е донейде стряскащо правдиво – пълното преобръщане на ценностите, низвергването на комуникацията и изкуството, превръщането на хората във вегетиращи, самодоволни, захранвани от телевизия и изтъркани, сиви псевдо-емоции, същества. Допадна ми например един мъничък детайл – за огромните реклами по аутобаните – достигащи по няколко километра, защото шофьорите вече карат толкова бързо, че не могат да ги възприемат иначе. Добре е описано. Обаче му липсва смазващото усещане. Липсва му ударната депресия, която предизвиква например 1984. И причината за това е именно в стила, който размива усещанията и завлачва внушенията в картинност, която е повече наркотична, философска, отколкото описателна. Да, мисля, че с тези думи именно напипвам основния проблем на книгата – стилът е брилянтен, постановката е добра, но двете просто не си пасват едно с друго.
Няколко думи и за героите. Гай Монтег, пожарникар в новия свят, в който да си пожарникар означава да гориш книги, е човечец – както вече упоменах – нещастен. Герой извън своето време, герой, чието пробуждане води единствено до осъзнаването на обречеността. Е на негово място и аз бих почнал да си ги представям такива, предполагам. Не успя да ми стане симпатичен в нито един момент.
Шефът му е герой тип следователя от Престъпление и наказание, макар този да е от лошите. Разбиращ всичко, знаещ всичко, той въпреки това защитава новия ред, като някакъв абсурден ранно-матричарски агент Смит, който със смазваща наглост ти обяснява как ти си нищо, как борбата ти не значи нищо, как хората, които искаш да освободиш от самите тях, изобщо и ни най-малко няма да ти го позволят. Доста добър образ.
Жената на Монтег, Кларис, както и старият учен, който му помага, на свой ред оформят полюсите на обществото в света, описван от романа – заспало, глупаво същество; раздвижено, свежо, умно, щастливо момиче, като пришълка в сивия свят; съжаляващ, горчив, помнещ миналото дядка. И в центъра на този триъгълник – самият Монтег, опитващ се да разбере и тримата, а също себе си, света, изродското куче и т.н. Между другото изродското куче е брутално, но не говоря много за него, защото честно казано не съм сигурен за себе си какво точно символизира.
И така, в заключение аз се сблъсках с една противоречива книга, която най-малкото от интерес към жанра и към литературата си струва да се прочете. Хареса ми стилът, но в един момент ми дойде в повече. Харесаха ми някои от идеите. Не ми хареса главният герой, както и липсата на истинско пълнокръвно внушение за света на романа. Не ми хареса и финалът – болезнено оптимистичен, ужасна работа. И все пак, зад него леко, съвсем лекичко прозира един друг, по-смислен завършек на човешката история – да, хората ще се осъзнаят, пак ще четат, и това ще отмине, но… после просто ще се случи пак.
Демандред
Първото, което прави впечатление в тази книга, е заглавието. Безспорно едно от най-добре избраните, запомнящи се и дори станали емблематични за жанра си, а и извън него. Предполагам, всички знаете, но ако все пак някой е пропуснал – 451 по Фаренхайт е температурата, при която гори хартията. Изключително подходящо заглавие за книга, в която пожарникарите горят книги и къщи, вместо да гасят пожари.
Сюжетът накратко – Гай Монтег е редови пожарникар от новия вид, който обаче започва да изпитва съмнения за смисъла и правилността на работата си и съществуващия ред. Те се засилват след срещата му с Кларис – момиче, което е съвсем различно от масата в това общество. Кларис не е посветила живота си на празни забавления като всички останали, тя се стреми да мисли самостоятелно и да живее по свой начин, а не просто да се носи по течението. Под нейно влияние постепенно Монтег изживява личностна еволюция и става бунтар срещу съществуващия ред.
Толкова за сюжета, и без това не е особено важен в случая. Далеч по-интересен е светът, създаден от Бредбъри в тази класическа антиутопия. В него книгите са абсолютно забранени и всяка открита такава се унищожава веднага от пожарникарите заедно с къщата на притежаващия я. Но не само книгите са изчезнали – всичко в културата, което е по-смислено и не е празно забавление от най-елементарен тип, също го няма. Телевизията е издигната в култ и е абсолютно доминирана от най-досадно глупави развлекателни програми. Другите забавления включват каране с убийствена скорост на мощни коли (гениален детайл е това, че има ограничение не за максимална, а за минимална скорост), организирани боеве между тийнейджьри и т.н.
Най-интересно е обаче обяснението защо се е наложил този начин на живот. За разлика от типичната антиутопия, тук нямаме зловещ правителствен план да се държи населението покорно против волята му. Не, книгите и всякаква друга смислена култура са отмрели постепенно поради все по-малкия интерес към тях и засилващото се очарование на празното забавление. Все по-малко хора са искали да бъдат карани да се замислят, да се тревожат, да се изправят срещу грозните реалности в живота под влиянието на качествено произведение на изкуството. Защо да го правят, като могат да си зяпат телевизия, в която всичко е прекрасно, забавно и очарователно? Защо да губят време да се замислят за нещата от живота и да се стремят към опознаване на света и самите себе си, като могат да излязат да покарат колите си с 200 мили в час и при добро стечение на обстоятелствата да сгазят някой от малкото останали "откачени", които все още се разхождат пеша и не се стремят да заглушават собствените си мисли по всякакъв начин? Звучи ли ви реалистично, плашещо и пророчески? Би трябвало, защото през петдесетте години, изминали от написването на романа, сме се доближили много към един такъв свят.
Още по-стряскащо пророческа е другата причина за изчезването и забраната на книгите в света, създаден от Бредбъри. Понеже всяка книга потенциално обижда някоя група, била тя етническа, културна, икономическа и т.н., поради техните оплаквания все повече книги постепенно били забранявани в името на безконфликтно и щастливо общество. Не можем да допуснем дори един човек да се почувства обиден и засегнат, четейки книгата, нали? Накрая правителството решава генерално проблема, забранявайки всички книги, но забележете, че за този акт има подкрепата на огромната част от населението. Направо не е за вярване, че книгата е написана през 1953 г., далеч преди популяризирането и възхода на политическата коректност в САЩ и по света.
В тази връзка, въпреки че за разлика от Артър Кларк, Жул Верн и др., Бредбъри няма репутацията на много успяващ в предсказанията за бъдещето в книгите си, 451 по Фаренхайт e една от най-успешните в това отношение творби в жанра. Освен споменатото досега, прави впечатление и как през 1953 г. е успял да предвиди гигантския успех на телевизията и стремежът към все по-големи екрани, докаран до абсурд. Общо взето, от всички антиутопии, които съм чел, тази е може би най-близката до настоящата реалност и най-пророческата във всяко едно отношение.
Основната тема на романа е колко лесно може да бъде подведен средният човек да върви по линията на най-малкото съпротивление и да бъде щастлив от кухия си живот. А и много често няма нужда да бъде подвеждан, той сам си го иска и се бори срещу всяка възможност да бъде измъкнат от приятния пашкул на самозаблудата. За какво му е истинско изкуство – то не е приятно, то кара човек да се замисля, да се сблъсква с грозните страни на истинския живот, да чувства, да развива личността си и да променя разбиранията си. Друго си е елементарното забавление – познато, приятно, безопасно, няма нужда да ползваш мозъка си. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против чистото забавление само по себе си, самият аз съм пропилял твърде много часове с него. Но съм твърдо против това някой да се ограничава само с него и да отказва дори да пробва нещо различно, защото не иска да се "сдухва", едно за съжаление твърде често срещано поведение сред твърде много хора, щастливи да гледат/слушат/четат едно и също безопасно, познато и комфортно за тях нещо в леки вариации до безкрай. Съвременната развлекателна индустрия прави това все по-лесно и често срещано, фино подпомагайки насаждането и тоталната доминация на култура на възможно най-елементарното забавление, където важи принципът за най-малкия общ знаменател. Почти всичко, излизащо на книжния/музикалния/филмовия пазар, е така направено, че да е разбираемо и приемливо за всеки, независимо от възраст, интелект, култура и т.н. Все пак не може да си позволим да изпуснем някой клиент, нали?
От друга страна, 451 по Фаренхайт не се подлъгва по изкушението да преувеличи ролята на книгите и въобще на доброто изкуство в живота. Съвсем ясно става, че сами по себе си те няма да донесат кой знае каква промяна в описания свят и само чрез тях главният герой не достига до никакво просветление. По-важно за Бредбъри е, че изчезването на книгите е само един от симптомите на разпадането на нормалното човешко общуване, личностно развитие и стремеж към индивидуалност. В този свят най-лошото и неестествено нещо е да спреш и да се замислиш или да потърсиш нормален човешки контакт с друг, вместо да се отпуснеш пред огромните видеостени и да се оставиш на познатото и безопасното. Защото създаването на истински контакти и връзки с хора от плът и кръв изисква усилия, които почти никой не е готов да отдели. За какво му е, като чрез техническите средства може да има телевизионно семейство, което е къде по-красиво, забавно и най-важното удобно и безконфликтно за зрителя.
Освен идеите и темите за размисъл, книгата има и други достойнства, превърнали я в класика. Бредбъри е определено един от най-големите майстори стилисти в научнофантастичния жанр. Това беше първата му книга, която четох в оригинал, и определено високите ми очаквания бяха напълно покрити. Неговият стил е поетичен, меланхоличен и много въздействащ. Описанията му са чудесни, а пресъздаването на вътрешния свят и чувствата, бушуващи в душата на главния герой Монтег е нестандартно, но брилянтно – използвани са множество странни метафори, които обаче са винаги на място и помагат да се почувстваме наистина съпричастни към него. Личностната му еволюция е осъществена по един прекрасен начин, което е особено важно, защото промяната в Монтег е основният фокус на романа Другите герои неизбежно са много по-неразвити, доколкото ги има, а и на места служат отявлено като говорители за изказване на идеите на автора, но пак са запомнящи се и интересни, особено Кларис.
Книгата не е перфектна, разбира се. Краят поне за мен не е особено задоволителен и някак твърде внезапен. На места имаме и малко изкуствени речи на героите, разказващи историята на света и в голяма степен излагащи възгледите на автора по твърде очебиен начин, но това никога не е прекалено натрапващо се или затлачващо действието и ритъма на романа.
Изводът е ясен – задължителна книга за всеки сериозен читател на фантастика. Дори бих казал, че е силно препоръчителна за всеки с малко по-сериозни интереси в изкуството. Идеите, заложени в нея, за съжаление стават все по-актуални в наше време, а и са подкрепени от един блестящ и самобитен стил. Освен това книгата е само около 200 страници, определено си струва усилието
Трип
Ако трябва да направя аналогия между 451 Градуса по Фаренхайт и другата голяма антиутопия, написана 14-15 години преди нея – става дума, разбира се, за 1984 – бих ги определил като, малко или много, диаметрално противоположни в доста отношения. Задушаващото усещане за безизходица в 1984, пестеливият изказ на Оруел, грубият индустриализъм, "металност" и варваризъм на неговия свят са наглед твърде противоположни, ако и същите в основата си, на това, в което ни потапя Бредбъри в 451 по Фаренхайт. Казвам "потапя" в желанието си да загатна за самия начин, по който Бредбъри разказва историята си.
Ще си позволя да цитирам по памет (и следователно твърде свободно) едно определение на Стивън Кинг за прозата на Бредбъри – "...всичко зелено, чудновато и неясно, като размазан образ, гледан през лещите на носталгията." С малки изключения (в книгата зеленото не преобладава като цвят :)), това важи с пълна сила и за 451 по Фаренхайт. В определени произведения в научната фантастика и фентъзито стилът на писане на автора прескача непосредствената си цел просто да предава случващото се по възможно най-ясен и прозрачен начин. Той сам се превръща в основно средство за прехвърлянето ни във фантастичната и непозната обстановка. Не вярвам, че ако описанията и събитията в 451 по Фаренхайт бяха написани с научната прецизност и неутралност на тези в 1984, книгата щеше да е това, което е сега в канона на антиутопичната, а и в този на фантастичната литература въобще.
Но това беше твърде дълго въведение. Нека се опитам да обобщя това, за което става дума в книгата. Времето е неопределеното бъдеще. Мястото (вероятно) е Щатите. Главният герой е "пожарникар" на име Гай Монтег. Задълженията на пожарникарите във времето, когато се развива действието, вече са малко по-различни. Ако у дома на някого бъдат открити "забранени" книги (като тук под забранени книги се имат предвид 99.9 % от цялата историческа, художествена, философска, или религиозна литература, съществувала някога), той бива незабавно арестуван, а "пожарникарите" се отървават от всичките безполезни хартии по най-бързия и необратим начин – а именно като ги подпалват, наред с всичко останало в дома на нещастника. Гай Монтег е добър в работата си, а нерядко изпитва неподправено удоволствие от нея. Докато не среща новата си съседка. Тогава в него избухва импулс, който се корени в нещо случило се с него преди почти година.
Мисля, че няма голяма нужда да навлизам в детайли за сюжета, още повече, че действието не се развива особено динамично (пък и книгата я има, я няма стотина страници). Както обикновено се случва в антиутопиите, авторът е поставил много по-сериозен акцент на околната реалност и на това как главният герой реагира на нея. В този аспект Бредбъри демонстрира уникалността на своя писателски талант. Научната фантастика (и най-вече в антиутопичната си част) винаги е била в огромна степен "литература на идеите", още повече през петдесетте и началото на шестдесетте години. Големите имена не отдават толкова внимание на изящната си словесност, колкото на оригиналността и развитието на идеите си. Бредбъри обаче е опитал да създаде свят, в който поезията и книгите въобще са мъртви, с езика и възприятията на поет. Мисля, че опитът му да ни "отчужди" от света на въставащия Гай Монтег, като ни накара да гледаме през очите му, е успешен Изказът на Бредбъри в много от сцените изобилства от метафори (много често свързани с огъня, пламъците и последствията от тях) и символизъм, които, за щастие, освен майсторски са изключително точни и на място. Подобен стил, според мен, е доста рядко постижение, особено като се има предвид колко много автори, изкушили се да вмъкнат малко поетичност в писането си, в един момент изгубват всякаква мярка за това, което е подходящо и достатъчно, преди прозата им да се превърне едва ли не в смешновато редене на уж поетични или пресилено мрачни, но винаги "задълбочени" писателски проникновения. Не отричам, че подобни моменти се намират и в 451 по Фаренхайт, но преобладаващото усещане е, че Бредбъри чудесно е знаел какво прави като пише по този начин и не е хвърлял просто кефещи го епитети, където свари.
От друга страна обаче гореспоменатият символизъм се е прехвърлил на места и върху героите му. Като изключим Монтег и може би още един персонаж, останалите някак не ми изглеждаха достатъчно истински – на места бяха повече фигури, олицетворяващи някоя или част от някоя добродетел или порок, отколкото хора, в които можех да повярвам. Това, разбира се, е доста често срещано и дори желано, особено в този тип произведения, но пък правеше някои от сцените малко странни и по-трудни за възприемане като такива, в които истински хора взаимодействат помежду си. Въпреки това, подозирам, че някои от образите просто са предвидени да бъдат такива – обезличени и/или едноизмерни – продукт на реалността, която авторът описва.
Мисля също така, че сюжетът на моменти е бил сред по-маловажните грижи на Бредбъри, особено към края, където дилемата с унищожаването на книгите е малко твърде удобно разрешена за моя вкус.
В заключение мога да кажа, че според мен предимствата на книгата натежават доста повече от недостатъците й. Може би ще прозвучи странно, но в област на фантастиката, където постапокалиптични, антиутопични светове по принцип са предпоставка за литературните, а и филмовите (справка: Ултравайълет и един куп други треторазредни екшъни) ректални издихания на всякакъв род неуспешно оригиналничещи, ъм, творци, 451 по Фаренхайт е глътка приятен, ако и поотлежал в мазето на годините, въздух.