Брой 40 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ

Заглавие: Малазанска Книга на Мъртвите, Сказание пето: Среднощни приливи
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Трип

(Ревюта: Моридин, Роланд)

     Когато преди около година, когато реших да развия малко по-сериозните си интереси  към фентъзи и фантастичната литература, ми се наложи да направя малко странен избор. След цял ден безцелно браузене в една столична "Книгомания" попаднах на трите тома Песен за Огън и Лед на Джордж Мартин. До тях се мъдреше още една тухла – на корицата й бяха изобразени някакви сивокожи диваци, щапукащи в мътнолилавите води на някакво море. Заглавието й беше Tales of the Amazon Book of the Fallen: Midnight Tides. Да, правилно прочетохте – това е което, с целия си акъл, разчетох от заглавието. И воден от убеждението, че това е една от поредните драматизации на живота на поредните забутани-на-майната-си-някъде-в-америките индианци, аз смело направил своя избор и награбих Песента...
     Честно казано, не съжалавам ни най-малко за избора си, поредицата на Мартин все още не ме е разочаровала, тъкмо обратното. Но се чудя какво ли щеше да стане, ако все пак бях избрал другата книга, онази със сивокожите диваци в лилавото море...
     В отговор на горните си съмнения, бих казал, вероятно нямаше да стане нищо особено фатално, и това е (горе-долу) самата истина. Почти съм сигурен, че щях да се израдвам на книгата дори тогава, при това без да знам за съществуването на предните четири от поредицата. Защо?
     Обикновено ревюто на пета книга от дадена поредица би изискало някакъв преразказ на това, което се е случило до момента. Не и тук. Както споменах по-горе, дори да я бях прочел без да си имам представа от предишните четири, нямаше да имам почти никакъв проблем със следенето на сюжета. По отношение именно на неговото развитие, Среднощни Приливи е паралелна на Лунните Градини и Дверите на Скръбният Дом – с други думи, тя е началото на третата и последна от основните сюжетни линии в поредицата. Отличава се с това, че абсолютно цялото действие от предните книги е в най-добрия случай загатнато, а обикновено не е споменато въобще.
     Летерас е континентът, на който преди стотици хиляди години се е разиграла решителната битка между нахлуващите от друг свят Тайст Андии и Тайст Едури, и гущероподобните К'чайн Че'Мале ((че)мале колко тъпо звучи името, написано на български...), и който, наред с всички последици от тази битка, бива мноого дълбоко замразен от Джагута Готос (споко, грам спойлер няма тук, всичко това е описано на няколко странички още в Пролога :)). В резултат на това историята на цивилизацията там поема по свой, независим път от този на останалите 6 континента.
     В крайна сметка, по времето, когато се развиват събитията, на които ставаме свидетели, Кралство Летер, е установило почти пълна хегемония над изолирания континент, и се готви да асимилира поредното племе "диваци" по пътя към своята неизменна и предначертана Съдба – да се превърне в Империя. Проблемът е там, че споменатите сивокожи диваци имат свои планове за Възраждане, тласкани към целта си от нещо също толкова могъщо и неумолимо, колкото и чувството за предопределеност на Летерите. А в сянката на сблъсъка на двете цивилизации се спотаява и нещо друго, всъщност не само едно, като ключовата дума тук е Пробуждане...
     В общи линии това е сцената, на която се разгръща, според моето скромно мнение, най-добрата история от Малазанските хроники до този момент.

Плюсове:
+ Отдава ни се шансът да надникнем дълбоко в тайните на Тайст Едурите, една от нечовешките раси, наред с другите Тайст, около която се върти основната история в поредицата. Най-важната гледна точка там е на Трул Сенгар и е брилянтна (всъщност гледната точка на Трул е историята, която той започва да разказва пред трона на Първата Империя в края на Дом на Вериги). Въобще Трул е страхотен образ...
+...както и, всъщност, всички останали. С едно-единствено изключение, което бе под нивото на другите герои, всички са реализирани превъзходно. Дори тези, чиито сюжетни линии свършват сякаш наникъде, успяха да ми оставят поне част от посланието, което Ериксън вероятно е искал да ни предаде (или пак съм си измислял и съм си вадил изводи от разни несъществуващи неща...).
+ Кралство Летер, много повече отколкото всички други раси и цивилизации в Малазанския свят, се доближава до собственото ни, реално, човешко общество в днешни дни, и пътеката, по която вървим. Критиката на Ериксън към това общество, макар и рядко казваща ни нещо ново, е много ясна и прекрасно изразена и вплетена в историята на Летер.
+ Ако си мислите, че събитията в поредицата не може да станат по-мащабни и епични, помислете си пак :) Пета книга обещава новата сюжетна нишка да е поне толкова интересна и наситена, колкото и останалите две. В този смисъл, самата история в Среднощни Приливи е прекрасно сглобена, може би сюжетно най-добре построената от всички книги от поредицата до момента. Събирането на цялостния пъзел, и най-вече пророчествата, отнасящи се не само до ставащото в Летерас, а и в останалия свят, изисква внимателно четене и е, в някаква степен, дори интелектуално удоволствие. Знам, смешно звучи, нали все пак е фентъзи, "развлекателна" литература, това-онова. Но все пак...
+ В Среднощни Приливи за пръв път членове на The Crimson Guard (Алената Стража? Как го е превел Русинов?) получават разширено участие в историята. Направо са нечовешки. Най-вече предводителят им. Няма такъв Терминатор :)
+ Книгата е чудесно написана, може би най-добрата в това отношение от всички преди нея. Съзнавам, че тъй като ревюто ми е базирано на оригинала, това не би било твърде от полза за повечето от вас, които вероятно ще я четат в превод (нямам представа колко добре уменията на Ериксън биха били предадени от преводача), но според мен си заслужава споменаване. Известната повторяемост на изразни средства и фрази е неизбежна за книга, простираща се на 950 страници, но тук поне grunt-овете, snort-овете, и snarl-овете са силно ограничени, а диалозите в повечето случаи са страхотни (тези между Техол и Бъг... г-н Русинов, дано сте се справил добре).

Минуси (да, твърде малко са, и да, за мен лично не са минуси въобще, но в името на обективността трябва да изфабрикувам някакви :)):

– Болезнената интроспективност, присъща за доста от образите на Ериксън, е отново тук, дори в по-голяма степен (макар и в по-малка от, да речем, Дюикер и Фелисин във втората книга, или пък капитан Паран в трета), и "философстването" им може да се стори на не един и двама читатели леко дразнещо. Излишно е да споменавам, че на мен въобще не ми се струва така. Да не говорим, че мисъл, преминала през главата на даден герой за две секунди, трябва да се запише с поне няколко изречения, за да има някаква кохерентност за тези, които четат. Но стига адвокатстване, все пак съм го отбелязал като минус... :)
– Хронологичната разчлененост е доста объркваща. Дори след размисъл, на човек му е доста трудно да прецени кога всъщност се развива действието по отношение на останалите четири книги. Говорих с хора, които разбират от тея работи, чели са форуми, където явно проблемът е бил нищен от експерти по Малазанознание, и научих че действието се развива преди първата книга. Имайки предвид годината, дадена в началото на книгата от самия Ериксън обаче, и фактът че на мен ЛИЧНО ми е много по-лесно да си обясня всичко ставащо като го напасна някъде между трета и четвърта книга, приемам своята собствена гледна точка за вярната в случая. От друга страна, това дори не е проблем на самата книга, реално погледнато...

Накрая бих казал че Среднощни Приливи e достойно продължение на невероятната приключенска сага на Стивън Ериксън. Бих, но няма да кажа точно това, защото реално погледнато книгата не е никакво продължение, а и е доста повече от "достойна". Среднощни Приливи е едно страхотно начало. Нямам търпение да видя продължението.
     Чиста Десятка.

Оценка: 10/10 Трип, 8.5/10 Моридин, 10/10 Роланд

И ПАК КНИГА НА БРОЯ

Заглавие: Дневен Патрул
Автор: Сергей Лукяненко и Владимир Василев
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Роланд

(Ревюта: Кселос, Алексис)

     Мине се не мине половин година и ИнфоДАР вземат, че продължат някоя качествена поредица. Тъжно е колко много време мина от излизането на Нощен Патрул и убедено смятам, че просто не се прави така. При все това има една утеха – чакането си заслужаваше :)
     Историята на книгата продължава около година след събитията в последната история на предната част. Този път гледната точка е най-вече на тъмните магове от Дневния Патрул, макар и във втора и трета история да имаме и по малко Антон (все пак пич е, не може съвсем без него). Първата история ни среща с вещицата Алиса, която познаваме от Нощен Патрул. Тя изгубва силите си, изразходвайки твърде много от тях в битка със светлите магове, и е изпратена в един детски лагер като "възпитателка", за да си ги възстанови. Но както знаем, всичко, което се случва в тези романи, е част от плановете на Завулон и Хесер.
     Втората история ни запознава с човек без памет за миналото си, който се самоопределя като тъмен маг и пристига в Москва, без да знае точно защо. Следва поредица сблъсъци с Нощния и Дневния Патрул, докато се разкрие ужасяващата истина, скрита зад присъствието му в града. Това е и най-интересната част, която, доколкото знам, е писана изцяло от съавтора на Лукяненко Владимир Василев.
     Последната трета от книгата, писана в съавторство между двамата, се занимава с последиците от предните две, както и със събитията от края на първата книга, но тук не мога да говоря за сюжета, без да спойля, ще кажа само, че всичко се развива около трибунал на Екзекуторите, от чиито решения може да зависи съдбата на много хора, сред които Светлана, Завулон и един млад светъл маг, чиято важност и за двете страни ще остане мистерия до самия край на романа.
     Макар и много различна като сюжет и атмосфера от предната част, Дневен Патрул при все това носи същото усещане и е достойно продължение. Интересна е най-вече не с историята, а с гледната точка, която предлага. Гледна точка, която ни показва, че какъвто и зъл демон да е самият Завулон, обикновените тъмни магове не са аватари на абсолютното вселенско зло, а просто свободомислещи и открити хора, за които свободата е по-важна от всякакви "висши" идеали и цели. И най-вече виждаме, че макар и светлите да мразят неистово тъмните, обратното не е в сила, за магьосниците и вещиците, служещи на тъмнината, техните "врагове" са просто досадници, с които не могат да се разберат...

Плюсове:
+ Страхотният стил на Лукяненко и неотличимата намеса на Василев. Каквото и да си говорим, Сергей си е истински качествен автор, а не обикновен драскач на романчета. Историята дори в най-заспалите си моменти е интересна и задържаща вниманието, героите са живи и реални, но без да ни давят в битовост... какво повече да искаш?
+ Качествено различната гледна точка, която вместо да изглежда в разрез с предната книга, сякаш я допълва, показвайки ни другата страна на медала.
+ Историята е интересна и държи в напрежение до края, по същия начин, по който беше и в предната книга. Очакваме да видим какво ще стане в следващите две. За съжаление май дори от ИнфоДАР си нямат и представа кога може да се случи издаването им :(
+ Сумракът е все така качествена идея и все така добре реализирана. Машала :)

Минуси:
– Няма. Т.е. сигурно има, но са маловажни и не са ме подразнили. Някои сюжетни обрати ми бяха неприятни, но това беше поради личните ми пристрастия към участващите в тях герои, така че не се броят :)
     За в случай, че още не е станало ясно, книгата е страхотна. Напълно заслужено е книга на броя (ок, една от двете) и ако сте чели Нощен Патрул, е просто задължително да прочетете и нея. Ако пък не сте – как не ви е срам!

Оценка: 10/10 Роланд , 9/10 Кселос, 9/10 Алексис

Заглавие: Сянката на марионетките
Автор: Орсън Скот Кард
Издател: ИК Ера
Ревю: Роланд

     Не знам за вас, но аз посрещам всяка следваща книга на Кард с истински възторг. И макар да се позабавих с тази, за което имате искрените ми извинения, я зачетох с не по-малък ентусиазъм от предните. Както си спомняме, историята в Сянката на хегемона свърши точно наникъде и на Бийн и Питър им предстоеше сблъсък не само с Китайската империя, но и с побъркания гений Ахил.
     Историята ни подхваща няколко месеца по-късно. Получил информация от неясен източник, Питър Уигин изпраща своя отряд да пресрещне военна единица, превозваща високопоставен затворник към лагер за превъзпитание. Пленникът, точно както се е очаквало, е не друг, а самият Ахил. Изгубил влиянието си сред висшите кръгове на Китайската власт, той вече не им е необходим, но Питър вярва, че може да го използва за своите цели. Решени да не участват в тази лудост, Бийн, Петра и Вирломи напускат Хегемонията и от възпитаниците на Военното Училище с хегемона остава единствено Суриявонг. Междувременно Бийн и Петра трябва да се изправят срещу заложения в гените на Бийн неумолим брояч на Ключа на Антон, както и със собствените си чувства един към друг. А също и с неизбежното предателство, което знаят, че ще последва.
     С две думи, книгата ме разочарова. Да, съжалявам, но е факт. Историята цикли толкова жестоко, че на практика в Сянката на марионетките не се случва почти нищо. Целият сюжет се базира на нещо, което можеше да се побере и в 100-тина страници. Може би причината се корени във факта, че романът всъщност е бил замислян като втората половина от една книга, чиято първа част по-късно се е превърнала в напълно отделната Сянката на хегемона. Кард съвсем успешно е развил историята за отвличанията на децата от Военното Училище в самостоятелно произведение, но за втората половина явно не му е стигнало вдъхновение. Макар и четивна, новата Сянка просто не придвижва сюжета почти наникъде, ако изключим финала, но някакси две ръшнати страници не оправдават 340, в които почти нищо важно не се случва.

Плюсове:
+ Еми Орсън Скот Кард все пак. Диалозите са на чудесно ниво, интригите, доколкото ги има, също.
+ Политическата ситуация е все така реалистична и обтегната, макар и обединеният Ислямски свят да е малко твърде фантастичен.

Минуси:
– Действието почти не напредва.
– Героите са започнали да мислят твърде много за любов. Ся, нищо против, нали, естествен етап от израстването, но на Кард не му е в това силата, а и да беше, не му е мястото в тази поредица. Някакси един малоумен и влюбен Бийн и една нон-стоп стресирана и истерична Петра просто ми развалят цялото впечатление от предишните части.
– Дразни ме как Питър се бута за едва ли не също толкова гениален, колкото Ендър, но много по-жесток, а вместо това тук е просто едно объркано хлапе, което прави грешка след грешка, но е надуто до припадък. Някакси реализмът на свръхгениалността на другите деца в други книги от поредицата тук съвсем го няма при Питър.
– Финалът е доста антиклимактичен, въпреки че може би ефектът е търсен.
– Твърде много редакторски грешки. Изпуснати букви, липсващи пълни членове, повтарящи се думи. Не че е фатално, но дразни.

     И така, съжалявам, че има повече минуси, отколкото плюсове. Книгата, разбира се, е задължителна, ако сте фенове на поредицата, но просто наистина ме разочарова силно. Доколкото чувам обаче следващата (и последна) била доста добра, а според Ера я очакваме още септември. Така че аз предпочитам да забравя по-бързо негативите от Сянката на марионетките и да си чакам финала на сагата за Бийн :)

Оценка: 6/10 Роланд

Заглавие: Замъкът на престола
Автор: N/A
Издател: ИК Фентъзи Фактор
Ревю: Ян

     В англоезичния свят споделените светове отдавна са поле на изява на талантливи и не дотам талантливи автори, които ежемесечно бълват нови и нови заглавия. България по една или друга причина беше подмината от това явление, най-вече защото родните ролеви системи като че ли не са чак толкова популярни, а самото ни книгоиздаване не се нуждае от коментар. До момента имахме една книга по Ендивал, която не впечатли с кой знае какви качества, но пък и не беше лоша. Логично появата на сборник с разкази по другата система – Аксиом 16, предизвика сериозен интерес у Forgotten Realms junkie като мен. От една страна съм фен на инициативи, даващи поле за изява на родни автори, а от друга се притеснявах, защото западните сборници от този тип, на които бях попадал до момента (3 по Dragonlance и 2 по Forgotten Realms), не успяваха да надскочат посредствеността. За моя радост българското предложение се оказа повече от прилично.

     Мечът на светлината на Марин Трошанов и Евгени Пройков разказва за боец, изгубил паметта си, който се натъква на група, търсеща древен артефакт. Историята е стандартна и напомня на произволно приключение, по която и да е ролева система, като основните забележки са по отношение на тромавостта на описанията и диалозите. Личи си, че е писано с много желание и удоволствие, но крайният резултат щеше да е доста по-добър при една по-сериозна редакция. В настоящия вариант потенциалът просто не е успешно разгърнат. Оценка: 6/10

     Стария храм на Александър Драганов ни среща с бард любител на алкохола, дъщеря му – магьосница с остър език, техния спътник елф и your friendly neighborhood черен магьосник. Ако семейството главни герои ви навява асоциации с творчеството на Едингс, то бъдете спокойни, и с мен беше така. Сашо е фен на споменатия и в резултат получаваме типичния дебелашки хумор и стандартни диалози. Лошо няма, ако всичко не се развиваше на прекалено бързи обороти. Още няколко допълнителни странички щяха да са само в плюс на историята. Оценка: 5.5/10

     Третата история – Две кристални късчета изумруд от Ивайло Даскалов вдига малко летвата, поне що се отнася до стила на автора, но пък ми беше малко странна мотивацията на Лорик и така наречения тест, на който подложи Шепот. Както и при Храма, ми се струва, че малко повечко обем нямаше да е излишен. Оценка: 6.5/10

     Тайната на черната стомана от Иван Димитров е първият разказ от "тежката артилерия". Интересна, добре разгърната история, пълнокръвни персонажи, магия и приключения. Всичко, което човек очаква от подобна история. Стилово Тайната... е няколко класи над предхождащите го разкази. Единствено секс сцената като че ли стоеше не съвсем на място, но на фона на цялостното произведение не е болка за умиране. Оценка: 8/10

     Династичния камък на Борис Цветков прехвърля действието в земите на фелините (хора-котки) и разказва за приключенията на легендарния герой Шино. Отлично уловената източна атмосфера, добре изградените персонажи и нестандартната (на фона на останалите разкази) история са само част от причините разказът да е личният ми фаворит. Поне помоему фелините са и свежият полъх в иначе доста стандартния свят на Титания. Оценка: 8/10

     Последната нощ на Марко Тотин е най-кратката и най-нестандартна история от седемте, намерили място в сборника. В общи линии ситуацията е като с Матрицата – не може да се опише, трябва да се прочете. Това е единствената история, в която няма да станем свидетели на лов на съкровища или борба с чудовища. Вместо това дава интересен поглед върху това какво би могло да се случи след като целта уж е постигната. Оценка: 8/10

     За финал на сборника е оставена едноименната история Замъкът на престола с автор Иван Атанасов. Някои от вас може би си спомнят списание Фентъзи Фактор и Историите на разказвача, които поне по скромното ми мнение бяха най-доброто публикувано на страниците му. Ситуацията с настоящия разказ е сходна – най-силната история е логичен завършек на книгата. Сюжетът се върти около пророчеството за Единствения крал и едно джудже, обсебено от жаждата да седне на Каменния престол и да властва над всички раси. И като стил, и като развитие на героите това е без конкуренция най-доброто произведение, включено в сборника. Оценка 8.5/10

     Плюсовете и минусите ще са изцяло по техническото изпълнение на сборника

Плюсове:

+ Красиво оформление.
+ Добри илюстрации.

Минуси:

– Предпечатът е поомазал малко нещата и в резултат на това подравняването на текста е странно.
– Адски ситен шрифт, който прави книгата неудобна за четене.

     Обобщение: Много приятна изненада и според мен правилна стъпка в посока популяризирането на родните ролеви светове. В интерес на истината сборникът с нищо не е по-лош от западните му еквиваленти, а в някои отношения даже е и по-добър. Като бонус си има и послеслов, който да направи кратко въведение в света на Титания за хората, незапознати с ролевата игра.

Оценка: 7/10 Ян

Заглавие: Укротителят на дракони, Честта на вещицата – кн. 2 и 3 от поредицата "Децата на Просперо"
Автор: Джан Сийгъл
Издател: ИК Прозорец
Ревю: Гибли

     Укротителят на дракони започва близо 15 години след събитията в първата книга. Ферн Капъл се е превърнала в делова и организирана млада жена, която планира всичко с неизменно хладнокръвие и ефективност – дори собствената си сватба. Тя се е постарала да забрави за своята Дарба. Предстои й обаче отново да се срещне със злото, да открие истинската си същност и да научи, че в битката може да разчита на помощта на приятелите си. В Честта на вещицата призраците от миналото набират мощ и поставят под заплаха твърде много хора. Ферн трябва да се изправи срещу неунищожим противник и да победи или да умре. Цената обаче може би ще се окаже твърде висока...
     След като харесах първата книга от поредицата (справка – миналия брой), трябва да призная, че очаквах само добри неща от следващите две. Тук е мястото да възхвалим решението на Прозорец да ги издадат наведнъж (при това, трябва да се спомене, с много хубаво оформление). Така успях доста бързо да ги прочета и се захванах с тежката задача да пиша ревю. Между другото, ревюто е едно за двете книги не само поради мързела ми, за който редакторите могат легенди да разправят, а и защото книгите имат много общо. Най вече и двете са много добри. Чак чудесни :) Именно това прави задачата ми тежка, защото е трудно да се пишат убедителни възхвали.
     И все пак се налага да обясня защо книгите си струват... За мен – най-вече заради усещането за магията, подобно на което не съм срещала никъде другаде. Магията в тези книги е жива. Истинска вещерска сила, която идва от кръвта, от луната, от диханието на времето, и пропива всяка страница от разказа. Заклинанията, разните прахове и магически кръгове не са нищо повече от помощни средства за оформянето й – а такова виждане за магията много ми допадна.
     На второ място трябва да спомена стила (браво на преводачката Невена Кръстева), който създава невероятно ярка и плътна атмосфера на магическия свят, скрит отвъд нашия. Пред този свят обикновената реалност изглежда само блед фон на събитията. И това усещане се постига без зрелищни фрази, просто чрез всяка една дума на повествованието. Авторката майсторски предава усещанията в сънищата и виденията, вплитайки ги в реалността. Фантастичните места стават истински: брегът под звездите, царството на смъртта, долината на злото... Вплетените тук-там митологични препратки са много и най-различни (от келтски до древногръцки, заедно с легендите за Артур), но вместо за еклектична смесица впечатлението е за цялостна и всеобемна действителност, в която всичко се слива в едно – забележително постижение. Книгите ме впечатлиха още със зрялата си емоционалност. Авторката е преодоляла известната схематичност на героите, която ме беше подразнила в началото на първата книга. Тук образите са плътни и добре развити и не дразнят в нито един момент. 
     Темпото и на двете книги е достатъчно динамично, но без припряност – това си струва да се спомене в епохата на големите тухлени серии :) Втората се чете малко по-бързо, но и в третата има достатъчно действие. Когато става въпрос за поредица, винаги го има въпросът доколко са свързани книгите помежду си и дали трябва да се четат заедно. Според мен трябва. Не, че е невъзможно да се прочетат отделно, но от това ще се загуби немалка част от очарованието. Третата книга например събира всички нишки от предишните две. В нея поредицата е великолепно завършена – според скромното ми менение по най-добрия възможен начин, въпреки съжалението, че това наистина е краят.
     След толкова похвали може би е редно да кажа няколко недостатъка, но в момента наистина ми е трудно да се сетя за нещо съществено. Има известна предвидимост на сюжета, когато в началото на всяка книга Ферн се сблъсква с поредното изпитание, но не до степен да пречи или да дразни. Любовните преживявания могат да се видят на някого излишни, но според мен те придават плътност и убедителност на образите, пък и са достатъчно правдиво описани. Казано накратко:

Плюсове:
+ Оригиналността.
+ Стилът.
+ Придава реалност на вълшебното; подземният свят, Моргус и Кал.
+ Поредицата е великолепно завършена.
+ И е само три книги, можете да си я прочетете бързо.

Минуси:
– Само три книги. Ако можеше да има още...
– Известна предвидимост на сюжета.

     Заключение: великолепна поредица, определено си струва.

Оценка: 9/10, 9/10 Гибли

Заглавие: Сол
Автор: Адам Робъртс
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: The Dragon

"War. War never changes"

     Странна книга от автора на Камъкът.  Пълна с добри идеи и страхотна атмосфера. Теоретично трябваше да е закована на 10, подобно на Христос на кръста. Уви, не стана така. Ако мога да опиша атмосферата само с една дума, тя ще е Fallout, усещането за разруха и обреченост струи още от първите страници и не те пуска до самия край на повествованието.
     За какво се разказва – основно за развитието и борбата на две различни като структура общества в сурова и негостоприемна среда. Леко анархистичните алисиани и милитаристичните, религиозни и със строг социален ред сенаарци. След 37-годишно пътуване до далечната планета, отредена им за колонизация, се установява, че от торбата с райските планети са попаднали на християнския рай – скука, сол, силна радиация и доказателство за перверзния божи хумор докъдето ти видят очите. Понеже хората са си хора, не минава много време и се хващат за гушите. Започналата война е груба, грозна и кървава.

Плюсове:
+ Двама главни герои от различните страни на барикадата, които разказват историята.
+ Описаните общества са логични и достоверни, както и взаимоотношенията им.
+ Доста интересни идеи относно социалната структура и какво ли още не.

Минуси:
– Книгата е рехава. Липсва й тази плътност, която очаквах. В даден момент сякаш авторът не е имал ни най-малка идея как да запълни страниците, което за жалост отнема от иначе чудесната атмосфера.
– Персонажите са наистина слабото място на книгата – неразвити, малко на брой и дразнещи почти колкото Мхабито.
– Предвидимата сюжетна линия – още от първите страници ти става ясно как ще завърши.
– Ерата на Студента война свърши отдавна, много моля за книги, в които лошите да не са "руснаци", "китайци" или "нацисти" с променени координати в четирите измерения.

     "Припомних си времето преди да започнем да воюваме и това ме накара да осъзная, че войната се превръща в начин на живот, че тя, както изглежда, предоставя всичко, от което се нуждае човек като материална и духовна мембрана и като такава, го обгръща здраво. Тя е причината да продължаваме да живеем, тя показва какво да се прави, как да се подредят приоритетите, тя е краят на деня и началото на мъдростта, тя е лявата и дясната ръка."

     Извод – може да й се хвърли едно око.

Оценка: 8/10 The Dragon