Заглавие: Малазанска Книга на Мъртвите, Сказание пето: Среднощни приливи
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд

(Ревюта: Трип, Моридин)

     Дойде времето да избираме – Малазана или Патрула. И изборът се самонатрапи – и двете :) Защото за разлика от четвърта част, пета определено заслужава да бъде Книга на Броя.
     Среднощните приливи ни хвърля на изцяло нов континент, а действието се развива няколко години преди останалата част от поредицата. В северозападната част на обширната територия, на ръба на неестествена ледена пустош, живеят племената на Тайст Едур. Подчинени на вековни традиции и примитивни вярвания, те въпреки това са горд и силен народ. Към тях обаче е насочила взор другата голяма сила на континента – империята Летер (отказвам да с съглася, че "Lether" трябва да се преведе като "Ледер"). Последната оцеляла колония на Първата Империя, Летерите са народ, който вярва в своята собствена предопределеност. Те виждат съдбата си като оправдание за всички зверства, извършили над по-слабите си съседи, и поглъщат къде с войни, къде, най-често, с мрежата на търговията и дълговете, всеки народ, който пожелаят. Но сблъсъкът им с Едурите ще ги изправи пред враг, какъвто никога досега не са срещали...
     Главните герои са много и най-разнообразни от всяка от двете страни на конфликта. Някой беше казал, че Среднощни приливи всъщност е книга за братята и наистина историята се върти най-вече около братята Сенгар (сред които главен е, разбира се, старият ни познайник Трул) от страната на Едурите, и братята Бедикт в Летер. Ако трябва да се прави разграничение, книгата може да се раздели на две основни части – сериозна и мрачна, пълна с разсъждения за природата на войната, за верността, предателството и съдбата; и хумористична. Носители на първата са основно Едурите, както и водачката на търговски кервани Серен Педак, която отива при тях в началото на романа.
     Що се отнася до хумора, той е съсредоточен главно в столицата на Летер (крайно разнообразно наричана Летерас), където банкрутиралият финансов гений Техол Бедикт и неговият зашеметяващ слуга Бъг се надлъгват с трите мацки, наели ги да сринат икономиката на страната, с брата на Техол – Брис Бедикт, който е шампионът на краля и като цяло убер пич, с всички подозрителни интереси, чудещи се какво кроят, и най-вече един с друг, в най-великолепно композираните и оригинални диалози във фентъзи-роман изобщо :)
     Пример – Брис нахлува в абсурдното жилище на брат си, за да го предупреди, че е в опасност и да го накара да приеме телохранители.

     Техол: Добре, ще взема един страж, само да не хърка. Бъг мрази хъркане!
     Бъг: Мразя ли?
     Техол: А не мразиш ли? Аз щях да мразя, ако бях на твое място.
     Бъг: Изглежда току що бяхте.
     Техол: Така ли? Съжалявам тогава, че те накарах да се обадиш не на място.
     Бъг: Щом е за вас, господарю, приемам с удоволствие.

И т.н. В хумористичната част влизат и полу-тоблакаят (наричани тук Тартенал) Ублала Пунг, който има малък ум и голям ч*п, както и мъртвата крадла Шурк Елале, която в един момент от жално и мръсно зомби се превръща в агресивна нимфоманка... Схващате картинката :)
     Сериозната част обаче малко по малко превзема тази територия и към края си книгата е толкова мрачна, а атмосферата – толкова трагична и напрегната, че се изкушавам да определя Среднощни приливи за най-добрата книга в поредицата до момента след Memories of Ice. Особено на втори прочит дори по-тромавите на първо четене моменти се изглаждат, а "твърде многото философстване", което толкова хора промотират активно, всъщност са доста ценни разсъждения, главно на Трул и Серен Педак, които поне за мен бяха изключително приятни. А финалът е толкова мрачен и с такова силно внушение, че ако ги нямаше размазващите развръзки на втора и трета част, щях дори само заради него да обявя пета част за най-добра от всички. Дори и така обаче тя си остава великолепна и с класи над първа и четвърта. А за разлика от трета да речем, в нея интересните части са разпръснати из цялата книга, а не са концентрирани в последната й една четвърт.
     Среднощни приливи също така е и първата книга от поредицата, в която можем да видим истински магически битки. Не двубои, а широкомащабни военни действия между магьосници. Могъщата първична сила на Летерас срещу хаоса, отприщван от Едурите... това е нещо, което си струва да се прочете :)

Плюсове:
+ Историята не само не цикли, но и заради новия сетинг получава свеж тласък напред, който ви кара да драпате през страниците за още и още. Сюжетните линии пак са доста повече от големите една-две, и всяка от тях има ценни моменти и герои. Единственият шанс да се разочаровате от книгата в това отношение, е да сте твърде големи фенове на Аномандър Рейк и да сте се надявали на още от него ;) Ще ви разочаровам – дори в шеста книга го няма.
+ Поради причини, които ще станат ясни накрая, целият континент сякаш е замръзнал по времето на плочите с Холдовете (преведени тук като Крепости май), еволюирали в останалата част от света в Драконовата Колода. Самата магия сякаш е по-хаотична, по-дива и неопитомена. Просто Летер и земите на Тайст Едур в това отношение са останали на ниво отпреди стотици хиляди години. И не без причина ;) Интересна подробност обаче е, че наред с това Летерите са една метална епоха напред от останалата част от света, вероятно заради наследството си от свръх-развитата Първа Империя. Но докато Малазаните си карат с желязо, в Летер се кове стомана, ненадмината от никой на този свят.
+ Героите за пореден път са на невероятно високо ниво. При Едурите Трул се разгръща в пълния си мрачно-съзерцателно-съмняващ се в себе си блясък, Серен Педак е доста по-качествен празно философстващ персонаж от Майбето, Рулад Сенгар е изключително противоречив образ, робът Удинаас пък е просто обикновен човек с качества, оказал се на много кофти място без да го е искал. От страна на Летерите пък имаме великолепният Техол Бедикт, който не само поема завета на Крупе и Искарал Пуст да бъде комедийният елемент на романа, но и го издига до нови висоти. Освен това, за разлика от въпросните двама, Техол може да бъде и сериозен, т.е. характерът му е доста по-разностранен и дълбок. Слугата му Бъг пък просто е олигофрен. Брис Бедикт пък е мечтата на тийнейджъра-чикиджия. Смел, благороден, сдържан, млад, красив, абсолютно и безкомпромисно ненадминат с меча не само сред Летерите, но и на континента изобщо... и сюжетната му линия завършва с тъжната поезия на неизбежността и на единствената възможност. Страхотен персонаж, който ми стана абсолютно любим. За не-мъртвата Шурк Елале и тъпоумния гигант Ублала споменах, пропуснах обаче чаровния отвеян Седа Куру Кан – първия магьосник на Летер, който освен гениален учен (има си дори очила, разбира от астрономия и какво ли не още) е и смазващо могъщ в магията. Усещане, което ни се натрапва през целия роман, дори без да го виждам в действие почти до самия край. Интересно е също не-мъртвото момиченце, скрито в градината на кулата на Азат, намираща се в столицата Летерас.
+ Няколкото връзки с останалата част от поредицата, а и податките към бъдещето, са вплетени страхотно и превръщат иначе напълно различната като усещане история в пълноценна част от мащабната поредица.
+ Научаваме още за древността, запознаваме се и с кръвожадния Скабандари Блъдай, както и с още една сюрия драконови асценденти от всички страни на триумвирата Тъмнина-Светлина-Сянка.
+ Появява се Пурпурната Стража. При това с активна роля :) Мамини златни :)

Минуси:
– Наред с качествените герои има и една-две гнили ябълки. Едната и най-дразнещата за мен е Хул Бедикт, който просто ме дразнеше с безсмислената си едноплановост. От друга страна сюжетната му линия завършва с много красива и справедлива безцелност, така че може да се каже, че съм отмъстен. Друг безличен образ е Бинадас Сенгар – магьосникът сред братята Сенгар, който просто не е интересен с нищо.
– На моменти историята все пак позацикля в бездействие. На второ четене, когато човек вече не бърза да види какво ще стане, това не дразни, но помня, че на първо леко ми дотягаше на места.
– Икариум и тука е цвъкал машини. Не му ли писна?
– Историята свършва наникъде. Ясно ви е, че тя представлява своего рода разказът, който Трул започва в края на четвърта книга, но въпреки това Среднощни приливи не стига до момента, в който го заварихме в пролога на Дом на вериги. Не, че няма своеобразен финал, но просто не стига, докъдето се очакваше.

     За финал ще ви пусна малко гювеч, като ви разкрия сетингите на следващите три книги. Шеста – The Bonehunters – продължава оттам, където свършва четвърта част, и действието се развива главно в Седемте града. Седма – Reaper's Gale – ще ни върне на континента на Летерите и Едурите, а осма – Toll the Hounds – ще се помещава в позабравения вече Даруджистан. Последните две щели да се разгърнат във все още неназована нова територия.
     И така, за мен Среднощни приливи е невероятно силна книга, която достойно продължава поредицата, при това вдигайки летвата доста по-високо от предната част. И за съжаление, според каквото съм прочел до момента, също така и от шеста. Задължителна, ако сте фенове, а най-хубавото е, че в известна степен може да се чете и самостоятелно :) Препоръчвам горещо.

Оценка: 10/10 Роланд, 10/10 Трип, 8.5/10 Моридин