Заглавие: Малазанска Книга на Мъртвите, Сказание пето: Среднощни приливи
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Моридин

(Ревюта: Трип, Роланд)

     Помните ли когато първият Малазан свърши толкоз драматично, с обещание за разни монументални развития на Дженабакис, след което вторият мъдро ни заведе на съвсем друг континент? Злите езици говорят, че Ериксън си загубил някъде доста голяма част от ръкописа за втора книга и от яд почнал отново на друго място.
     И така да е, явно е намерил някакво очарование в тая работа, защото петата книга се случва на трети континент. Неспоменаван досега. Противно на втора книга, няма и познати герои. Всъщност действието в Среднощни приливи се развива преди началото на поредицата. С други думи – пригответе се за нещо наистина ново.
     Добре, малко поизлъгах заради драмата. Главният герой вече сме го виждали. Това е Трул Сенгар – Едурът-ренегат, когото познаваме от Дом на вериги. Петият Малазан ни разказва неговата история – историята на обединението на Едурските племена, на подмолното им подчиняване от Осакатения Бог и на войната им със съседната империя Летер.
     Колегите вероятно ще ви залеят с класациите си за любимост на  книгите от малазанската поредица и къде е мястото на Среднощни приливи в тях. Всъщност, ако можех, и аз щях. Но докато се чудех къде е за мен това място, разбрах, че вече не мога да ги степенувам и толкоз. Особено петата. Най-биещото на очи в нея е, че тя е много различна от досегашните малазани. Това се дължи най-вече на три причини и аз сега ще се спра на всяка от тях.
     Първо, както вече казахме, тук се разказва за един друг свят. Свързан с останалата част от Малазан, но някак по-древен, по-самобитен, просто различен. На Летерският континент сякаш (и не само сякаш) времето е спряло, миналото още живее своят живот и подхранва сили, които отдавна са изгубили значението си в "цивилизованата" Малазанска империя и съседните й земи.
     Летер е издънка на Първата Империя – една от последните оцелели колонии. Огромна държава, подчинила чрез коварство и дипломация всички съседни племена; цивилизация древна, силна, достигнала зенита си, подкопана от култа към парите, от безсмислието на собственото си развитие. Едурите пък са люде на войната, кланово-организирани, ловци, заклещени в строгите си традиции и останките от разрушената си в забравеното минало магия. Ясно е, че две толкова различни житейски парадигми просто са се утрепали за конфликт и такъв настъпва, когато Едурите внезапно се обединяват под знамето на един-единствен крал, който обещава нова ера за народа си. Уви, и неговото не трае дълго.
     И така, Среднощни приливи ни занимава основно с войната между двете големи сили на континента. Същевременно, в много по-голяма степен, отколкото в предишните книги, се набляга на философските различия между воюващите страни.
     Това е и втората основна разлика с класическия Малазан. Философските монолози в книгата буквално се прескачат един друг. Дали това е положителна или отрицателна черта, ще решите вие. Аз не мога да преценя – интересно е, но по едно време според мен започва да затормозява развитието на романа. Твърде многото детайли, твърде отнесеният език, и не дотам интересните поне за мен теми на въпросните монолози дотягат.
     Нека това все пак не ви отчайва. Наистина книгата се чете по-трудно от останалите, но компенсира това с много положителни черти – интересна история, доста вълнуващи разкрития, при това от нови гледни точки, а също така стойностни герои. По няколко думи и за тез нешица.
     Въпреки че гореспоменатата война е сюжетният климакс на Среднощни приливи, историята далеч не се изчерпва с нея – напротив, войната обхваща основно края на романа. На нейния фон, а и преплетени с нея, се развиват много други сюжетни линии, които – макар и не от мащаба на големите епични нещоставания от трета книга примерно, все пак са интересни.
     От гледна точка на разкрития научаваме някои нови неща за Форкрул Асейл, за историята на Тайст расите и войната им с К’Чайн Че’Мале, за родът на драконовите асценденти, за Пурпурната стража, както и много други неща всъщност, а прологът на книгата е една от най-бруталните сцени в Малазан изобщо.
     Не на последно място, Среднощни приливи въвежда доста правилни герои. Има и разни по-малко познати стари, като за съжаление моят любимец Готос се появява само за малко в пролога, но пък в известен смисъл е причина за много от нещата, ставащи в книгата. Едурските герои са по-кофти частта от нововъденията. Трул Сенгар всъщност е най-свестният от тях, а това говори достатъчно зле за останалите. Братята му са доста досадни и праволинейни, като единствено лошият е донейде интересен. Ханан Мосаг, the Warlock King, обединителят на Тайст Едур, също е като цяло едно тъпо парче, а другият почти главен герой Удинаас е бетер всички споменати дотук, а някакви… неща… като Хул Бедикт и най-паче Серен Педак изобщо не искам да споменавам. Слава богу, летерската половина от историята ни среща с няколко гениални попадения и компенсира сдуханите Едури. Шурк Елале, Седа Куру Кан, Брис Бедикт са много добри образи, но всъщност истинският коз на петия малазан се крие във фалиралия финансов гений Техол Бедикт и неговият верен помощник Бъг.
     Тези двамата по същество са чисто и просто изверги. С тях стигаме и до третата и най-голяма разлика на книгата с предишните томове – тя е много, ама много хумористична. Диалозите на Техол и Бъг напомнят най-доброто от Бърти Устър и Джийвс. Репликите им са просто гениални по всички параграфи и честно казано определено спомагат за разсейване на доста драматично-философския привкус на романа. Сега спорно е доколко хуморът е на място в Малазан, в известен смисъл може би не се връзва много, но затова пък е твърде правилен, за да му връзваме кусур.
     Ииии освен това има Силкас Руин. Силкас Руин е най-малкият брат на Рейк. Силкас Руин е Пич. Та дрънка.

Плюсове:
+ Освежаващо е новото място на развитие на действието.
+ Компактен и завършен сюжет, богата литература просто.
+ Техол, Бъг и хуморът.
+ Разкритията за Тайст расите, Форкрулите, Драконите и миналото на Летерския континент.
+ Има Пурпурна стража (предполагам, че като почне да я има по-често, вече нема да е толкова cool :D), да не говорим за Готос.
+ Силкас Руин е по-готин даже от Рейк на моменти.

Минуси:
– Интроспекциите (тая дума си я краднах от ревюто на Трип :р) на "размишляващите" герои Трул и Серен мен лично ме дразнят.
– Осакатеният Бог продължава да ми бъде доста безинтересен като за главното зло в поредицата.
– Историята не стига до изгнанието на Трул, докъдето би трябвало да стига, и така не получаваме достатъчно задоволително обяснение на събитията до момента, в който Онрак го намира в Nascent.
– Серен Педак и Хул Бедикт са твърде нервиращи персонажи.
– Едурите доста разочароват като цяло.

     В заключение, Среднощни приливи е едно достойно попълнение към малазанската поредица, успява за пореден път неимоверно да разшири и без това огромните мащаби на повествованието на Ериксън, предлага много добър хумор,  интересна история и много различен поглед върху света. Но и донейде дотяга със затъването си във философия и с някои наистина досадни герои. And that’s that :)

Оценка: 8.5/10 Моридин, 10/10 Трип, 10/10 Роланд