Отново заигравки с времето и историята ни предлага новото попълнение в изстрадалата всевъзможни Дюнове и Едингси рубрика Евъргрийн. Този път обаче нагазването е доста по-надълбоко (намколкоси хиляди години напред), а всъщност и доста по-плитко (с твърде минималистична уви история). Коя е книгата, кой е авторът? Ще разберете след секунди. Или по-малко. Хърбърт Уелс без съмнение е един от стожерите на прохождащия фантастичен жанр, а Машината на времето – всепризната класика. Затуй я избрахме, затуй и вие ще я четете. Аз казах. Хау.

Моридин

Моридин

     И така, след като и без това в увода започнах невинно паралела с предишния евъргрийн, а именно Човекът от високия замък, нека го и завърша с две думи. Машината на времето за мен е по-интересният и труден експеримент. Но само като идея. Книгата ни представя човечеството далеч напред във времето и е посвоему една доста оригинална картина на това бъдеще, експлоатирана по-късно в други варианти. Като реализация обаче определено има какво да се желае. Историята е безкрайно неразвита, герои практически няма, стилът не блести твърде и практически именно малкият обем на текста позволява достатъчно концентрация на екшън, че да те държи книгата с интерес.
     За какво става дума на кратко. Изследовател от края на ХІХ/началото на ХХ/или нещо такова век построява машина на времето. Използвайки я, той се оказва в далечното бъдеще, където попада на две коренно различни издънки на човешкия род – нежните, почти безполови, живеещи безгрижен и безсмислен живот Елои; и бледите, злобни, бързи, живеещи под земята Морлоки. И горе-долу това е.
     Сюжетът наистина е много минималистичен, което е и една от основните ми критики към романа. В негова защита обаче, може би следва да си дадем сметка, че целта тук е основно да обрисува едно възможно бъдеще, резултат от твърде актуалната по времето на Уелс истерия с класовите различия, без да се задълбочава в детайли. Това хубаво, но усилията му в крайна сметка остават донякъде подкопани от ефимерността на неговия бъдещ свят, той е само щрихован, кух, обяснен дори повече като предположение, отколкото като обстоен анализ. Поне да беше разказан през гледната точка на няколко, развиващи се по някакъв начин в романа, герои – ала не би.
     Лошо впечатление донякъде прави и доста безцелно залепеният край на романа, в който наблюдаваме още по-далечното бъдеще и гибелта на живота на Земята. Безцелно тук наистина е точно думата, която го описва. За разлика от бъдещето на Елоите и Морлоките, краят на земния живот и превръщането на слънцето в слаба червена звезда не е никаква новост за никого и не е описано дори с щипка интерес. Напомня учебник по геология. Отдавам го на факта, че по времето на Уелс е било нова и популярна идея.
     Ениуей, след тия леко фрагментарни, но доста отрицателни думи в предните няколко абзаца, нека да кажа и няколко добри слова за романа. На първо място, както вече уточнихме, идеята е интересна. Вярно, не е твърде реалистична и е твърде повлияна от проблемите на работническата класа (макар да прозира леко презрението на Уелс към въпросната – както може би знаем, той е бил почитател на евгениката), но все пак е обяснена убедително и щрихована добре. Сега, аз някак няма как да я кажа, без да оспойля грубо цялата книга, в която тази идея е единственият що годе съспенс, така че ще се спра дотук.
     Другата добра страна на романа е, че понеже е кратък, успява да задържи вниманието на читателя, без да доскучава твърде. Предвидим е, но все пак интересен.
     Последно, има нелоша философия за бъдещето. Изпитвам смътното подозрение, че някой може и да реши, че книгата е фрашкана с философия, но все пак не е много реалистично. Плоска си е.
     И това е. Накратко, лесно четивна, с хубава идея, но с калпава за днешните стандарти реализация ­– архаичен стил, щрихован свят и минимален сюжет. С други думи чиста проба класика :D Изненадващо, на края на подобно ревю, аз между другото препоръчвам книгата. Понеже няма да ви загуби времето, тя всъщност си струва. Тъй че опитайте я, току-виж ви трогнала повече.


Джаар

     Абсолютен евъргрийн. Абсолютна класика в жанра. За приключенската фантастика/фентъзи говоря, колкото и странно да изглежда. Машината на времето е идеален образец на подобна книга. Има го смелият главен герой, тръгнал на необичайно приключение, спасявайки по някое време своята бъдеща спътница – първообраз на красавиците, които населяват страниците на десетки романчета. Е, гърдите й израстват при други писатели явно, както и дързостта й, но все пак женският персонаж е на лице. Две раси в своеобразна вражда помежду си; борба за съществуване по-скоро... Мотивът за мрака и светлината в най-чистото им значение, за подземното и наземното... И още толкова познати идеи и елементи от фантастичната литература.
     Но главната идея, развита в книгата, е пътуването във времето. Поднесена е сравнително елементарно в началото на историята, започваща може би твърде директно. Още от първата страница подканя читателя да разсъждава заедно с героите, за да разбере принципите на времето и пътуването през това четвърто пространство – такива, каквито са били в очите на Х. Г. Уелс.
     Макар и писана преди толкова време, Машината на времето успява да улови парадоксалността на пътуването във времето и поставя основите на този клон от фантастиката. Както и първото смислено условие в тази връзка: пътуване във времето, но не и в пространството.
     Независимо от елементарността им, разсъжденията за времето, за естеството му, за начина, по който се възприема от човешкото съзнание и по който то го отброява, успяват да бъдат интересни. Може би именно с това, че не са необходими кой знае какви познания по физика, за да ги проумее човек :) Пък и физиката (за разлика от времето) едва ли е била на мода сред английските джентълмени през ХІХ век. Точно една такава групичка седи кротко след вечеря и нищи проблемите на пътуването във времето...
     След като сме въведени в основните пложения от тези любезни господа, историята се превръща в пътепис на едно приключение напред във времето, в пътепис на една мечта, в спекулация за бъдещето, за развитието и еволюцията на човешката раса и интелект. Кратките разсъждения на главния герой по въпроса са най-ценната част от книгата, огледални на разсъжденията на Уелс за съвременното му общество и за пътя, по който то води човечеството.
     Описано е едно утопично бъдеще, сравнявано с победата над природата, цената за чието постигане човешкият род все още изплаща. Класовото разделение е довело до разклонение в еволюцията, създавайки два самостоятелни вида, загубили своята човечност по различен начин. Властта се превръща в слабост, хедонизмът – във висш идеал, работливостта и "службата" – в начин на оцеляване... Понятията "работник" и "консуматор" придобиват едно по-широко и зловещо значение.
     Макар и силно хиперболизирани, дори предсказанията за еманципацията на жената, за социалното, физическото и дори психическото сближаване на половете, се оказват валидни за днешното общество.
     Дебютната книга на Уелс няма за цел да осъжда, а по-скоро е едно до някъде сатирично предупреждение за евентуалната съдба на човечеството, улисано в своя технически и социален прогрес. Напредничавото за времето си мислене на Уелс позволява приятен и нестандартен поглед върху обществото на късния ХІХ век.
     Този своеобразен антипод на До Чикаго и назад се оказва и вдъхновение на редица фантасти, които ще се занимаят с пътуването във времето в творбите си през следващия век.


Трип

(очаква се скоро)