Заглавие: Колелото на времето #11: Нож от блянове
Автор: Робърт Джордан
Издател: ИК Бард
Ревю: Демандред

(Ревюта: Матрим, Роланд, Марфа)

     Най-накрая дочакахме и поредния, а именно 11-ти том на Колелото на времето, вероятно най-популярната фентъзи поредица у нас след Властелинът.
     Първо, ще споделя с вас от каква позиция подхождам към това ревю. Преди повече от три години, когато прочетох първите 9 тома на Колелото наведнъж, бях наистина впечатлен. Хвалех поредицата навсякъде (както ще си спомнят някои, които помнят ранните дни на Бард форума, дори прекалявах нерядко... но архивите са затрити за щастие :р (а, някои си ги пазим – бел. на Рол)), препрочетох поредицата няколко пъти и продължаваше да ме радва много, макар да намирах все повече слабости в нея. Открих и безбройните сайтове в нета, посветени на дискусии и теории върху поредицата, което засили манията ми. Въобще цялата 2002 г. си бях общо взето наистина вманиачен фен, прекарах адски много време на чуждестранните WoT форуми (е, сега... всеки, все някога... – бел. изчервен и с ник от Колелото Моридин), пишейки и обсъждайки теории, похарчих сума пари, за да си набавя хардкавър изданието на 10-и том в оригинал в най-кратък срок, и то, макар и с много уговорки, ми хареса тогава (писах му 7.5 оценка в списанието... адски завишена, но нали бях маниак (което те извинява да не си обективен? Хмм... – бел. на Рол)).
     Скоро след това обаче манията ми взе да угасва, все повече ми се набиваше на очи колко по-слаби са последните 3-4 книги от поредицата в сравнение с първите, колко удавени в безкрайни повтарящи се описания на ненужни детайли, клонирани герои, отнемащи от времето на главните, принуждаване на и без това неособено умните персонажи да се държат като слепи идиоти, когато сюжетът го налагаше, огромно внимание, отделено на всекидневни детайли, за които никой нормален човек не иска да чете (особено описани безкрайно детайлно) като пиене на чай и купуване на рокли, разпиляване на сюжета до степен повечето главни сюжетни линии да не са се пресичали изобщо през последните 3-4 тома, и най-вече почти нищо важно не се да не се случва за цели томове, и то такива от порядъка на 600-700 страници. Малко късно го осъзнах, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога.
     За доста време бях зарязал поредицата, но към средата на 2005 г. реших да си я препрочета пак в подготовка за новия том, а и да видя какви ще са впечатленията ми. Минах първите 6 книги много бързо и приятно, наслаждавайки им се през повечето време, и след това зациклих с месеци на последните 4, въпреки че така се случи, че имах много време за четенето им. Просто в тях частите, които ми беше приятно да чета, бяха удавени в потоп от скучни и направо болезнени за четене подробности, а и някак книга, в която мразиш голяма част от героите, защото са идиоти и/или с неподплатена с нищо мания за величие и наглост, не е особено приятна за четене, особено когато сюжет практически липсва. Освен това, след като прочетох еталона за многотомно епично фентъзи, който за мен е Малазанската книга на мъртвите, ми е трудно да приема насериозно Колелото като един от лидерите в поджанра. И все пак, както споменах, първите части ми харесаха, в тях имаше магия (от истинския тип, а не обикновено изглеждащата "нов вид физика за избрани" от последните части, където преливането съвсем загуби мистериозността си поради прекомерните обяснения), нямаше го чувството за тегавост, за обикновеност, толкова смъртоносно за подобен род поредици, имаше моменти, които бяха наистина въздействащи емоционално, част от героите все пак ми допадаха и имаше някаква логика (макар и често доста странна) в действията на героите през повечето време. Което ме навеждаше на беглата надежда, че Джордан може би ще се вземе в ръце след изключително лошия прием на 10-и том от феновете и ще почне да напомня на най-добрите си дни поне донякъде. Все пак макар и да е много далеч от гениален писател и в най-добрите си дни, когато е във форма и не му се позволява от редакторите да се отвлича с графомански изстъпления и удавяне на сюжета в безсмислени описания, Джордан е много добър в това, което прави.
     Целия този увод изписах, за да обясня състоянието си преди 11-ти том. Очакванията ми бяха много ниски, въпреки доста позитивните коментари от прочелите книгата по-рано, които изобилстваха в мрежата. Но пък прологът, пуснат няколко месеца по-рано, беше много добър според мен, случваха се немалко неща, и то важни, имаше изненади, въобще даваше някаква надежда за останалата част от книгата. Затова когато я почнах, бях доста разочарован от първата част. Защото тя напомняше твърде много на 10-и том. Вярно, имаше доста повече събития, но все пак темпото беше мудно и развръзките на повечето сюжетни линии изглеждаха все така далеч. От един момент нататък обаче почнаха да се случват сравнително важни неща at long last, темпото се ускори значително, имаше маса битки, въобще най-накрая като че ли ледниковият период беше свършил и имаше раздвижване. И така неусетно изгълтах останалата част от книгата, която в първия момент ми допадна много, и стигнах до финала. После обаче поразмислих все пак какво всъщност се случи и по-важното как се случи, препрочетох някои части от Нож от блянове и мнението ми за нея стана доста по-негативно. Другата причина за тази негативна промяна бе, че в първия момент сравнявах този том с предишните 2 в поредицата, а на техен фон почти всичко изглежда добре написано. Като подходих малко по-обективно, достигнах до следните особено ценни за читателската общност изводи:

Плюсове:
+ Най-накрая се случват много поне в известна част важни за основния сюжет неща в една книга. Време беше след 4 тома, които бяха на принципа "на час по лъжичка" и "защо да обръщам внимание на важни неща, като мога да описвам рокли и пиене на чай до безкрай".
+ Имаме дългочаканите развръзки на много от свръхпроточените сюжетни линии, които, макар да не са най-ключовите, трябваше да се разрешат преди Последната битка, а и бяха дотегнали вече сериозно на читателите.
+ Има и битки, и то много и кървави. Това трябва да е освежаващо за доста хора, останали на сухо в последните 2 тома... :)
+ Няколко силно изненадващи за мен момента, в които най-накрая се прави нещо разумно и наистина нужно в подготвката за Последната битка, от герои, от които не очаквах това.
+ Много от пророчествата, които трябваше да се изпълнят, се изпълниха най-накрая и теренът беше разчистен в голяма степен, което позволява Последната битка да почне в обозримо бъдеще, а не да речем в 18-ти том.
+ Книгата е малко по-добре редактирана и стегнато написана от предишните няколко части, в смисъл пак се налага да прескачаш гигантски скучни или повтарящи описания и да търпиш гледните точки на ненужни клонирани герои, но не толкова често, и мисълта на Джордан не се отвлича толкова много към незначителни подробности. Все още има огромно място за подобрение в тази насока, разбира се, но пак е нещо.

Минуси:
– Много от споменатите важни неща, които се случват, стават по доста прибързан, недобре описан и дори нелеп начин. Особено дразнещо е, че на наистина важни събития е отделено по-малко място, отколкото примерно на описанието на дрехите на група благородници, с които Елейн се среща по някакъв скучен повод. Много от важните детайли в ключовите моменти са пропуснати или споменати съвсем бегло и неясно, а най-скучните сцени са описани в най-голям детайл. Много, много дразнещо и нелогично.
– Почти всички от развръзките са много предвидими и недобре изпълнени. След толкова страници подготовка човек би очаквал повече. Да не говорим, че често безкрайните страници, посветени на дадена сюжетна линия преди нейната развръзка, се оказваха силно безсмислени в ретроспекция и нямащи особена връзка с нея. Пък и някак съотношението "400 страници подготовка и 6 развръзка" не ми допада особено, за вас не знам... – Битките, макар и много, не бяха добре написани. Количеството беше силно за сметка на качеството. Твърде кратки и с прекалено лесни победи за добрите и поне при мен не успяха да създадат грам напрежение или да ми вдигнат адрелина и с 1%. Докато почнат, и вече са свършили, общо взето. Особено по стандартите на тази поредица са безумно кратки.
– Повечето от героите продължават да се държат като тотални идиоти с мания за величие и непогрешимост. А когато сюжетът го изисква, абсолютно всеки, дори и тези, които през повечето време показват здрав разум и интелект, поне доколкото това е възможно в Колелото, се държи като пълен олигофрен, за да се напъха в какъвто там капан трябва или каквато безумна грешка Джордан иска да го накара да извърши. Почнах да броя колко пъти героите в този том се държаха като слабоумни и се отказах, когато стигнах 10 – а това ми отне не повече от 5 минути, без да се напрягам (всъщност само Елайда направи горе-долу толкова абсолютно идиотски постъпки за 20-ина страници). Ясно, че всеки може да допусне нелепа грешка от време на време и е по-добре да има такива, отколкото да четем постоянно за някакви нереалистично умни и безгрешни герои. Но пък да използваш глупавите грешки на героите и упоритото нежелание да видят каквото е точно под носа им като основен метод за развитие на сюжета, е много дразнещо, поне за мен. Още повече, че някои от тези, които сега се държат като тотални идиоти, в предишните книги са показвали нееднократно интелигентност и добра преценка.
– Сбъдването на много от Пророчествата изглеждаше прибързано и писано по схема, без вдъхновение. Сякаш Джордан е решил да почне да ги отмята постепенно, пък ако изглежда изсмукано от пръстите и някак твърде лесно и обикновено, на кого му пука... Също прекалено многото и прекалено ясни пророчества от предишните книги, съчетани с нежеланието на Джордан в повечето случаи да използва задните вратички, които си е оставил в тях, и да изненада читателите като извърти пророчеството по неочакван начин, прави книгата, а и поредицата от един момент нататък, твърде предвидима, особено за истинските маниаци. Основният въпрос не е какво ще се случи и дори как ще се случи (като изключим дребните подробности), а само кога.
– Продължава дразнещото рециклиране на сюжетни похвати. Вярно, че това е трудно да се избегне в толкова дълга поредица, но пък все пак не е нормално да имам толкова силно чувство за deja vu през толкова голяма част от времето. Много отдавна ми писна от "Герой X (обикновено жена) е пленен от лошите, но е спасен от другарчетата си и така сюжетът се придвижва напред". Това е изполвано над 20 пъти вече в поредицата, и то като броим само по-главните герои... Като прибавим и все по-честите описания на жени, биващи наказвани чрез хубав бой по задните им части, докато са голи или силно разголени, все повече си мисля, че Джордан има силно влечение към садомазото...
     За постоянното чувство за deja vu спомагат и безкрайно повтарящите се описания на едно и също нещо, които са си абсолютно преписани дума по дума от предишните книги, клонираните герои с единствена разлика името и т.н. Няма го чувството за откривателство, за новаторство, което е толкова голяма част от чара на първите книги. Героите посещават все едни и същи места, вършат подобни неща, справят се с еднотипни проблеми... Няма я истинската магия на приключението, за която говорех в увода.
– Все по-трудно става на човек да му пука за съдбата на героите. Все повече и повече от тях се присъединяват към двата ми дълги списъка "надявам се да умре бавно и мъчително" и "скучни до безумие". Дори и Мат и Елейн, които винаги са ми били любими от главните герои (джийз, дюд, кефил си се на Мат и Елейн? Да ти препоръчам Едингс? – бел. на Рол), успяха да ме изнервят сериозно в тази книга, най-вече Елейн. Отстъпниците, които бяха толкова cool едно време, все повече заприличват на карикатури на злодеи. Свързан с горното е и фактът, че вече не мога да постигна никаква свързаност с героите и поредицата да ми въздейства емоционално. В тази книга адски много хора умират (макар и, естествено, това да са почти без изключение разни безименни типове, служещи за пълнеж), има много моменти, писани с очевидната цел да въдействат емоционално, обаче аз нито за момент не успях да бъда разчувстван по-сериозно. Вярно е, че си падам леко циник, но все пак, когато нещо е добре написано, обикновено успява да ми въздейства емоционално без проблеми поне в някаква степен, а в Нож от Блянове такова нещо тотално липсваше, освен може би един съвсем кратък пасаж в пролога и един друг също толкова кратък по средата, които обаче ми въздействаха съвсем слабо.
– Продължава да е силно изразена много неприятната тенденция от последните 5-6 части книгата да няма усещане за единност и свързаност, а да се чете като събрани на едно място отделни новели от света на Колелото. Имаме новелата на Елейн, новелата на Перин, новелата на Мат, кратката новела на Ранд, разказът на Егвийн и един пролог, който отново, макар и сравнително добър сам по себе си, няма почти никаква връзка с останалите части на книгата. Основните герои упорито отказват да комуникират помежду си, много от тях не са срещали от 4-5 книги насам.
– Слаб финал. Книгата просто свършва без някаква смислена кулминация.

     Заключение: Сигурен съм, че Нож от Блянове ще допадне на тези, чийто основен проблем с поредицата е, че нищо важно не се случва в последните части. Защото не може да се отрече, че немалко неща се случват и немалко сюжетни линии са завършени. Макар че може да се спори доколко повечето от тези сюжетни линии изобщо бяха необходими в голямата схема на нещата в Колелото. Така че поне в първия момент книгата вероятно ще се хареса на много хора. От друга страна начинът, по който се случват нещата, е силно незадоволителен и далеч от най-доброто, на което е способен Джордан според мен (или по-точно беше способен едно време, преди над 10 години), както обясних подробно по-горе. Но пък ако не сте забелязали или не са ви пречели много почти същите проблеми, като описаните в графата "Минуси" в последните 3 части, мога смело да ви препоръчам тази книга. Ако не сте се отказали след Кръстопътища по здрач, тя почти сигурно ще ви допадне поне в известна степен и определено си струва парите повече от предишните 2 тома. Обаче ако очаквате нещо, което да е нивото на първите 6 книги от Колелото, трябва да ви разочаровам. За да направя отново сравнението, отворих Прероденият дракон на произволно място и много бързо и приятно си изчетох 5-6 глави, в които, въпреки, че съм чел книгата многократно преди, за мен имаше много повече напрежение, интрига и съпричастност към съдбата на героите, отколкото в Нож от блянове при първото му прочитане.

Оценка: 5.5/10 Демандред (Забележка: За сравнение сега бих поставил на Кръстопътища по здрач оценка около 1.5), 5/10 Матрим, 3.5/10 Роланд, 3.5/10 Марфа