Брой 39 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ

Заглавие: Колелото на времето #11: Нож от блянове
Автор: Робърт Джордан
Издател: ИК Бард
Ревю: Матрим

(Ревюта: Демандред, Роланд, Марфа)

     Човек не трябва да е особено наблюдателен, за да забележи огромната популярност на Колелото на Времето в нашата мила татковина. Това име вече направо се е превърнало в нарицателно, било за бозава сапунка, било за нещо велико, в зависимост кого питате, но важното е, че много от хората, които се скъсват да критикуват поредицата, все още я четат. А това говори достатъчно за пристрастяващите качества на книгите. Както всеки човек с коефициент на интелигентност над стайна температура и чел Колелото на Времето би могъл да се досети, виждайки ника ми, аз определено някога би следвало да съм бил и може би още да съм фен на творбата на Джордан. Няма да крия, до един момент бях абсолютен маниак и защитавах поредицата с патоса и сляпата вяра на оня шоп от лафа "От Витоша по-високо нема" :) Но всички хубави неща си имат край и като прочетох повечко фентъзи, изведнъж (добре де, не изведнъж) нещо ми проблесна. Не, не беше светлината в тунела от задаващия се влак, беше прозрението, че все пак Колелото на Времето ,колкото и зарибяващо да е, си има куп недостатъци, а положителните неща намаляват все повече с всяка следваща книга. Щом по времето когато бях пълен маниак, писах на десета част само 6/10, значи имаше нещо гнило в Чарлстън и по-точно в дома на Робърт Джордан. Въпросната книга се прочу с това, че представляваше общо взето 700 страници, в които абсолютно нищо не се случваше – препоръчвам на тези, които не са го сторили, да прочетат статията на Роланд от 15-ти брой, озаглавена WoT the fuck? С нагласата, че все пак единадесета част няма как да е по-зле и призовавайки последните останки от фенщината си, седнах да чета единадесета книга (в оригинал, превода няма да го коментирам). Проникновенията ми ги четете по-долу, но за най-нетърпеливите ето кратко резюме – в книгата има интересни събития и някои сюжетни линии най-накрая стигат до завършека си.
     Историята вече сигурно ви е до болка позната (голяма болка при това). В началото на книгата Перин все още търси начин да спаси Файле, Мат се крие в цирка и бяга от сеанчанците със скоростта на охлюв, Егвийн е пленена (за кой ли път?) от няма да ви казвам кого, Ранд и той не знае какво прави и за какво се бори вече, но така е – и аз да имам три жени, и аз няма да съм много на себе си :P, Елейн се бори да стане кралица на Андор (пука ли му на някого за трона на Андор?), а Отстъпниците се чудят как да изглеждат като още по-големи идиоти (да, знам, че е трудно да надминат предишните си постижения в тази област, но определено дават всичко от себе си, за да постигнат това).

Плюсове:
+ Нещо все пак става. Дори и повече от едно важно събитие има в книгата. Направо да не повярва човек как е понесло вълнението на читателите...
+ Може и да е клиширан персонаж, но Мат все още си остава най-интересният герой в тази книга. Главите с него и Тюон определено са с класи над останалите. Любовната история между двамата е поносима, което си е направо сефте за Колелото. Че и има нещо като развръзка, направо не е за вярване :)
+ Най-накрая има повечко битки. Дори тролоци и мърдраали се появяват и участват в боевете, нещо което от доста книги насам не беше се случвало.
+ Някои от героите най-накрая взеха, че споделиха помежду си разни важни сведения, появиха се първите зачатъци на доверие и сътрудничество между доста герои и фракции. Невероятно, нали?
+ Споменах ли, че нещо все пак се случва в книгата?
+ Този път не се набутах да си купя hardcover-a.
+ Егвийн яде много бой.

Минуси:
– Но май на кучката почва да й харесва да я бият. А и аз искам да я убият, не просто да я бият.
– Голяма предсказуемост. Джордан е наблъскал поредицата с толкoва пророчества, повечето от които от неизбежно сбъдващия се тип, че бидейки все пак зарибен фен и попрочел доста теорийки, аз просто нямаше как да не позная какви точно ще са най-важните събития в книгата. Да не говорим, че самоосъществяващите се прорчества са явен признак на писателска немощ – ако не можеш да изградиш герои, които да са склонни да направят това и това, прасваш им едно пророчество по главите и те се затичват покорно да изпълнят каквото то казва. Добре бе, аз ако вярвах безусловно в някакво пророчество казващо, че ще направя нещо си – най-логичното нещо е да НЕ го направя и по този начин да си осигуря безсмъртие, защото все пак се предполага да го направя някога, нали?
– Писна ми да ме мислят за идиот. Не мога да понеса десето описание с почти същите думи на едно и също място\дреха\човек, особено от гледната точка на герои, които са до болка запознати с въпросните обекти и са ги описвали в мислите си в предни томове. Това си е чиста проба пълнеж, за да стане книгата по-дълга.
– Битките са доста скучни и без интрига, победителят е ясен за всеки още от самото начало във всички случаи. Все пак и децата вече знаят, че Джордан просто няма да убие никой що-годе главен герой преди Последната Битка, което автоматично рязко намалява елемента на съспенс.
– Ако още веднъж отвлекат някой герой и после го спасят, ще организирам заговор за отвличането на Джордан, за да види дали е толкова забавно. Enough is enough...
– Огромният процент персонажи продължават да са не просто тъпи, а направо вдлъбнати. Мотивацията им търпи всякакви, ама наистина всякакви промени в зависимост от нуждите на сюжета. Аз вече си мисля, че в тази книга няма никакви герои, всички са само пешки, движени и менящи се според нуждите на Грандиозния Сюжетен Замисъл™
– Отстъпниците се появяват в общо взето толкова страници, колкото и акушерката на Елейн. А когато пък се появяват, на човек направо му се иска да не бяха, просто се проявяват адски немощно и глупаво.
– Сюжетните линии на Елейн, Перин и Егвийн продължават да са безумно скучни, а Ранд ме дразни все повече и повече.
– Никакви нови доказателства по въпроса кой уби Ашмодеан. АААААРГХ!
– Развръзките са общо взето твърде нагласени и разочаровани. След като съм чел (по диагoнала, но все пак) в продължение на стотици страници за спасяването на Файле например, определено мисля, че заслужавах по-интересна развръзка. Нямаше нито една сцена, която дори и малко да се доближи по въздействие и качество до главите с Ранд и айилското минало в Руйдийн примерно. Може би аз съм се "разглезил" от четене на разни малазани и други такива, но в моментите, които се предполагаха да са мега-драматични, аз или се прозявах от скука или се смеех на глас.

+/– Джордан очевидно е голям фен на BDSM и се чувства длъжен да си направи кефа като включи колкото се може повече сцени, вклюващи шамаросване, бой с пръчка, с камшик и какво ли още не. Да не забравя и лесбийските намеци, които изведнъж почнаха и от чешмите да текат. Даже и Елайда говори за секс :)

     Заключение: Каквото и да си говорим, колкото и минуси да изреждам, все още си мисля, че книгата ще се понрави на върлите фенове. Предполагам, че ако не бях настроен толкова цинично поради "качествата" на предишните части, щеше да ми хареса доста повече. Определено това е най-добрата книга от Корона от Мечове насам, но това не е кой знае какво постижение.

Оценка: 5/10 Матрим, 5.5/10 Демандред, 3.5/10 Роланд, 3.5/10 Марфа

Заглавие: HALO: Потопът
Автор: Уилям Дийц
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян

     Have no Fear, Командира is here! Или поне щеше да бъде в това "зашеметяващо" продължение на Падането на Рийч, ако по времето на споменатото не се беше изтърсил на бронираната си глава. В резултат Командира is no more, Главния ще го замести. Той е зъл, той е мощен, той рита задници. Той мрази преводачи, които му сменят името. В интерес на истината аз също.
     По незнайни причини Елена Павлова е поела книгата във вещите си ръце и Master Chief вече е Главен. Лошо няма. За жалост дори нейните преводачески умения няма как да променят факта, че втората книга е всъщност доста по-слаба от Падането... Последната не беше най-оригиналната книга в историята на фантастиката, но поне беше написана добре. В това отношение Потопът доста издиша. Първата част е много мудна въпреки тоновете престрелки, в последствие нещата като че ли влизат в ритъм, но за жалост лошото впечатление си остава.
     Историята продължава директно от мястото където приключи Падането... – "Есенна луна" е тежко повредена, но капитан Кийс все пак успява да я приземи на изкуствения свят Хейло, където Съглашението го посреща с хляб, сол и плазмени оръжия. Главния, придружен от ИИ Кортана, се заема с нелеката задача да избие де що има Съглашенска сволоч и да разкрие мистерията около Хейло. Последната е доволно тривиална, но пък ние вече сме свикнали... И да, отново cliffhanger ending.

Плюсове:
+ Стегната военна фантастика.
+ Брутално оформление.
+ Много екшън.

Минуси:
– Твърде много екшън.
– Яко заемки от Пришълеца.
– Уилям Дийц определено отстъпва на Ерик Нюланд.

     По-слаба от първата книга, но за феновете на играта това едва ли ще е от особено значение. Ако не друго, поне разкрива мистерията около изкуствения свят Хейло и подготвя почвата за следващата книга, която пак ще е от Ерик Нюланд. Оценката може да се качи с около единица, ако човек тепърва прохожда във военната фантастика.

Оценка: 5.5/10 Ян

Заглавие: Разбунени Фурии
Автор: Ричард Морган
Издател: : ИК Бард
Ревю: The Dragon

     Стават чудеса. Сериозно. Доживяхме и прилична книга в някога великата поредица ИСФ. Поредният фантастичен трилър от поредицата за Такеши Ковач дойде с голямо закъснение, но чакането си струваше – определено книгата е най-качествената фантастика, излизала тази година, след Корабът на изкуплението.
     Харлановият свят е най-странният в Протектората. 95% от повърхността му е покрита с вода, а на останалите – човешко население, живеещо в бедност, мизерия и постоянни войни. Но всичко това бледнее пред орбиталните платформи – изпепеляващи всеки предмет, който дръзне да се издигне над границата от 400 метра, сложени там от марсианците. След като спасява живота на една непозната в бар, Ковач се забърква в сериозни неприятности с Якудза, Хайдутите и почти всяка друга фракция на света...

Плюсове:
+ Уникалната атмосфера на книгата. Всичко е като истинско.
+ Правилата на вселената, в която се развива действието, са изключително оригинални.
+ Подобно на предишните произведения от поредицата, и сега връзката с предишните части е доста хлабава.
+ Странна смесица от японско-унгарска култура.
+ Живи пълнокръвни герои.
+ Макар че нещата се изясняват постепенно, липсват моменти от сорта на "ще ти кажа голямата тайна" и се отплесваме към друга сюжетна нишка за 400 страници.

Минуси:
– Единствената забележка която имам, е към един момент от превода. Когато имаш герой, когопто си кръстил Влад Цепеш, и корабът му се казва "Impaler", мисля, че е грехота да преведеш последното на български като "Набучвач".

     Задължителна за феновете на фантастиката.

Оценка: 9/10 The Dragon

Заглавие: Камерата помътняла
Автор: Филип К. Дик
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Роланд

     Невъзможно ми е да подходя обективно към тази книга. Не защото толкова ме е пленила, че не мога да не я похваля, а точно обратното – защото изобщо не ми хареса. Обаче към Филип Дик питая само и единствено уважение, а Камерата помътняла не е роман, който да може с лека ръка да се отхвърли като слаб. Истината е, че книгата а) е (явно) твърде лично преживяване на автора, засягащо теми, които просто не ме вълнуват; и б) не е фантастична. Да, знам, абсурдно е, но историята, чието действие се развива в далечното "бъдеще" на 1994-та (романът е писан през 70 и някоя), разполага с всичко на всичко три фантастични елемента, никой от които – съществен. Най-големият от тях е Субстанцията С, но за това след малко. Така или иначе Дик, който е имал сериозни проблеми с наркотиците, е вложил много от собствените си преживявания в Камерата (впрочем, заглавието няма нищичко общо с историята въпреки твърденията на преводача, че било най-точният превод на Scanner Darkly, което апропо също няма нищо общо с историята), доста от героите му са имали прототипи в реалността, а накрая е включил и себе си в посвещението. Наркотиците обаче просто не са ми достатъчно близки като тема и при липсата на какъвто и да било по-интересен сюжетен обрат или фантастичност, книгатапросто не можа да ме увлече.
     Историята ни запознава с Фред – кодовото име на агент в отдела за борба с наркотиците. По целия свят е плъзнал зловещ наркотик на име Субстанцията С, който води до много по-силно пристрастяване от всички други такива вещества и уврежда мозъка много по-бързо от тях. Фред е назначен да следи наркомана Робърт Арктър, заподозрян във връзки с организацията, произвеждаща наркотика. Но тъй като всички агенти под прикритие са длъжни във всички свои служебни задължения да носят хамелеонски костюм (трико, което ги замаскира до степен на пълна неразпознаваемост), никой, дори шефовете му, не знае, че Фред е Робърт Арктър. Малко по малко, докато наблюдава холозаписите от камерите, разположени в собствения му дом, агентът започва да се дистанцира от наблюдавания обект и да мисли за него като за друг напълно непознат човек...
     И... това е. Сюжет на практика няма, историята показва бавната деградация на ума на Роб Арктър/Фред под влиянието на Субстанцията С, стигайки до пълното дъно. Наред с това са вплетени немалко смислени послания за живота, наркотиците и обществото, но при все това романът не успява да се похвали с почти нищо друго.

Плюсове:
+ Някои доста ценни идеи от чисто морално и психологическо естество.
+ Увлекателният стил на Дик, без който книгата щеше да стане доста по-тегава.
+ Финалът, който, макар и да не спасява сюжета от пълното и тотално несъществуване, е доста интересен.

Минуси:
– Това разбира се е лично мой проблем, но тематиката не ми е достатъчно увлекателна и не ми е много ясно какво точно прави от тази книга "една от класиките в научната фантастика", както я наричат някои.
– Дразнещият навик на Дик да говори в конкретни цени и марки, които може да са му се виждали много куул и надути през 70-те, но сега изглеждат нелепо.
– Безсюжетността.

     Доста ми е неприятно, че съм толкова негативен. Въпреки усещанията, които породи у мен, не мога с чиста съвест да оплюя Камерата помътняла. Доста по-склонен съм да приема, че не съм я разбрал или че просто не е предвидена за мен. Не смятам обаче, че ще съжалявате твърде много, ако я прочетете, а и кой знае – може пък да ви грабне повече от мен :)

Оценка: 6.5/10 Роланд

Заглавие: Децата на Просперо #1: Ключът към дверите
Автор: Джан Сийгъл
Издател: ИК Прозорец
Ревю: Гибли

     Книгата е първа част от поредица и е едно много добро начало. Докато я четях, отношението ми премина през възторг, разочарование, съмнение и отново възторг, и в крайна сметка бих искала да я препоръчам горещо.
     Причината за разочарованието ми беше, че книгата започва с великолепен пролог, който вдигна и без това високите ми очаквания, след който обаче идват първите глави, контрастни като стил и усещане. В тази част като че ли авторката не е могла да реши дали пише за деца, или за възрастни. Всичко е някак опростено, разхвърляно, липсва дълбочина, на места персонажите действат нелогично или са твърде недосетливи... Главната героиня е представена доста схематично и това малко дразни. В добавка, повествованието оставя впечатление за делничност, въпреки магическата обстановка и събития.
     После... изведнъж всичко се променя. Героите добиват плът и претърпяват интересно развитие, събитията повеждат сюжета в правилната посока и стилът се връща към завладяващата магия на пролога. Дочетох книгата на един дъх и останах развълнувана от финала.

     Сюжетът: Ферн Капъл е на 16 години и след смъртта на майка си се е скрила зад ролята на отговорния и трезвомислещ човек в семейството. Когато баща й наследява стара къща в Йоркшир, тя и по-малкият й брат Уил се сблъскват с магическа тайна и научават за съществуването на Дарбата, която произхожда от древна Атлантида. Ферн ще трябва да премине през върховно изпитание и да се сбогува завинаги с добре подредения си рационален свят.

Плюсове:
+ Страхотна втора част на романа, която напълно компенсира началото и дава надежди, че следващите книги ще са още по-добри.
+ Далеч от стандартното фентъзи и клишетата.
+ Интересни идеи, малко митология в добавка.
+ Атлантида.
+ Книгата е завършена и може да се чете самостоятелно.

Минуси:
– Разочароващата първа част на романа.
– В края на книгата има бележки за произношението на несъществуващ език (а ако човек не е писал колкото Толкин, обикновено не си струва да ги прави).

     И така, Ключът към дверите определено си струва да се прочете. Хубавото е, че и другите две книги от поредицата (Укротителят на дракони и Честта на вещицата) вече са на пазара. Очаквайте ревюта тук ;)

Оценка: 8/10 Гибли

Заглавие: Star Wars - The Black Fleet Crisis Trilogy: Пред буря, Щит от лъжи, Изпитанието на тиранина
Автор: Майкъл П. Кюб-Макдоуъл
Издател: ИК Труд
Ревю: Джаар

     Дали защото подходих с доста ниски очаквания към поредната трилогия от вселената на Междузвездни войни или защото наистина Труд избират добрите книги от Разширената вселена, но Black Fleet Crisis Trilogy ми хареса, въпреки недостатъците си. Действието се развива 12-14 години след битката при Ендор (Завръщането на джедаите) и разказва за Корнахтската група – голямо струпване на звезди в Ядрото, откъдето се появява нова раса, претендираща за господство над сектора.
     Лея е въвлечена в политически "интриги", заплашващи поста й на президент на Новата република, докато се опитва да се справи с новата заплаха. Същевременно Хан повежда флотата към Корнахтската група, където яветците безчинстват над колонизаторите. Люк се впуска в търсене на майка си, изоставяйки Академията, семейството и приятелите си. Ландо, Лобот и дроидите пък са изпратени на специална мисия от разузнаването и попадат на блуждаещ кораб с неизвестни технологии...
     Трите сюжетни линии нямат почти никаква връзка помежду си, освен в последните глави на Изпитанието на тиранина, за да наклонят везните в полза на познатите ни герои. Те не само звучат клиширано, но и краят на всяка от тях е донякъде ясен – победа за Новата република, следата за майката на Люк е лъжлива (The Black Fleet Crisis Trilogy е писана преди Епизод I), а непознатият кораб – изтъркана тема, позната ни до болка от научната фантастика.
     И все пак Макдоуъл успява да представи събитията сравнително интересно, описвайки атмосферата в стила на Междузвездни войни. Впечатлява с умението си да създава третостепенни герои, само за да опише случващото се накратко от друга перспектива, допринасяйки за колорита на вселена. Това "превключване" прави книгите по-динамични, каквито всъщност не са, и дава възможност поне малко да си отдъхнем от познатите герои.
     Хуморът е на ниво (колкото може да се очаква от подобни книги, разбира се) и лафовете на Ландо радват. В крайна сметка може би той остава единственият герой от филмите, чийто образ и характер е запазен. Героите не са силната страна на Макдоуъл – Лея е дразнещо тъпа, упорита и незнаеща какво да прави през половината време, Люк е направо безличен, а Хан спокойно минава и за второстепенен. Чубака присъства само в последната книга, но при него няма какво толкова да се сбърка – продължава да бъде все така огромен и космат. Приятна изненада е, че обичайното му ръмжене е заменено с нормални реплики, появяващи се в диалог с други уукита.
     Политическите "интриги", за които трябва да мине кризата в Сената и няколкото недоволни сенатори с влияние, малко утежняват сюжета, но все пак са някакъв опит за развитие и в тази посока.

     Всъщност историята доста очевидно и насилствено е разделена в три книги, имайки пролог в началото на първата и епилог едва в края на третата. Като цяло не се отличава с някаква конкретна кулминация, което донякъде позволява това разделяне. Но съотношението цена/обем на всяка част все пак си остава гавра с читателя.

     Чета написаното до тук и започвам да се чудя какво наистина ми е харесало в книгите, като дори и космическите битки не бяха кой знае колко добре описани, а такива със светлинни мечове изобщо нямаше... Може би неизбежно правя сравниение с други книги, които съм чел и тази трилогия определено е по-добра от някои от тях. И в никакъв случай не останах разочарован.

Плюсове:
+ Добре уловената атмосфера.
+ Детайлите в умерено количество.
+ Келийците.
+ Чубака почти го няма.

Минуси:
– Героите.
– Цената.
– Чубака почти го няма.

     Като цяло The Black Fleet Crisis Trilogy е приятно и неангажиращо четиво, подходящо за убиване на няколко часа свободно време, особено ако вселената на Междузвездни войни не ви е безразлична, а можете да разчитате единствено на българските издатели.

Оценка: 5.5/10 Джаар