Да, филмът е по комикс, но няма да видите младежи с лепкави пръсти и бели неща, излизащи от тях, или зеленикави екс-учени които разхвърлят танкове и оцеляват от атомни взривове, нито пък каквито и да е over-the-top прояви на свръхестествени сили. Да, филмът е антиутопия, но хората не са в плен нито на машините, които ги правят на батерии, нито на извънземните, които снимат садо-мазо порно с елемент на физиологични експерименти. И да, Амидала и агент Смит участват, но с това се изчерпват приликите с гореспоменатите предни начинания на режисьора.
Ако все пак трябва да обясня какво Е филмът, то бих казал че, за разлика от много други антиутопии, това е един (пък макар и малко песимистичен) поглед в бъдещето, такова каквото би било ако човечеството си следва сегашния, нормален път на развитие. Накратко, това ни чака след около тридесетина години. Представата, която бива изградена в тези два часа и нещо, е напълно реалистична и същевременно мрачна, и което за мен беше особено удовлетворяващо – твърде близка до този стил и начин на живот, който ние познаваме. Деспотизмът, господстващ над Англия от бъдещето, бива поддържан от една основна доктрина – тънък контрол на масовия вкус чрез медиите. Това, според мен, е един рядко съвременен поглед върху антиутопичната идея, за разлика от The Matrix или Мinority Report, да речем. Без роботи-медузи или плаващи ясновидци. Просто едно правителство, опиращо се на страха на хората, но не на страха на хората от него, а от външното, от различното, от "другия". Някъде по-горе споменах Англия от бъдещето. Действието се развива изцяло на територията на Лондон, което идва да покаже, че филмът е британски. Лично за мен, това автоматично му вдига оценката с поне една единица. Първо, и най-важно, британците и всичките им производни са cool, и второ, мисля си че Великобритания, с цялата си история на политически и религиозни борби, е една много по-подходяща сцена, на която да се разгърне политическата антиутопия. Всичко това се смесва в една страхотна атмосфера която ако не харесате, то поне ще признаете, че е по-различна от това на което сме свикнали в подобни филми. А това е още един плюс в моя въображаем бележник. Режисурата само помага да се подсили това усещане, а изпълненията изобилстват от (най-вече) абсолютно гениални реплики. Всяка дума от устата на Хюго "V"ийвинг е нещо, което би могло да се появи в Шекспирова пиеса (е, хубаво де, малко се отнесох тук, но е близко).
Сцената, на която се разгръща действието, е всичко друго, но не и празна. Целият актьорски състав (с едно неочаквано изключение) просто блести. Не блести по онзи холивудски начин, в който в моментите на драма нашите текат отвсякъде – сълзи, сополи и всякакви телесни течности, или пък подивяват всеки път, когато трябва да изразят гняв, или целите се заливат с онзи мазен сиропиран патос, когато предстои някакво откровение. И слава Богу. Актьорите изключително успешно допълват и дори сами изграждат гореспоменатата блестяща атмосфера. Ето и коментарът ми за тези, които успяха да ми направят най-голямо впечатление:
Хюго Уийвинг в ролята на "V". Без коментар. Не може да се опише с думи просто. Вие ще си го видите, а ако вече сте го видели (в който случай, какво правите тук, четейки статията ми?), знаете за какво ви говоря.
Стивън Риа в ролята на инспектор Финч. Любимия ми персонаж след "V", той е гласът на разума във филма. Като се замисля, май е единственият глас на разума във филма. Много стегнато, пестеливо дори, изпълнение на Риа, което идеално се връзваше с идеята на героя. Особено ме израдваха моментите, в които Лошият Диктатор™ се пенеше пред преките си подчинени на тема власт и религия, и ги хокаше за некадърността им, докато Финч го гледаше в стил "Да бе, все тая, свършвай че да ходя на работа". А той ходеше на работа. Много. Твърде жалко, че на практика никаква не я свърши :) Все пак, голяма част от корените на сюжетната линия, а и на самата идея за света в който ставаше всичко, бяха обяснени именно чрез неговата роля в събитията.
Някой си Тим Пигот-Смит в ролята на баш гестаповец Крийди. С други думи, шефът на тайната полиция. Не си спомням да съм виждал персонаж в игрален филм, който да играе студенокръвното, противно, всяващо ужас влечуго, и същевременно да споделя толкова много от физическите (наред с всичко останало) характеристики на тази гадина. Не знам как е изглеждал Химлер, или шефът на екзекуторите на Сталин, или Атила, но този човек би могъл да си ги сложи в малкия джоб, ако наистина съществуваше. Не мога да си представя някого, който да отговаря по-добре на работната характеристика "изпълняващ длъжността отговорник по смразяването на кръвта във вените на нещастниците с които се разправя". Още повече, че като екранно време ролята му въобще не беше толкова голяма.
Стивън Фрай в ролята на г-н Дитрих. Мастит телевизионен шеф и приятел на наш'то момиче. Не, не такъв приятел, ще видите защо. Още един от "нормалните" образи, справящ се отлично с ролята си.
Джон Хърт в ролята на Лошият Диктатор™. Той също не получава много екранно време (pun intended), но успява да изръси завидно количество бисери по адрес най-вече на г-н Крийди. Иначе вече знам как щеше да изглежда Хитлер, ако беше британец :) Интересен факт е, че Джон Хърт участва в екранизацията на легендарния 1984, в ролята на Уинсън Смит (нашия). Милата Натали Портман в ролята на Иви Хамънд. Тук, искам да отбележа, е преломната точка, която отбелязва бавното спускане на тази статия към дълбините на отрицателната критика. Смятам да започна с г-ца Портман (да, тя е изненадващото разочарование). [sexism on] Да, жените са крехки и слаби създания, а още и неориентирани, трябва да се водят за ръчичка, и когато може, да са страдащите безпомощни жертви, защото това е което са. Точка. А да, и трябва да реват и да са много патетични. [sexism off] Обаче! Тя са скъса ут реф и хленчене тая мома, бре! Такова нещо от г-ца ДиКаприо в The Basketball Diaries досега не бях виждал. Една от иначе малкото красиви и талантливи актриси в САЩ този път се е поизложила. Всъщност, преувеличавам. Не беше толкова ужасяващо, но беше достатъчно да ми създаде, на няколко пъти, онова неприятно пресищащо блудкаво-сладникаво усещане в устата. Пък аз, да ви кажа, не харесвам блудкаво-сладникави неща – нито в чинията си, нито във филмите които гледам. За нещастие на Иви Хамънд е поверена кажи-речи главната роля.
Всъщност, с това впечатление породено от изпълнението на г-ца Портман са свързани и критиките ми към V for Vendetta. Мисля си, че разбирам желанието на режисьора да породи силни емоции у публиката и да ги обвърже с радикалната идея на филма, но на моменти, поне според мен, символизмът леко дращи по сетивата. Някои паралели и подсказки са прекалено сдъвкани, а биха били достъпни и в по-необработен вид за средно-интелигентния човек. Патосът в един-два сюблимни момента също някак не ми се връзваше с дотогавашното впечатление, което филмът беше оставил у мен, и най-вече епично-героичната музика в тези моменти. Де да знам, винаги съм вярвал, че липсата на звукови фойерверки и фанфари би допринесла за вътрешното усещане на дадена сцена.
И тъй като искам статията да има щастлив завършек, ще си позволя да извъртя и усуча критиките си, като отбележа, че именно тази показност вероятно е шансът на филма да си пробие път през дебелите черепи на голяма част от американската публика. Защото, освен другото, той съдържа и доста солидна доза критика по адрес на сегашните божества на доминиращата Американска Раса, а това винаги е хубаво нещо, още повече че V for Vendetta действително разчита много на идеята си, бидейки лишен от визуалните, хм, достойнства на мозъчни дупки от рода на Hulk, Fantastic Four или Hellboy, или Electra, или Daredevil, или...
Така че колкото по-просто и ясно, толкова по-добре. Мога да кажа, че простота сама по себе си е нещо чудесно, и в този случай въобще не ми развали удоволствието от филма. Дано да се съгласите с мен, след като излезете от салона/изключите компютъра си.
Оценка: 8.5/10