Булевардът на залеза е първият филм, осмелил се да повдигне завесата, забулваща от погледа на обществеността реалността за случващото се в Холивуд. Трябва да се има предвид, че през тази т.нар. Златна Епоха в американското кино (1927–1953 г.) големите компании, абсолютно доминиращи кинопроизводството, полагат сериозни усилия да скрият от публиката какво всъщност става зад кулисите на студията, какъв е истинският живот на звездите и т.н. Материалите, попадащи в пресата по темата, са били строго контролирани от пресотделите на мейджърите, нямало е папараци в сегашния вид, личният живот на звездите е бил скрит от обществеността и те са били нещо като полубогове за зрителите. Всичко в живота им е било представяно в бляскав вид, за да се подържа митологичния им статут. Имало е, разбира се, по някой неизбежен скандал и разкритие в пресата, но далеч не като сега. А филм, произведен от самия Холивуд, да представя положението там по негативен или дори просто реалистичен начин, е било нещо съвсем нечувано. Обаче в Булевардът на залеза има множество герои, работещи в киноиндустрията, и почти никой от тях не е представен в добра светлина. Самият процес на избиране на сценарии и правене на филми също е показан по подобен начин, разкривайки истината, че за почти всички замесени основната, а и често единствена цел са парите. В този смисъл Булевардът на залеза е историческо събитие за американската киноиндустрия, която за пръв път представя самата себе си по сравнително реалистичен начин, развенчаващ звездоманията и митологията, заобикаляла дотогава всичко, правено в Холивуд. Разбира се, ако само това отличаваше филма от масата, той отдавна щеше да е забравен и да се помни само от филмовите и холивудските историци. За щастие обаче безспорните качества на творбата й гарантират заслужено място сред най-големите класики на киното и историческата му роля е може би най-маловажната причина за това.
Сюжетът на Булевардът на залеза проследява съдбата на Норма Дезмънд, една от най-големите звезди на нямото кино, която обаче с остаряването си и преминаването към филми със звук губи популярността си, забравена е от всички и доизживява самотна дните си в къща на "Sunset Blvd". Тя обаче планира грандиозното си завръщане и дори написва сценарий за целта. Типичен за циничния хумор на режисьора и сценарист Били Уайлдър е фактът, че този сценарий се казва Саломе и Норма Дезмънд планира да изпълнява главната роля, въпреки че е на 50 години и с повяхяла отдавна красота. Случайната й среща с неуспелия сценарист Джо Гилис (който е закъсал с парите и попада в къщата на Норма, бягайки от агентите, искащи да приберат колата му за неизплатени лизингови вноски) се оказва съдбоносна за двамата. Джо успява да я убеди да го наеме да редактира и поошлайфа сценария й, което ще му помогне да се измъкне от финансовата дупка. Това, което не е предвидил обаче е, че отношенията между двамата няма да останат само чисто професионални. Нещата естествено се объркват още повече, следват немалко обрати, които ще разберете, ако гледате филма. За мен сценарият на Булевардът на залеза е един от най-добрите, писани някога (нещо, което се разкрива най-пълно с повторни гледания). Дело на Били Уайлдър и Чарли Бракет, той успява на всяко едно ниво. Изпълен е със страхотен циничен хумор и запомнящи се диалози, съчетани с наистина затрогваща в добрия смисъл трагична история, прекрасно развити и пълнокръвни главни герои и един от най-оригиналните, въздействащи и незабравими финали на филм, които съм гледал. Комбинацията от черна комедия и силна драма е чудесно издържана, а гениалните реплики са буквално всяка минута. Разбира се, сценарият сам по себе си не би бил достатъчен, ако не беше подпомогнат от брилянтната режисура на Били Уайлдър. Впечатляващата чернобяла визия, създава необходимата мрачна атмосфера, без да е прекалено натрапваща се. Като цяло стремежът на Уайлдър във филмите му е да не привлича много вниманието на зрителя към визуалната част с особени ъгли на снимане и монтажни трикове, а да постави актьорите и историята на първо място, и Булевардът на залеза не е изключение. Което не значи, че в него няма запомнящи се кадри, напротив, 2-3 от ключовите измежду тях са останали в историята на киното като еталон и са били имитирани безброй много пъти.
Основната сила на филма са неговите изключително добре развити герои. Джо Гилис и Норма Дезмънд, двамата главни сред тях, притежават дълбочина и многостранност, много рядко срещана в киното, особено в холивудското. Норма Дезмънд, звездата, която живее самотна в огромната си къща със спомените от златното минало отпреди 25 години, когато е била най-обичаната актриса на Холивуд, и която си въобразява, че масовата публика все още я помни, изглежда почти като карикатура на пръв поглед, със своите странности, пресилен начин на поведение, жестове и мимики, излезли директно от ням филм, и засилващите се в течение на филма нервно разтройство и вманиаченост. Изпълнителката на ролята Глория Суонсън обаче успява да върви през цялото време по тънката линия между това да създаде твърде блед портрет на една героиня, която трябва да е екстравагантна, larger than life дива, и то с всичките особености на звезда от нямото кино, и опасността да преиграе твърде много и да се превърне в нелепа имитация. За което заслужава всички възможни адмирации, защото ролята е изключително трудна и ключова за успеха на филма. Неслучайно това изпълнение е споменавано много често като едно от най-великите актьорски превъплъщения в киноисторията. Отношението на Уайлдър към Норма Дезмънд е нееднозначно. От една страна, тя е представена така, че е трудно е да не й се съчувства за това, че всички почитатели, продуценти и режисьори са я забравили и изоставили, след като са я обожествявали преди години. От друга, Норма може и да е загубила популярността си, но все пак е една много богата жена, която изглежда добре за годините си и няма реална причина да се чувства чак толкова нещастна от залеза на кариерата си, затова и е подходяща мишена за много от хапливите шеги на Уайлдър. Другият главен герой, Джо Гилис, е краен циник в един момент и изпълнен със съчувствие и дори самопожертвователност в следващия. Невъзможно е да бъде поставен в някоя удобна категория и класифициран. Той е безпринципен опортюнист, решен да успее на всяка цена в Холивуд, отдавна забравил всякакви илюзии за създаване на изкуство чрез сценариите си – просто иска да ги продаде и да спечели пари и популярност. Въпреки това в течение на филма Джо показва съчувствие и чувствителност, правещи го реален многостранен образ. Уилям Холдън, изпълнителят на ролята, макар и да не е чак на феноменалното ниво на Суонсън, прави отлична роля, която го издига до статут на суперзвезда, каквато остава дълги години. Другите герои във филма също са много добре развити за екранното време, което им е дадено – основните сред тях са Бети Шейфър, сценаристката, олицотворяваща наивния ентусиазъм на млад кандидат за успех в Холивуд и чиито отношения с Джо Гилис са ключови за филма, и Макс, икономът на Норма Дезмънд, който е бивш прочут режисьор на филми от нямата ера и откривател на сегашната си работодателка за киното, но и човекът с основна роля за самозаблудата, в която живее.
Любопитни са паралелите, които могат да се направят между реалния живот на актьорите във филма и героите им в него. Суонсън има житейска съдба, доста подобна на героинята си – тя също е една от големите звезди на нямото кино, но няма големи успехи след 1930 г. и е забравена задълго от всички, преди да се завърне с тази роля. Което не значи, че тя просто играе себе си – личността на Суонсън в реалния живот е съвсем различна, както и житейската й съдба след звездните й години. Нейният опит в нямото кино обаче прави много убедителни поведението и маниеризмите на Норма Дезмънд, жената, която все още не се е примирила с това, че нямото кино е история и в личният си живот се държи по почти толкова пресилен начин като в някой от големите си хитове от тази епоха. Ерик фон Строхайм, който е в ролята на Макс, е бивш филмов режисьор и едно от големите имена на киното преди 1930 г. Тогава той си изгражда репутация на един от най-иновативните и гениални творци от ранните години на седмото изкуство. С неговият филм Greed е свързана една от легендите на киноисторията – дължината му в първоначалния вариант е около 9 часа, което предизвиква естествено негодуванието на продуцентите, филмът е грубо орязан и до нас са достигнали само около 2-3 часа от него, които според масата критици и сериозни любители са гениални и крайно иновативни за епохата си. Този инцидент обаче създава лошо име на Строхайм сред продуцентите и шефовете на студия и няколко години по-късно провалът на филм, който режисира с именно Глория Суонсън в главната роля (казващ се Queen Kelly и кадри от него са използвани в Булевардът на залеза), слага край на кариерата му като режисьор.
В Булевардът на залеза също така се изявява и легендарният режисьор Сесил Б. Де Мил, който играе самия себе си. Имаме и съвсем малка роля за великия комик от нямата епоха Бъстър Кийтън, който по онова време е изпаднал в крайно незаслужено забвение (същата е и ролята му в филма като един от приятелите на Норма, споделили съдбата й на забравена величие). Много се е изписало и изговорило колко критичен към Холивуд е Булевардът на залеза. Колкото повече гледам филма обаче, толкова повече се убеждавам, че нещата съвсем не са толкова прости и едностранчиви. Да, критиките към киноиндустрията си ги има, но те не са нито особено крайни, нито неоправдани. Вманиачеността и отказът да приеме реалността на Норма Дезмънд далеч не са по вина само на холивудската машина. Все пак трудно може да ги виним, че са престанали да работят с една актриса, която има страхотни прищевки, звездомански изцепки и отказва да се приспособи към изискванията на звуковото кино към актьорската игра. Безспорно безотказната рекламна машина на Холивуд по това време с нейната митологизация на звездите има вина за това Норма да загуби всякакво чувство за реалност и самокритичност, но далеч не е само нейна отговорността, все пак повечето звезди от този период са запазили чувството си за реалност и не са се главозамаяли чак до такава болестна степен. Вярно е също така, че в сценарият на Булевардът на залеза има немалко горчиво-цинични шеги и нападки, насочени срещу продуцентите и техния стремеж към печалба на всяка цена и пренебрегване на изкуството. Но те никога не са прекалени, незаслужени и злобни. Чрез образа на Бети Шейфър, от друга страна, е показано, че далеч не всички замесени в индустрията, са цинични опортюнисти, безогледно стремящи се към парите и славата.
Булевардът на залеза има няколко основни теми освен тази за Холивуд. Едната е за цената на успеха. Много показателен и ироничен е фактът, че в края на филма всички главни герои постигат основната цел, която са си поставили – но за тяхно съжаление повечето от тях са го направили по начин, който е много далеч от очакванията и желанията им, и цената, която са платили, се оказва твъде голяма. Другата тема е за самозалъгването и колко по-удобно може да бъде да живееш в своя измислен свят и да не позволяваш на истинския да нахлува в него. Въобще определено има над какво да се замисли човек, дори и да няма интерес към Холивуд, историята му, кинозвездите и т.н. Голяма част от темите, разгледани тук, са универсални и вечни. Интерпретацията им не е от най-дълбокомислените и задълбочените, но определено е на ниво, особено за филм, който е в същото време и толкова забавен и с изпипан отвсякъде сюжет.
Булевардът на залеза е от онези редки филми, които са едновременно изключително добри и се харесват почти на всички, били те ултрасноби или хора, търсещи само забавление. Мога да го препоръчам с чиста съвест на всеки, който няма органична непоносимост към кино, правено преди определена година. Издаден е у нас на DVD от Александра и последно го видях преди няколко месеца да се продава на смешната цена от 5 лева, имайки предвид, че изданието е със страхотно качество, пълно с екстри и бонус материали. Явно за съжаление подобни неща у нас не купува почти никой, друго си е новият филм на Скалата... Както и да е, мисълта ми е, че силно ви препоръчвам да си го набавите, ако го откриете някъде, вероятността това да са едни от най-разумно похарчените ви 5 или 10 лева не е никак малка.
Оценка: 10/10 (май в тази рубрика 10-ките ще са в изобилие, не виждам смисъл като имам свободен избор от цялата киноистория да пиша за бози и разочарования... Пък и след като съм разкритикувал толкова висок процент от филмите в нормалните ревюта, време беше за малко компенсация тук :р).