Историята започва с Един Много Лош Ден™ за главната героиня журналистката Сумире Иуайа (Sumire Iwaya). Тя успява да преживее един не много успешен сеанс при психоаналитик, да разплаче една превзета своя колежка, да се скара с шефа си и след като той й прави неприлично предложение, да му избие зъбите. И на връщане от този кошмарен работен ден тя намира пред входа на кооперацията си захвърлен кашон. Любопитството я принуждава да го отвори и за свое най-голямо удивление установява, че вътре лежи пребит младеж. По импулс тя го приютява и се погрижва за раните му. На следващия ден отива на работа, очаквайки, като се прибере, нежеланият й гост да се е изнесъл, но за нейна изненада той я чака и дори иска да остане в дома й.
След няколко безплодни опита да го изгони и при настояването му, че е готов да направи всичко и да бъде, каквото тя пожелае, Сумире, считайки, че никое нормално човешко същество не би се съгласило на токова нещо, иска от него да стане неин домашен любимец.
Уви, това напълно невероятно същество се съгласява, без да му мисли особено много. Така започва съвместното съществувание на тези двама човека, които имат някаква особена нужда един от друг и които взаимно се оказват единствените хора, пред които могат да бъдат наистина себе си. Като това в особено голяма степен се отнася за сдържаната Сумире.
Героите са основно Сумире и нейният необикновен домашен любимец Момо (името на починало в детската й възраст куче).
Сумире Иуайа (Koyuki, помните ли я от The Last Samurai?) е висока, красива, образована, умна и успяла, което е и нейната трагедия. Последният й приятел, с когото е ходила някакви си 2 и половина години, я зарязва, защото е по-висока, по-умна, по-успяла и печели повече от него (да живеят мъжките комплекси за малоценност). Това я кара да се зарече, че никога вече няма да се обвързва с мъже, които са под нея, в което и да е от тези отношения. Сякаш това не й стига, след раздора с шефа си бива преместена на друга длъжност, където не се разбира особено добре с колегите си. Но дори това не е всичко. Появява се и нейна стара любов – мъж, който за нейна радост отговаря на условията й. И разбира се трябва да се грижи за Момо, което не е лесна работа.Самата Сумире е неуверена в себе си жена, която се страхува да се отвори за хората, защото прекалено често е била наранявана от тях, било то съзнателно или не. Присъствието на Момо е единственото, което й помага да се отпусне и то само защото тя не го приема като мъж или човек, а като домашен любимец, макар и малко (да бе, малко) по-различен от останалите.
От своя страна Момо/Такеши Года (Jun Matsumoto) е младеж, който си търси къде да се подслони. На него му стига да има храна и подслон, както и от време на време някой да го почеше и да го погали. Странно за един човек, нали? И все пак той е щастлив в това си положение или поне в по-голямата си част.В къщи той е "доброто куче" Момо, но в живота навън се оказва, че Такеши Года е дете-гений на балета, което на инат в един момент се е отказало от класическия балет и се е посветило на съвременния.
Шиори Фукушима (Wakana Sakai) е колежка на Сумире от новото й работно място и млада жена, чиято цел в живота е да се сдобие със заможен съпруг, като по пътя си към тази цел (в лицето на Шигехито Хасуми, любимия на Сумире) не се замисля за това, кого би прегазила и до какви средства би прибегнала. Разбира се, би било нечестно да оставя впечатление за някоя жестока и груба златотърсачка, момичето просто е наясно с това, какво иска и че за да го постигне ще трябва да се пребори с конкуренцията.
Шигехито Хасуми (Seiichi Tanabe) е мечтата на жените (почти колкото и Сергей от Маи-Отоме, само че с повече акъл) и съответно цялото женско население на редакцията е по петите му. И за голяма мъка на всички, особено на Шиори, той явно се е увлякъл по Сумире. Но отношенията им просто не вървят както би следвало да се очаква. Особено с нейната вечна грижа за любимото й куче…Сатоши Асано и Харука Куримото (Kyozo Nagatsuka и Shou Kinoto*) са психологът, към когото Сумире се обръща за консултация и неговата секретарка. Той има едно малко кученце, което във всеки епизод има различно име. Мястото им в сюжета е доста незначително (особено на секретарката), но психологът определено помага да клиентката си да погледне в себе си и да разбере какво се крие там.
Филмът е комбинация между драма, романс и комедия, като последните два елемента са по-скоро бонус, отколкото основна цел на сюжета. Или поне аз така го виждам.
За мен фокусът е върху объркания живот на Сумире, която се опитва да бъде това, което хората около нея очакват, а някъде по пътя към това да изпълнява чуждите очаквания, тя е изгубила себе си почти безвъзвратно.
Точно тогава, когато тя е напълно изгубена и има отчаяна нужда от някой, който да й помогне да намери себе си или поне от някой, който няма да я натоварва с очакванията си и пред когото тя ще може да бъде каквато си пожелае, се появява Момо. Иска поне за малко да си почине от всичките маски, които се налага да носи и да може да си позволи това, което не си е позволявала откакто е починало любимото й куче – да си поплаче, за да й олекне. Странна прищявка на съдбата е появата в живота й на един млад мъж, чието име тя дори не знае, но който е точно това, от което тя се нуждае.Лично аз съм удивена колко много гордост и достойнство може да има в един човек, който в името на друг се е отказал от гордостта си. Макар да звучи противоречиво, това е нещо наистина интересно, особено, когато този, който се отказва от гордостта си, е мъжът. Цялата връзка между Сумире и Момо е нещо напълно ново за мен и по тази причина ми беше интересно да видя как точно ще се развие. Само да не възникне недоразумение. Под връзка далеч не визирам такава от романтичен тип. Както самият Момо казва, "Сексът е забранен!"
Това е странна комбинация от връзка между господар и домашно животно, майка и дете и приятели. Къде е границата между всички тези е трудно да се определи, но това е без никакво значение. А и това е нещо, което всеки зрител трябва да реши за себе си.
От музиката особено внимание заслужава ендингът (то опънинг и без това няма), който се изпълнява от V6 и носи името Darling. Освен че песничката е много приятна и лесно влиза под кожата (или поне в моя случай беше така), тя е и абсолютно уникална откъм текст. Защото думите са просто някаква умопобъркваща поредица от английски и японски думи, което лично за мен е доста смешно и поредното доказателство, че японците направо си умират за английски думички, дори, когато не носят никакъв смисъл.Фоновата музика не ми е останала в съзнанието с нещо особено, но пък определено не ми е пречела на възприемането на историята и нямам спомен в някой момент да съм се чудила, защо дадено парче е избрано за фон на определен момент. Тоест, ако не е нещо запомнящо се, то поне не е и нещо ужасяващо :)
В заключение, този сериал си струва по няколко причини –
1) историята, която обаче не е най-важното,
2) героите, които са доста добре развити (включително и второстепенните, дори когато става дума за няколко дребни момента от миналото им, които да ги направят по-живи за зрителя),
3) но на първо място връзката между Сумире и Момо.
А и за пореден път съм зарадвана от способността на японците да завършат историята по начин, който едновременно да удовлетвори зрителя, да даде логичен край на сюжета и да не съсипе всичко с някой прекалено сладникав край, който да ме накара да намразя сценариста. Е, възможно е и да се дължи на факта, че аз подбирам и гледам предимно драми, които са считани за добри.
Оценка: 8/10