София Филм Фест '06

     Измина десетият по ред София Филм Фест. За съжаление лично за мен впечатленията от него са строго негативни. От общо шестте филма (спестих си писането за Гизела, тъй като Трип е написал всичко, което бих могъл да кажа), които гледах, единствените два наистина много качествени, са били стари още преди 10 години – Пилето и Животът на Браян. Съдейки по ревютата на Дем, явно просто аз съм се минал с калпави заглавия, но както се казваше в оня виц, лошото усещане си остава...
     Така или иначе, по-долу ще намерите пълна селекция от заглавията, които успяхме да изгледаме тази година. Макар и да покрихме много по-малко от предния път (тогава само аз изгледах 18 заглавия, от които имаше максимум 4 слаби), все пак мисля, че има какво да се прочете :)

Роланд

Бедни роднини
(Русия-Франция)

Матрим

     Искам да си призная, че не съм особен почитател на Русия и затова понякога се отнасям с известно предупреждение към руски книги, филми и т.н. Няколко часа преди да гледам този филм дори и не знаех, че той съществува и посетих прожекцията по чиста прищявка (плюс известно убеждаване).
     Историята е леко сюрреалистично нереална – находчивият руски мошеник Едуард решава да припечели малко долари като открие роднините на руски емигранти. Само че има един мъничък проблем – селището, в което са живяли въпросните роднини, е било разрушено от немците във Втората световна война. Няма роднини, няма даже и градче. Решението? Едуард подкупва кмета на градче с подобно име, той преименува градчето, а междувременно биват наети и няколко семейства, които да играят ролята на роднини. Богатите чужденци пристигат и като по чудо се заобичват с "роднините си". Само че всичко скоро ще се обърка и Едуард го чакат големи проблеми. Ама наистина много големи...
     Най-важното, което трябва да се каже е, че филмът е невероятно забавен. Дори и плачевните субтитри (едновременно на български и английски и едни от други по-нелепи) не ме спряха да се смея от сърце по време на прожекцията. Комедийните ситуации варират от дебнене на осквернители на гробове с пушка, завършило с отхапване на ухо (това май не прозвуча толкова забавно, но просто трябва да се види) до нелепата параноя на един от героите, който подозира, че милионерът Симон не си търси роднините, а иска само да се сдобие със сребърните съдове на семейството. Дори има и няколко страшно смешни секс сцени.
     Нелепостите, на които са способни хората, когато ги подгони немотията, и желанието им да открият роднините си са теми, които са добре представени във филма, пък бил той и комедия. Актьорите нито ги бях чувал, нито пък ги знам по име и сега, но общо взето се справят брилянтно, филмът едва те оставя да си поемеш дъх, най-вече от смях, но и сюжетът е доста интересен. Единственото, което бих могъл да критикувам, е малко нелепото ценене на долара, петдесет долара си бяха цяло богатство, а доколкото на мен ми е известно, днешна Русия не е чак толкова бедна.

Оценка: 9.5/10 Матрим

Демандред

     Братя определено беше от един от най-добрите филми на феста и поредното доказателство, че опре ли работата до наистина силни, въздействащи и разтърсващи зрителя драми, скандинавците са ненадминати майстори. Не помня кога за последно гледах в киносалон филм, който да ми въздейства толкова силно, вероятно последният път беше по време на панорамата на Бергман преди две години.
     Сюжетът проследява историята на двама братя и близките им. По-големият от тях, Микаел, има успешна военна кариера, красива жена, две прекрасни дъщери, въобще всичко му е наред. Другият, Яник, е неудачник, който в началото на филма току-що е излязъл от затвора, без работа, без семейство или стабилна връзка. Нещата обаче се обръщат, когато Микаел е изпратен на мисия в Афганистан и хеликоптерът му е свален по време на мисия. Всички го мислят за мъртъв, жена му е объркана и се обръща за подкрепа към брата на мъжа си, между тях прехвърчат любовни искри. Микаел бива спасен и измъкнат от плен в крайна сметка, но трябва да плати ужасна цена за това. Стига толкова спойлъри, само ще добавя, че сюжетът, макар и да не е особено оригинален, е чудесно развит. Не е най-важното нещо във филма, но определено е на ниво.
     Истинската сила на Братя е в две неща. Първо, актьорите са изумително добри. Улрих Томсен в ролята на Микаел е феноменален, Кони Нилсен (известна ви най-вероятно от Гладиатор и играеща в първия си датски филм, въпреки че е датчанка по рождение) прави страхотна роля и доказва, че освен изумителна красота притежава и много талант, Николай Ли Каас също е чудесен като по-младия брат Яник. Поддържащите роли са на много високо ниво, особено впечатлен останах от двете деца в каста, които имаха трудни роли, но успяха да се справят отлично с тях. Въобще нивото на скандинавските актьори е страшно високо по мои наблюдения, другите два скандинавски филма на феста също бяха изиграни безукорно. Тази отлична актьорска игра спомага за постигането на търсената достоверност и реалистичност на отношенията във фамилията, които са фокус на филма. Всичко поне на мен ми се стори много истинско, без фалш и насилена мелодрама, толкова типични за средностатистическата драма на подобна тематика.
     Другото основно достойнство на филма е споменатото в началото изсключително силно емоционално въздействие върху зрителя. Благодарение на отличните актьори, чудесната режисура и сценарий, който в нито един момент не избра лесния път, а винаги търсеше конфронтация и задълбочено изследване на поставените проблеми, филмът действа като емоционален катарзис за зрителя. Търсеният реализъм на драматичните ситуации води до това, че не можеш с лека ръка да отхвърлиш изключително сериозните морално-етични въпроси, поставени и изследвани брилянтно от филма. Много хубаво е, че той не дава лесни изсмукани отговори и краят е отворен и свободен за интерпретация.
     Режисьорката на филма Сузане Биер се е справила отлично. Очевидно тя е една от основните причини целият каст на филма да се представя на толкова високо ниво. Визуално Братя също е на ниво, без да прекалява с търсенето на реалистичност с неща като клатещи се камери и странни снимачни ъгли. Да, има и такива неща, но те са малко и в точните моменти. Специална похвала заслужава и друго известно име от съвременното датско кино, а именно Андерс Томас Йенсен, който е съавтор на страхотния сценарий заедно с режисьорката.
     Филмът ми напомни за творчеството на двамата гении от историята на скандинавското кино Ингмар Бергман и Карл Драйер. Нямам предвид, че ги копира или е много подобен като стил, а че силата на въздействието му е почти колкото на техните най-добри произведения. А имайки предвид какъв отявлен почитател съм на двамата калсици, трудно ми е да се сетя за по-голяма похвала.

Оценка: 9.5/10 Демандред

Гибли

     Времето е краят на 30-те години, мястото е Шанхай. Космополитен град на богатство и мизерия, изискани английски партита и екзотични нощни клубове. Пристанище за подгонениете от световните исторически бури, в което са намерили убежище героите на тази история. Той е американецът Тод Джаксън, бивш дипломат, който е загубил зрението си и се е разделил с идеалите си. Тя е руската графиня София Белинска, принудена да издържа семейството си с унизителната професия на танцьорка срещу заплащане, заради което става чужда в собствения си дом. Срещата им променя съдбите и на двамата.
     Филмът ми хареса с настроението, което носи, някакво особено чувство на тъга, носталгия, обреченост, усещането за трагичност на живота, повлечен в безмилостния водовъртеж на историческите събития. Тези двама души са изгубени в бурното време; всеки от тях се бори да не се удави в потока му, да се задържи на повърхността, да оцелее – дали материално, дали – преди всичко – душевно. Светът се променя и никога вече няма да е същият, прекроен от хора с мащабни идеи и мечти за величие. Странните взаимоотношения на крехко приятелство между американеца и графинята се оказват и за двамата спасителен пояс, източник на надежда, която им дава сили да започнат отначало.
      Бялата графиня успя да раздвои впечатленията ми; от една страна, има много положителни страни, от друга, има и недостатъци. Сред плюсовете на първо място трябва да спомена много добрите изпълнения буквално от всички актьори. Великолепни Наташа Ричардсън и Рейф Файнс, във втория план блестят сестрите Ванеса и Лин Редгрейв, Маделин Потър и Хироюки Санада. Характерите са много добре развити в сценария, който е дело на Казуо Ишигуро, познат с "Останките от деня". Предполагам, че заради него филмът толкова прилича на книга – напомни ми за някой руски писател. Внушенията са предадени деликатно, макар понякога да са може би твърде ясни. Продукцията е перфектна: операторско майсторство, сценография, костюми, музика – всичко е на ниво, всеки елемент си е на мястото и впечатлява. Атмосферата на мястото и времето е пресъздадена идеално. (Любопитно е да се отбележи, че част от кадрите са заснети на мястото на действието, в Шанхай). Филмът е малко старомоден и наивен, но по един приятен начин... и тук минаваме към недостатъците му, защото, за съжаление, има и такива. Старомодността и наивността биха могли да подразнят онези зрители, които са твърде привикнали към друг тип кино. Освен това повествованието е бавно и няма екшън, като се изключи една сцена в края, поради което на много хора може да се види излишно разтеглен (аз нямах такъв проблем). Сред по-пренебрежимите минуси е предполагаемо руският акцент на семейството, който всъщност не е такъв и иска малко време да се свикне с него. Все пак лично за мен филмът определено попада в положителната част на скалата за оценка.
     В заключение, филмът е много добър, макар и да има някои недостатъци, които пречат да се нареди до най-добрите. Качествена драма, която изисква малко повече търпение, но ако го имате, ще се отблагодари с приятно изживяване.

Оценка: 8/10 (субективна), 7/10 (обективна) Гибли


Роланд

     Честно казано отидох на този филм единствено заради Рейф Файнс и надеждата за атмосфера тип Кабаре. От историята не очаквах кой знае какво, но това не й попречи да ме разочарова. Както и другите два фактора, за съжаление.
     Действието се развива в Шанхай през 30-те години на миналия век. Тод Джаксън (Файнс) е бивш дипломат, загубил зрението си при злополука. Това обаче не пречи на нощните му разходки из клубовете на Шанхай и той "вижда" съвсем ясно своя клуб-мечта, който би отворил, стига нещо в представите му да не липсваше. Тогава съдбата го среща със София – някогашна руска графиня, а сега – танцьорка срещу заплащане в западащ ресторант (нищо вулгарно, става въпрос за платена партньорка по време на валсове и други подобни). Тя е угнетена от съществуването си и от роднините й, които гледат на нея като на нещо по-долно от проститутка, въпреки че е единствената, която носи пари в къщата. Вкопчени в остарелите си представи за живота, някогашните руски благородници-бежанци отказват да се приспособят към реалността и София живее в постоянна мизерия, но въпреки това не губи духовната си сила.
     И именно тази съвкупност от тъга, вътрешна красота и борбеност пленява Джаксън до степен той да осъзнае, че именно София е липсващият център на неговия мечтан клуб. Така се появява и заведението "Бялата графиня", където слепият мъж се надява да се скрие от външния свят с всичките му войни и нещастие. Той също така се опитва да задържи и връзката си със София на ниво професионализъм. Излишно е да казвам, че не успява и по двата параграфа.
     А сега за причините филмът според мен да не е нищо особено. Първо, липсва му атмосфера. Сцените в "Графинята" са твърде малко и твърде пропити с разговори и сюжетно развитие, за да създадат истинското кабаретно усещане по начина, по който го правят напълно отделените от сюжета песни в Кабаре например. Което не би било проблем, ако не бяха явно мислени да изпълняват същата функция. Не успяха изобщо да ме пропият с духа на епохата, на музиката, свирена там и настроенията, свързани с нея. Вторият голям проблем на Бялата графиня е в нейния сюжет. Който, ако атмосферата беше достатъчно плътна, нямаше да има нужда да изнася филма на раменете си, но пък тя не е. За сметка на това той – също. Историята никаквее на твърде много места, евентуалните чувства, които уж буди, са повече или по-малко притъпени. Сюжетни обрати дефакто липсват, изненади също. Клишетата преобладават и макар да не са от евтиния тип, си остават клишета.
     Но най-сериозният недостатък за мен е слепотата на Джаксън. Защото най-великият слепец в киното вече е изигран и колкото и великолепен актьор да е Файнс, просто при неизбежното сравнение с Пачино губи. И което е по-лошо – слепотата на героя му е напълно излишна. Тя не допринася по никакъв начин за действието, атмосферата или чувствата. Напротив, в чисто сюжетно отношение дори вреди, защото влага безсмислена нереалистичност в няколко ситуации.
     И в общи линии това е. Филм, без който спокойно можех да мина, който няма явни дефекти, за да бъде наречен лош, но и нито една достатъчно добра страна, за да го определя за добър. Прекрасната актьорска игра на двамата главни герои е неоспорим плюс, но пък едната игра филм не прави, колкото и да им се иска на някои хора...

Оценка: 6/10 Роланд

Роланд

     Може би най-качественият филм (изключвайки старите), който гледах, макар че това уви не значи толкова много, колкото щеше да значи, ако го бях казал на миналия фест. Действието се развива в навечерието на Първата Световна Война и главни действащи лица са двама братя, които играят футбол по улиците, за да спечелят пари да си направят собствено игрище.
     Гарпастум (думата впрочем била латинско наименование на футбола) е прекаран през сиво-кафяв филтър и настроението в него е точно такова – сиво-кафяво. Отношенията между двамата братя (много силно ме мързи да проверявам как се казваха) са много обтегнати и неясни. Макар че често се държат така, сякаш наистина се обичат и им пука един за друг, нерядко действията им са откровено враждебни. Животът, който водят, също е белязан от една такава сивкава безсмисленост и според мен ефектът е търсен. Всъщност филмът е повече или по-малко един напречен разрез на пълната сивота, в която живее руската младеж сега (поне според режисьора сюжетът отразявал днешната реалност, а не само тази отпреди век), липсата й на цели и реални стремежи, неспособността сама да си изгради такива, дори и при наличието на личностни качества. Разгледан по този начин, Гарпастум всъщност е един доста качествен филм, но при все това внушението не ми беше съвсем достатъчно, за да го определя като наистина много добър.
     При все това обаче препоръчвам да си го потърсите из нета и да го видите. Аз самият вероятно ще му дам втори шанс, защото мисля, че има какво да каже.

Оценка: 7/10 Роланд

Трип

     Когато получих предложението да отида на този филм заедно с Роланд и Моридин, си нямах ни най-малка представа какво да очаквам. Не попитах и Рол какво точно му е харесало в това, което бе прочел предварително за него, а ако го питам сега, няма да ми отговори :)
     Но когато трябваше да ходя да купувам билети и видях в програмата на киното, че филмът е немски, получих някакъв непреодолим импулс да си прибера парите и да изляза. Всъщност, за жалост импулсът се оказа преодолим (тази моя желязна воля ще ми донесе големи неприятности някой ден, знам си аз), и купих билетите.
     Преди да започне самият филм, пред нас излезе режисьорката – едно дребно, стеснително немско девойче, приличащо на студентка-първокурсничка по режисьрско майсторство – и притеснено смутолеви нещо, после се стопи някъде в публиката. Сякаш си знаеше и тя, милата, какви ги е свършила, и искаше да се скрие някъде. Може пък и това да е било посланието на филма, което, признавам си, беше отвъд моите скромни възможности да уловя. Свършването, де.
     Но, да караме подред, доколкото можем. Историята ни прекарва през някакъв неопределен и неопределим период, вероятно месец-два, от живота на двама немски нещастници и една немска нещастница. Тя, Гизела, е от онзи тип немски жени, които можеха да са красиви, ако всъщност не бяха грозни. Леко, а на моменти силно неадекватна, с една такава блудкава физиономия и празен поглед. Главната героиня, на която е кръстен филма. Той, Пол, е от онзи тип немски мъже, които щяха да са немци, ако всъщност не бяха араби. Дребен, черен, и доста по-женствен, поне откъм физика, от Гизела. Другият Той, Философът на филма, както го кръстихме, е Георг. Философ, защото репликите му бяха два пъти повече от тези на всички останали, взети заедно. И защото май един-два пъти каза някакви работи, които формално трябваше да се водят един вид проникновения. Май. Нека направя обаче едно уточнение. Той не беше Георг. Той щеше да е Георг, ако всъщност не беше младият Ал Бънди. Заклевам се, той БЕШЕ Ал Бънди, от плът и мас. Неженен, без деца.
     А самият филм? Де да знам. На моменти, докато разсъждавах над него след като го бях гледал, имах чувството, че може и да намеря нещо вътре. Но после се сещам за момента, в който се осъществява духовната (НЕ в смисъл на душевна) връзка между двама от главните герои, Пол и Гизела, и се отказвам. Срещнаха се те на едно от партитата на Георг, арабинът й каза нещо, и тя му отпра една злобарка. И си тръгна. Ебати. Оттам нататък нещата тръгват по кажи-речи същия начин – той я е*е, където свари (буквално, и на тоалетната чиния даже), тя се прибира при силно импотентния си мъж и детето си, а пък Георг се влачи след нея. След това се влачи и след Пол. А после просто се влачи. За разнообразие, от време на време Пол му прави компания и се влачат заедно. И за да ви остави сюжетното разнообразие и развитието на действието съвсем без дъх, Пол понякога лежи на една пейка в някакъв парк и един параход минава покрай него. После отива да е*е Гизела. Не парахода. Пол. И нещата се повтарят. И филмът свършва. Честно казано, след като почнаха надписите и започнаха да включват светлините, ми стана малко жал за режисьорката. Защото в онзи момент прозвучаха няколко ръкопляскания – но бяха толкова красноречиви, че в главата ми просто отекнаха мислите на хората – "Бе май сега трябва от куртоазия да ръкопляскам, ама тва беше ебати тъпия филм, ама аз вече почнах да ръкопляскам, ама май трябва да спра, ама ще е тъпо ей така просто да спра, ама все пак ще взема да спра, че да не се изложа, ама аз май вече се изложих, на, виж как ме гледат тези дето не ръкопляскат..." Отекнаха не за друго, а защото и аз бях един от тези хора и мислите всъщност бяха моите. И се молех момичето да не е усетило какво става. В следващия момент обаче се сетих за злобарката и всякакви угризения ме напуснаха.
     Някои от вас ще си рекат, пък и на мен сигурно ще рекат, "Виж сега, това е алтернативно кино, сюжетът не винаги е от значение, какво като не става нищо и героите са недоклатени, комплексирани, първосигнални дебили. Какво като дори има насилени и смехотворни опити за философстване на моменти. Посланието не винаги ни намира, и понякога трябва ние да го потърсим."
     Може. Но не ми пука. Не ща да го търся. Не и в този филм. Двойка, моето момиче, пробвай пак. Или по-добре недей.

Оценка: 2/10 (режисьорката все пак ми беше симпатична) Трип

Роланд

     Да кажа, че този филм е малко досаден ще бъде толкова чудовищно омаловажаване на скуката, която буквално ми изкара въздуха, че ако бях по-религиозен, бих се изплашил, че ще горя в ада заради подобна лъжа. Годеницата може и да е много качествен филм, ако човек има фетиш по всичко с жълтури в него, или ако Е жълтур, обаче аз поне не спрях да се въртя в стола от неистовото желание да си изляза.
     Филмът разказва историята на младия Хиен, който търси истинския си баща, след като на смъртното си легло Туй му е казал, че той само го е отгледал. По пътя момчето (познава се, че е момче само защото му е отворена блузката отпред, почти като героите в пследните части на Final Fantasy) разказва на различни хора онова, което му е разкрил Туй преди да умре. Така филмът се оказва история повече на загадъчната майка на Хиен, отколкото негова, но пък така или иначе въпросната история е толкова смазващо тъпа и безинтересна, че мисля смело да му тегля една майна и да карам нататък.
     А да, накрая мацката умира. Хак да ви е :p

Оценка: 2/10 Роланд

Демандред

     Този филм беше за мен най-голямото разочарование на феста. Спечелил е Златната палма в Кан миналата година, затова и очакванията ми бяха високи. Но и да не бях чувал въобще за филма и наградите му преди прожекцията, пак щях да бъда разочарован, убеден съм. Просто той е сив, скучен и безличен, дори не вдъхновява за едно хубаво оплюване на няколко страници.
     Сюжетът на Детето проследява съдбата на младата двойка Соня и Бруно веднага след раждането на първото им дете. И двамата са много млади, Соня живее от социални помощи, а Бруно е типичният безрасъден дребен престъпник, стремящ се да открадне малко пари да преживее, който винаги успява да профука бързо спечелените от кражби средства. Естествено той не е особено доволен от това, че се налага да поеме отговорност за детето, и бързо решава, че е най-добре да го продаде. И то без да си прави труда да пита майката, ей така реши за 5 минути и речено-сторено. Логично това го забърква в адски много неприятности.
     От цялостното излъчване на Детето е ясно, че е търсено максимално усещане за реалистичност и документалност – визията в много моменти е като на филм, заснет за 300 долара, с клатушкаща се камера, многобройни твърде близки планове на темето на героите, като че ли операторът случайно се е доближил твърде много, и т.н. Самите герои също са твърде достоверни. Всичко това обаче не води до засилване на въздействието на филма, а поне при мен беше точно обратното. Той беше толкова реалистичен, че ужасно бързо ми стана досаден. Примерно героят се качва в автобуса и поне 30 секунди го гледаме как пътува из монотонния градски пейзаж, и това се случи поне 5-6 пъти във филма. Но пък цялата тази търсена реалистичност се разваля от факта, че новороденото, влачено постоянно наляво-надясно през целия филм, е смайващо тихо, спокойно, и проплаква само веднъж-дваж.
     В идейно отношение, доколкото може да се говори за подобно нещо в случая, Детето също не е нищо особено. Знам, че има твърде много безотговорни идиоти, които по различни прични стават родители, без въобще да са готови за това. Това обаче не значи, че трябва да ми се покаже в болезнено досадни подробности животът на един такъв субект, който е едновременно абсолютен идиот и напълно неспособен на съчувствие към околните и поемане на каквато и да е отговорност. Този субект похарчи 200 долара да наеме шикозна кола да посрещне приятелката си след раждането, при положение, че почти нямаше други пари да поеме разходите около бебето. Как се очаква да изпитваме дори минимално съчувствие и съпричастност към това същество? Към края показа някакъв напредък, но too little, too late, да не говорим, че същият този край твърде много приличаше на финалната сцена на класическия филм Pickpocket на Робер Бресон, един от гигантите на френското кино, но много по-слаба като въздействие.
     Пълната липса на саундтрак във фима също засилва чувството за всекидневна монотонна досадност.
     Въобще, стойте по-далече от това нещо. По-добре някоя холивудска сладникава тотално нереалистична боза пред подобна досада с претенции. И това ви го казва един self proclaimed film snob и любител на европейското кино :)

Оценка: 2/10 Демандред

Демандред

     Това беше единственият филм, който гледах на феста не за първи път. Просто нямаше как да пропусна шанса да гледам този шедьовър на кино. За разлика от някои от колегите в списанието, не съм особен познавач на Монти Пайтън и творчеството им, но това не пречи да смятам Животът на Брайън за един от най-смешните филми, които съм гледал. Ужасно забавните сцени следват една след друга и на моменти човек трудно може да си поеме дъх от смях. Някои от тях със сигурност ще останат в историята на киното и ще се изучават дълги години като еталони за комедиен гений – примерно тази с пребиването с камъни на блудницата, или феноменалната сцена, в коята римляните спипаха главния герой, докато пишеше бунтовнически надписи по стените.
     Сюжетът е свързан със съдбата на Брайън (колко изненадващо :р), който се е родил по същото време и на същото място като Исус Христос, дори влъхвите в началото го объркаха с Исус, макар и за кратко. Брайън се забърква с еврейските бунтовнически организации и дори успява да стане месия против желанието си. Въобще гаврата с религия, политика и какво ли още не е пълна. Но сюжетът е изненадващо кохерентен и смислен в сравнение с Монти Пайтън и Светият граал, което лично на мен ми допадна. Разбира се, в него има много идиотизми и нелепости в името на хумора, но те не доминират злостно над смислеността и свързаността на историята, както е при гореупоменатия Граал. Дори и нелоша идея и послание си има във филма, без това да му пречи да е ужасно забавен през почти цялото време.
     Актьорите от Пайтън се справят чудесно, всеки от тях в по няколко роли, демонстрират блестящо чувство за комедията и свръхчовешка способност да изричат адски забавни нелепости със сериозна физиономия и тон. Обстановката в Палестина от първи век е пресъздадена добре, личи си, че този път бюджетът е бил солиден и декорите и визията като цяло са изпипани.
     С една дума – шедьовър.

Оценка: 10/10 Демандред


Роланд

     Да, знам, че филмът е стар, знам и че вече двама от колегите са писали за него, но той просто е такова невероятно изживяване, че аз посмъртно отказвам да се лиша от удоволствието да не напиша нищо ново за него.
     Геният на Монти Пайтън поне за мен винаги е бил неоспорим, но колкото и да ме е срам да си го призная, точно този филм не бях гледал никога. И въпреки че ще си остане на второ място след Граала, Животът на Браян наистина е пълна идиотия. Още в самото начало, когато мъдреците отрупват меркантилната и проста майка на Браян с дарове, мислейки го за Ийсус, а после си ги прибират обратно, биейки й два шамара, вече ви става ясно, че тоя филм просто няма как да не е по-така. Но и след това гениалността не спира. Пълен с култови образи и немалко доста сериозни теми, скрити под ебавките, Животът на Браян си е жив учебник за това как да направиш перфектната абсурдистична комедия. Има поне десет места, на които просто се давих от смях, а най-прекрасното на Пайтън е, че филмите им са все така гениални с всяко следващо гледане.
     С което мисля да приключвам, че точа локуми, а и ме е срам да пиша за тоя филм повече, сякаш не сте го гледали ;)

Оценка: 10/10 Роланд


Матрим

     Кой не знае Монти Пайтън, кой не е чувал за тях... Доста хора, предполагам, но винаги може да се молим те да поправят грешката си. Животът на Брайън пък се води един от най-големите шедьоври в комедийния жанр въобще и като по чудо това определение даже се доближава до истината.
     Действието се развива в Юдея, по времето на Исус Христос, а главният герой (никога няма да познаете, че се казва Брайън) се забърква във всякакви каши покрай това, че го бъркат за Христос, а и поради цялостната си наивност. Критиката към религията и традиционните представи за това време е доста остра, но никога не стига чак до простото оплюване, просто показва по-различна гледна точка и оставя всеки да си направи изводите. Добър пример е сцената, в която бунтовниците обсъждат какво са направили римляните за Юдея – в практически всеки библейски филм римляните са просто жестоки подтисници, докато тук се показва и обратната страна на медала. Да не говорим колко съсипващо смешна е същата сцена. Точно това съчетание между повече от смислена сатира и сцени, които дори и като извадим идейния им заряд си остават невероятно смешни, прави филма една истинска легенда. Редуват се абсурди (центурионът и надписите по стената) със смразяващо реалистични сцени – безкрайните дребнави междуособици, отлюспвания и съперничество между еврейските бунтовнически организации определено подканват към паралели с днешната действителност, а и с вечния образ на борците за свобода, тупащи се по гърдите и прокламаращи патриотизъм под път и над път. Да пиша фермани в прослава за комедийната дарба на членовете на Монти Пайтън мисля, че е леко излишно, нека просто да кажем, че като никога хвалбите отговарят на истината.
     И така, какво е Животът на Брайън? Бих го оприличил на мощен юмрук в лицето на всички фанатици, особено религиозните такива, и на ултра-националистите, при това нанесен с такъв финес, че те не забелязват и откъде им е дошло, и защо главата ги боли.

Оценка: 10/10 Матрим

Матрим

     Определено най-запомнящото се нещо в този филм е неговото заглавие, а това не говори много добре за качествата му. Интересното в случая е, че залата беше претъпкана, а филмът спечели наградата на публиката в Пловдив.
     Когато порасна, ще стана кенгуру показва преживелиците на група млади хора в Белград. Действието на филма се развива в течение на един-единствен ден. Двама от героите са заложили за победа на английското отборче, в което играе техният приятел по прякор Кенгуруто, срещу гранда Манчестър Юнайтед. Техен познат пък отива на среща с известна манекенка и се тревожи, че няма необходимите финанси, за да я впечатли. А други двама просто прекарват деня, излежавайки се и пиейки купена на вересия бира. И това е целият сюжет – развръзките и в трите сюжетни линии са болезнено клиширани и предвидими. Има някои забавни моменти, но има и твърде самоцелно и излишно постоянно псуване. Визията не впечатлява с нищо, актьорите и те, с изключение на прелестите на "манекенката". Основната идея, че има хора, които си пропиляват живота, чакайки нещо да им падне от небето без да си мръднат пръста, е повече от добре известна на всеки, който има повече от двама познати или е прочел поне две-три книги през живота си. И какво – в Сърбия те са повече от нормалното в други страни? Голямо чудо, няма що...

Оценка: 5.5/10 Матрим

Демандред

     Втората част на трилогията на Ларс фон Триер за Америка след прословутия и скандален Догвил не успя да ме впечатли особено. Всъщност ми хареса доста по-малко от първата част, която също не ми хареса чак толкова.
     Сюжетът започва там, където свърши Догвил – Грейс и баща й напускат едноименното селище и пътуват през Америка на път за не помня вече къде, а и нямаше значение за филма. Важното е, че минават през Алабама и там Грейс случайно става свидетел на жестокото отношение на белите собственици на плантацията Мандерлей към чернокожите им работници, които биват бити с камшик, държани практически като роби чрез хитроумна система от неравностойни договори за работи и въвличане в дългове. Грейс е възмутена и след смъртта на матриарха на плантацията Мам и с помощта на гангстерите на баща си поема контрол над плантацията и се опитва постепенно да направи наистина свободни чернокожите работници. Те обаче са твърде свикнали със своите традиционни роли и скоро наивните идеали на Грейс се сблъскват с жестоката реалност и всемъзможни проблеми се стоварват върху нея и цялата плантация.
     Както и в Догвил, и тук декорите почти липсват (въпреки че са се поувеличили и чукането по невидими врати не е толкова често както преди), всичко се развива на една голяма гола сцена и въобще е тотална алиенация на зрителя и наблягане, че всичко това е алегория, а не е реално. При мен обаче и в двата филма основният ефект е, че ми е трудно да приема филма насериозно. Още повече при наличието на цинично забавния коментар на разказвача зад кадър. Поне в Догвил това до голяма степен се компенсираше от силната актьорска игра на Никол Кидман и останалите. Тук обаче Никол е заместена от Брайс Хауърд, която определелено не е от нейната класа и се представя доста посредствено. Останалите членове на актьорския състав също не впечатляват особено. Друг проблем е, че поведението на Грейс и наивния й идеализъм, демонстриран през по-голямата част от Мандерлей, поне за мен съвсем не се връзва с това, което тя преживя в предишната част на трилогията и най-вече с това, което направи в края на Догвил.
     Като съм почнал със слабостите на филма, друга такава е, че идеите му не са нито особено оригинални, нито кой знае колко убедително представени. Да, за много хора познатото рутинно робство, без да е нужно да решаваш нищо и да се мислиш сам за себе си, е по-добро и по-удобно от свободата в един несигурен и враждебен свят. Не е нещо ново, достатъчно книги, филми и т.н са третирали проблема по много по-добър начин. И за расизма не видях нещо кой знае колко интересно и ново като идея в Мандерлей. Същото важи и за концепцията, че не можеш просто да подариш свободата на някой и да очакваш да му решиш всички проблеми и да ти бъде вечно благодарен.
     Филмът също така е и твърде дълъг, протяжен и немалко сцени са прекалено развлачени или направо излишни. Примерно секссцената между Грейс и няма да ви спойлвам кого, която беше безкрайно експлицитна (почти като порно, съвсем сериозно), твърде дълга, досадна и като че ли нямаше друга идея освен да провокира цензурата и моралистите да се нахвърлят върху режисьора.
     Все пак Мандерлей има и добри страни. Циничният му поглед върху живота и черен хумор са много свежи на моменти, финалните колажи са култови, ще докара до бяс американските консервативни и политически коректни задръстеняци, което винаги е плюс. Няколко сцени са много въздействащи, финалът, макар и предсказуем, е добре направен и силен. Но като цяло филмът за мен беше на средно ниво. Твърде много провокация и твърде малко съдържание. Но пък за някои може да е откровение, знам ли...

Оценка: 6/10 Демандред


Матрим

     Това беше неочаквано. Да, изненадата беше главното чувство, което остана в главата ми, след като гледах Мандерлей. Но не изненада, че филмът е много тъп или страшно добър, странното е, че той е някак посредствен. А аз съм свикнал да очаквам от Ларс фон Триер нещо крайно, нещо, което разчупва канона. Сигурно, ако не сте гледали Догвил, който се явява първата част от трилогията, Мандерлей може да ви изненада, но при положение, че съм го гледал и го обожавам, продължението му ми се видя нищо повече от посредствен опит за преексплоатиране на печелившата формула. Грейс, главната героиня в трилогията, попада на затънтено имение някъде из южните американски щати. По стечение на обстоятелствата тя се нагърбва да контролира група чернокожи... искам да кажа афро-американци, които допреди нейното пристигане все още са били роби, независимо, че действието се развива през тридесетте години на миналия век.
     Интересното е, че всичко това се развива в един хангар, изпълняващ ролята на сцена, има само някакво подобие на декори, но те не включват дори и врати, стените са просто линии тебешир по пода и т.н. Само че този път този похват съвсем не успява да постигне въздействието, което имаше в Догвил – а именно чувството, че всеки знае какво правят съседите му, но се прави, че не забелязва. Никакви запомнящи се кадри не са ми останали в главата, въобще всичко е много лесно забравимо в този филм, а това не е нещо, което съм очаквал от точно този режисьор. Няма го познатото страхотно интензивно емоционално въздействие, голяма привързаност към едни и горяща омраза към други герои. Възгледите за робството, които филмът се опитва да внуши, са интересни и могат да накарат човек поне малко да се замисли, но само толкова.
     Брайс Далас Хауърд по мое мнение е доста далеч от познатото качество на актрисите, изпълняващи главните роли във филмите на фон Триер, а и сред останалите актьори няма някакви великолепни изпълнения.
В заключение – чисто и просто този филм по-скоро ме остави с желанието да гледам отново Догвил или Порейки Вълните, отколкото да се замисля върху това, което току що бях изгледал, което не е добър атестат.

Оценка: 6.5/10 Матрим

Демандред

     Това беше другия филм освен Детето, който ме разочарова много. Не че очаквах кой знае какво, а и отидох на филма основно защото ми бяха останали много билети след като пропуснах да посетя две планирани прожекции. Но и с ниски очаквания пак ми се видя много слаб.
     Режисьор на Милиони е Дани Бойл, известен основно с Трейнспотинг и Плажът, които не съм гледал, но все пак, имайки представа за тях, беше доста изненадващо да видя точно същия режисьор да прави детски филм, който е безобразно наивен и сладникав дори за детски филм. Но не е това проблемът, няма лошо в това човек да прави разнообразни неща, стига да ги прави добре. Предполагам се досещате, че точно тук случаят определено не е такъв.
     Сюжет – Деймиън е 7-8 годишно хлапе, което има доста странни идеи за живота, енциклопедични познания за светците и постоянно води разни въображаеми разговори с тях (пък може и да не са въображаеми и те наистина да го посещаваха за лафче, не ми стана много ясно, в този филм и без това смислеността и логичността не са на почит). Естествено момчето си има проблеми с връстниците, защото се държи странно, отнесено и не разбира от футбол (все пак това е Англия :р). По някое време нашето дете обаче се сдобива с камара пари, която буквално пада върху главата му, в резултат на обир на влак. Деймиън и неговият по-голям брат Антъни решават да не казват на възрастните за това. Проблемът обаче е, че наближава смяната на паунда с еврото и съвсем скоро стотиците хиляди паунди от торбата ще се превърнат в безполезни хартийки (за това повече по-късно). Деймиън под влиянието на разговори с разни светци решава да раздаде парите на бедните, обаче е толкова наивен, че дори не супява да открие начин да го направи като хората почти цял филм. После следват още глупости, докато стигнем до един безобразно тъп и меганаивен и нереалистичен финал.
     Друг проблем на филма освен покъртителния сюжет е ужасно некадърното дете в главната роля. То просто не може да играе, изражението му е постоянно едно и също, да не говорим колко дразнещи са държанието и гласът му като цяло. Друг проблем е, че целият сюжет е построен върху едно нелепо предположение, а именно, че евентуалната замяна на паунда с еврото във Великобритания ще протече по следния начин – до един момент паундът си е законно платежно средство, всички ползват само него, но от една дата нататък той е напълно елиминиран и никоя банка няма да ви обмени паундите за евро дори един час след влизането в сила на еврото като официална валута на страната. Очевидна идиотщина, защото всяка страна, провеждаща подобна замяна, винаги предвижда период, през който банките ще обменят старата за новата валута. Да не говорим, че въпреки това, че имаше постоянни телевизионни реклами, разясняващи факта, че ако не си обмените парите до определената дата, изгаряте тотално, в последния ден в банките имаше огромни опашки. Смайващо беше и че по същото това време, при наличието на тези огромни опашки и изтичащия срок, единствено едно 12 годишно хлапе се сети, че вместо да се ръчка по опашки, може да си обмени паундите в долари за 2 минути без да чака на опашка. Никой друг. То бива идиоти и финансово неграмотни, ама чак пък толкова... Може би защото аз съм завършил финанси, се дразня толкова, но пък това са неща, които се знаят от повечето хора според мен, а и в краен случай 5 минути най-небрежно проучване и проверка на сценария за елементарна достоверност би премахнало тези нелепости. Такива неща издават немарливост и мързел на създателите на филма.
     Режисурата е добра, визията също, саундтракът е добър и подхожда отлично на ставащото на екрана. Но това не може да спаси филма при наличието на толкова много проблеми, най-вече слабите актьори и покъртително глупавия сценарий. Милиони не става за детски филм поради свръхобъркания си сюжет. Не става и за възрастни, защото е безобразно наивен, сладникав и глупав. Определено трябва да го избягват и хора, непонасящи груба християнска пропаганда, поднесена в несвързан вид, защото и тя изобилства. Както и такива, имащи елементарна представа от пари и финанси. С две думи – боза отвсякъде, избягвайте го.

Оценка: 2.5/10 Демандред

Роланд

     Филмът съдържал в себе си духа на Рига, вика, на Латвия и хората, живеещи там. Така вика. Много е арт, казва, от звездата на немското кино Фред Келемен. ЛЪЖЕ, кучето! ЛЪЖЕ! Това е вторият филм в цялата ми практика на кино-любител, на който просто си излязох. И този път дори не към края, както беше с Блубери миналата година, ами още по средата. НЯМА такава скука, НЯМА такава скръб! Да, наречете ме нечувствителен мейснстриймър, обаче...
     Историята – млад мъж минава по мост късно вечер и вижда самотна жена, готвеща се да скочи. Гледа я. След пет астрономически минути спира да я гледа и я подминава. След още две минути е стигнал края на моста и се чува плясък. Камерата си е удобно лепната зад гърба му. Той се връща на бегом. Оглежда се. Така минават още три минути. Бавно отива отново до края на моста. Пет минути по-късно е слязъл по стълбите.
     Нова сцена – пълна тъмница + телефонна кабина на около четири метра от неподвижната камера. Нейде иззад кадър се появява мъжът. Отива до кабината. Бавно. Говори по телефона. Пет минути. После излиза и пак се връща откъдето е дошъл. Камерата постоява още малко зяпнала в телефонната кабина, да не я забравим. След три минути пак се е качил на моста. Оглежда се. Сяда. Запалва. Още пет минути. Идва полицията. Отвеждат го в колата.
     Нова сцена – колата. Задната седалка. Статична камера е зяпнала Детектива + Нашия пич. Детективът проговаря – за първи път се чува реч във филма. Десет минути ърбан философия за живота. Детективска. Нашият се съгласява нервно. После си тръгва.
     На това място аз, въртейки се нервно на стола, установявам, че е минало ТВЪРДЕ малко време, а аз вече не мога да го трая тоя филм.
     Тъй като сме чели ревюто в каталога на Феста, знаем, че Нашият пич го гризе съвест, че не е направил нищо, за да спре мацката. Гризе го десетина минути, докато се занимава със скучната си канцеларска работа, заключаваща се най-вече в това да ходи бавно по дълги прави коридори, докато статичната камера го наблюдава. Без музика. Музика всъщност няма никъде.
     По някое време намира чантата на жената, която тя е оставила в кафене близо до моста. Прочита писмата, които е написала и не е изпратила. Вманиачава се. Опитва се да върне чантата на адреса, който намира там.
     При което аз видях, че от час и половина времетраене са минали около четирдесет и пет минути, а на мен ми се повръща под налягане, така че просто си тръгнах. Вероятно после всичко е станало съвсем различно и Падение се е разкрил в целия си философски и алтернативен блясък, но пък ние знаем, че това не е станало, така че...

Оценка: 1/10 Роланд

Роланд

     Великолепен филм, направен по едноименната книга на Уилям Уортън, която за съжаление не съм чел. Благодарение на панорамата творчество на Алан Паркър в рамките на Феста, имах щастието да го гледам на голям екран и останах искрено възхитен. Трогателната история ни среща с младеж, който иска да може да лети толкова силно, че този копнеж бавно се превръща първо в мания, а после и в лудост. Действието се развива по времето на войната във Виетнам и главните роли се играят от Матю Модейн (Пилето) и Никълъс Кейдж (най-добрият му приятел), но филмът, както пише и в книжката на Феста, не е за лудостта. Пилето е история за човешката природа, за приятелството, за дълга, за лудостта и за страха от нея. И в крайна сметка филм за войната и нейните последици...      Великолепното произведение на Паркър блести по всеки показател. Страхотна актьорска игра на Модейн и Кейдж (вторият впрочем има такива мускули и релеф по това време, че ме комплексира трайно), брилянтна режисура и операторска работа, саундтрак, който не просто съпътства, а внушава. Опитвайки се да синтезирам някаква свързана мисъл, която да излея тук, установявам, че просто не мога. Пилето е великолепен човешки филм, едновременно смислен и сериозен, но и трогателен, на места дори забавен. С една дума – ценен. Задължителен е за всеки сериозен киноман, а аз подозирам, че ще се поразровя из творчеството на Паркър, защото човекът явно знае как...

Оценка: 10/10 Роланд

Демандред

     Как да не отиде човек на филм с такова име, нали? Освен това бях любопитен да видя представител на корейското кино, което набира все по-добра репутация в последните години. В крайна сметка останах с доста смесени чувства.
     Сигурен съм, че някои от колегите ще опишат сюжета, затова аз ще си спестя този труд и ще карам по същество. Най-силната страна на филма определено е визията – много красива през цялото време, изпълнени с чудесни природни гледки, и въобще създаваща необходимата атмосфера на спокойствие, свързаност със природата и т.н. Музиката също спомагаше много за целта.
     За съжаление обаче всичко останало не можа да ме впечатли особено. Може би просто не бях в нужното разположение на духа, знам ли, но по някое време безкрайните повторения на едни и същи действия на героите, на едни и същи кадри, целящи, предполагам да символизират цикличността на живота или нещо от сорта, страшно ми дотегнаха. Някак си да гледам как 50-ина пъти героят да се качва в лодката и да гребе мудно в една от двете посоки по една и съща отсечка не е моята идея за духовно просветление или интересно прекарано време. Символизмът във филма също ми дойде твърде много и варираше поне за мен между боелзнено елементарен и наивен, и прекалено неразбираем. За сметка на него героите ми се видяха твърде схематични и недоразвити. Ясно е, че те не бяха фокус на повествованието, но все пак... И понеже аз в 99% от случаите се интересувам много повече от героите, отколкото от отвлечен символизъм, вероятно това е една от основните причини да не ме грабне филмът.
     Актьорите се представят добре, има една-две много качествени сцени, режисьорът Ким Ки Дук определено показа висока компетентност тук и освежаващо за днешно време умение да разказва история почти без да използва диалог само с визуални средства, но като цяло за мен Пролет, лято, есен, зимa... и пролет беше разочароващ.

Оценка: 6/10 Демандред

Демандред

     Вторият филм на Ким Ки Дук, който гледах на феста след Пролет, лято, есен, зима... и пролет, и се случи така, че това стана на следващия ден. Ако вече сте прочели какво съм писал за другия му филм, знаете, че не бях особено впечателн от него. Стик номер 3 обаче е съвсем друга бира. Стилът е подобен, но този път всичко се получава и работи. Или може би аз бях в подходящо настроение този път, знае ли ном...
     Сюжетът е доста оригинален. Ставаме свидетели на преживяванията на особен млад мъж, чиято основна дейност е обитаването на апартаменти, които са напуснати за известно време от собствениците ми, без тяхно съгласие естествено. Обаче не краде нищо и дори свършва разни дребни полезни неща от рода на това да изпере прането в къщата. Веднъж обаче допуска грешка и влиза в къща, в която има обитател, а именно красива млада жена, която се оказва грубо тормозена от мъжа си. Двамата постигат много интересно безмълвно разбирателство и тя напуска дома си и тръгва заедно с нашия човек да скитори по чуждите апартаменти. После се забъркват в неприятности със закона и т.н.
     Интересното е, че всичко това е разказано почти като в ням филм, с минимално количество диалог и най-вече с чисто визуални средства. Главният герой, ако не се лъжа в сметките, не казва нито една дума през целия филм, а героинята каза първите си думи около 2 минути преди края на филма. Не знам доколко това ще допадне на всекиго, но лично аз бях силно впечатлен от умението на режисьора да изгради и разкаже съвсем смислена и интригуваща история със съвсем малко думи. Но историята не е най-важното в случая. Основното достойнство на филма е изключително поглъщащата и бих казал хипнотична атмосфера. Той не може да се опише по никакъв начин с думи, трябва да се гледа, да се преживее и да се почувства. Киномагия в чист вид, в която достоверността, реалистичността и конвенционалната логика остават на заден план в името на едно тотално насищащо сетивата и чувствата на зрителя преживяване. OK, знам, че това прозвуча доста високопарно, но Стик номер 3 не е филм, за който има смисъл да се пишат подредени анализи по компоненти. Просто трябва да се гледа, ако имате интерес към по-различни и взискателни към зрителя произведения.

Оценка: 9.5/10 Демандред

Демандред

     Това скандинавците са голяма работа, установих за пореден път на филмфеста. Този път става дума за филм на исландец, сниман на датски с датски актьори (пък може и други да има, не ми се проверяват всичките какви са).
     Първото, което силно се набива на очи, е че филмът е чернобял. Нямате си представа колко освежително ми подейства това да видя съвременен чернобял филм на голям екран. Хубаво е, че все още има кинаджии, които съзнават, че в много случаи чернобялата визия е по-подходяща и ефективна от цветната. В случая Тъмен кон не е някакъв визуален шедьовър, контрастът беше твърде силен за моя вкус, освен това води до досадния ефект от трудно разчитане на субтитрите (а колкото и пъти да съм гледал фимите на Бергман и Драйер, датският и шведският ми за съжаление все още не са на добро ниво :р), но пък всичко това си струваше ако и само заради сцената към края, в която за малко се появи цвят на екрана и по този начин най-точно и ефективно беше предадена еволюцията в душевното състояние на героя, един много въздействащ и дори бих казал затрогващ момент.
     Филмът в първата си част е комедия, проследяваща живота на няколко странни субекта. Даниел, главният герой, е бунтар, отказващ да работи, да поема отговорност и да взима живота насериозно. Неговият приятел Морфар пък работи в някакъв изследователки институт по проблемите на съня или нещо от сорта и е обсебен с идеята да стане футболен съдия, въпреки че определено с наднорменото си тегло би имал доста проблеми с теста по физическа подготовка. Двамата се забъркват в разни шантави ситуации, влюбват се в една и съща жена и т.н. Постепенно филмът става по-сериозен и се концентрира основно на личностната еволюция и израстване на Даниел.
     Определено си струва да гледате Тъмен кон. Дори само сцената, в която Морфар е пратен да реферира тренировъчен мач между женски отбори като свой практически изпит за взимане на лиценз за футболен съдия, която е просто истерично забавна и култова, оправдава гледането на филма. Личностната еволюция на Даниел в течението на филма също е добре представена, хуморът като цяло е на високо ниво, оригинален и добре премислен като цяло. Актьорите са много добри (споменах ли, че много ги уважавам скандинавците за актьорите им :р), режисурата е на ниво, саундтракът също е много добър.

Оценка: 8/10 Демандред

Демандред

     Това определено е един странен филм. Как ви се струва сериозно изследване на въпросите за Доброто, Злото, морала и религията, комбинирано с безкрайно шантава и откачена черна комедия, която може да ви събори от стола от смях? Точно това представлява Ябълките на Адам и учудващото е, че тази комбинация се е получила наистина добре.
     Сюжетът определено е оригинален и дори изчанчен – неонацистът Адам е изпратен да полага общественополезен труд в църквата на свещеника Иван, който обаче бива един много странен тип. През целия му живот са се случили какви ли не нещастия и несполуки, но той успява да игнорира съществуването им тотално и да бъде крайно наивен оптимист през цялото време. Иван решава да даде на Адам особено важната задача да се грижи за ябълковото дръвче в двора на църквата, за да може да направят ябълков пай. Адам, бивайки пълен циник, естествено не пропуска възможност за конфронтация с Иван и постоянно се опитва да го накара да види грозната реалност и Злото, които го заобикалят, но самозаблудата на Иван, както и неговата вяра е твърде силна. Не е най-смисленото резюме, но да ви обясня всичко първо ще е голям спойлър и второ – твърде дълго. Приемете, че сюжетът е на ниво, макар и шантав, и да минаваме нататък.
     Ябълките на Адам e филм, изпълнен с гениален черен и абсурдистичен хумор. Успя да ме накара мен, един изтъкнат котколюбител, да се смея с глас около минута и половина на сцена, в която застреляха една невинна сладка котка, а това, както разбирате, никак не е незначително постижение. Да не говорим за най-смешната престрелка в киноисторията и още поне 7-8 култови сцени.
     Филмът обаче също така се справя и в сериозната си част. Тя представлява нещо като съвременна интерпретация на Книгата на Йов от Библията, в смисъл възможно ли е човек да съхрани вярата си в Доброто и Бога, при толкова гадости и злини, случващи се навсякъде край него. Има поставени доста въпроси, които са интересно и оригинално разгледани чрез комбинация от шантав хумор и мрачна скандинавска сериозност и са оставени отворени за интерпретация в края на филма.
     Героите са култова колекция от чешити. Освен споменатите Адам и Иван, имаме още помощниците на Иван в църквата, единият от които е бивш алкохолик, а другият е пакистанец, обиращ бензиностанции като форма на политически протест, вманиачен по оръжия и говорещ най-култовите простотии на развален датски. Имаме и един ужасно забавен доктор циник от местна болница. Всички те са изиграни по блестящ начин, с което за пореден път се потвърди моето високо мнение за скандинавските актьори. Вече похвалих Улрих Томсен и Николай Ли Каас за Братя, но не пречи да се повторя, особено първия, който е страхотен в главната роля.
     Андерс Томас Йенсен режисира филма по уверен и сигурен начин, успява в нелеката задача да съчетае серионзата и комичната част в неделимо цяло, за което естествено спомага и чудесният сценарий, който сам е писал. Визията на Ябълките на Адам е много добра, макар че сравненията с Бергман и Тарковси в програмата на фестивала да са определено пресилени.
     Въобще хубав филм, особено ако търсите нещо по-нестандартно.

Оценка: 9/10 Демандред