По приетия от ръководството на Партията уставен план за идните евъргрийни, трябва да ви издам, че ви очаква стабилно количество научна фантастика (плюс щипка философски хорър) тоз, както и идните броеве. За настоящия месец се спряхме на един автор, когото досега по мои спомени не сме уважили в рубриката. А трябва, защото човекът (дали заради или въпреки наркотичната си зависимост) е сътворил едни от най-качествените фантастични заглавия в световната литература. Твърди се, че както Шекли, и Филип Дик е майстор главно на късия разказ, но днес ще си говорим не за разказ, а за роман. Без повече предисловия – Филип Дик, Човекът във високия замък.
Моридин
Трип
Научната фантастика е в голяма степен литература на спекулацията. Сред основните въпроси, лежащи в основата на почти всички фантастични романи е "Ами ако...?" Ами ако някой можеше да изобрети машина на времето? Ами ако центърът на Земята беше кух и в него се намираше цял друг свят? Проблемът, така както аз го виждам е, че подобни спекулации водят след себе си лавина от последствия, с които авторът трябва после да се справя. Тежко му и горко, ако питате мен. Хич не е лесно да се напише качествена научнофантастична книга, въпреки че писателите си улесняват донякъде положението, като пишат за далечното бъдеще, или за някакви фантастични светове, често не повече от смътно подобни на нашия.
Това, което Филип Дик е направил, е да си зададе следния въпрос – "Ами ако Германия и Япония бяха спечелили Втората Световна Война?" Честно казано, само като си помисля за всичко, което може да произтича от подобен тип догадка, и ми става лошо. На негово място бих си казал "Пич, я остави тая спринцовка и отиди да си легнеш, пък утре ще си вземеш парите от дилъра, щото явно те е метнал с кофти стока." Все пак става въпрос за един от най-ключовете моменти в човешката история, нали така? Не че е ужасно трудно някой да заседне над тоалетната чиния и да измъдри кое от кое и как би следвало в такава ситуация, но да напишеш художествен роман по темата помоему е нещо съвсем друго. За тези, които познават творчеството на Дик, едва ли е изненада, че човекът се е справил като за "Хюго" и, дори нещо повече, заслужил е почетно място в рубриката Евъргрийн в нашето списание ;) А за тези като мен, които само бяха чували за Дик преди да седнат с книгата в ръце, това се оказа едно доста изненадващо и просветляващо преживяване.
Както вече споменах, според мен Дик (някак винаги се чувствам неудобно, когато му пиша името на този човек, чудя се защо...) се е справил майсторски. От една страна, в Човекът... типичните елементи на научната фантастика кажи-речи липсват. От друга, авторът блестящо е постигнал ефекта на т.нар. "остранностяване", една от основните цели на всеки писател, и още повече на тези които се опитват да ни въвлекат в дебрите на фантастиката с писанията си. С други думи, Дик успява, втъкавайки една стряскаща атмосфера на реалистичност в цялото повествование, да принуди читателя да промени самото си усещане за обстановката, в която е попаднал, и да види един свят, носещ всички признаци на нормалност, през една по-различна призма на възприятията. Призма, през която "нормалното" в този илюзорен свят, подаващ се от страниците, е "накарано" да придобие един почти сюрреалистичен оттенък за нас, стъпилите на един от стълбовете на съвременната цивилизация – споменът, или поне знанието за това, което се е случило преди 60 години, за това как е завършило, за неговото значение и послание. В същия момент читателят получава шанса да надникне в един огледален свят, да се почувства едва ли не странник в една напълно логична, истинска и, колкото и страшно да звучи, имайки предвид какво всъщност изобразява, възможна реалност. Ако трябва да бъда честен, от това по-фантастично здраве му кажи :)
Как успява да постигне това?
Чрез образите, които създава, разбира се. Алтернативният световен ред е намерил своето отражение във всеки от тях, като особено силно впечатление ми направи един от героите, Робърт Чайлдан. Търговец на антики, развил кастово-ориентираното мислене на японските си "господари" до такава степен (той живее в една от разпокъсаните части на САЩ, която се намира под японска юрисдикция), че това да се превърне в основна черта на характера му и да бъде основната причина за неговата вътрешна борба по-нататък в книгата.
Наред с него, всички останали герои, през чиито очи се развива действието, успяват по един прекрасен начин да загатнат за скритият поток от промени, протекли и протичащи в тях в резултат на този алтернативен развой на съдбовната Война. Освен обаче просто да се запознае с героите, читателят отново изключително елегантно и ненатрапчиво бива въведен в самия свят. С разгръщането на сюжета, развитието на персонажите и описанието на случващото се около тях, научаваме все повече и повече за реалността, с която всеки един в крайна сметка започва да води борба. Почти нямаше момент, в който да се получи така досадния "info dump" – с други думи спиране на каквото и да е действие и развитие в книгата, само за да може авторът да изнесе лекция (било то чрез някой от героите, или директно) на тема кое как и защо стои в алтернативната вселена, която описва.
Ред-два по-нагоре споменах за това как всички герои, по един или друг начин, повеждат борба срещу света, в който живеят, сякаш осъзнавайки, че нещо всъщност не е наред. Чисто сюжетно обаче, с едно изключение, героите нямат нищо общо помежду си – въпреки че някои от тях се срещат на моменти, почти никой не обвързва собствената си сюжетна линия с останалите и всяка една се движи почти изцяло в своя си коловоз. При все това съдбите им се докосват и дори преплитат на различни етапи от повествованието, и имат интересни ефекти една върху друга. Самата форма, която разгръщащата се фабула приема, фрагментирана и въпреки това с чудесно напасващи се отделни елементи, също допринесе за удоволствието ми като читател.
Всъщност, има и още нещо, което сякаш с невидима нишка съшива отделните парчета от мозаиката на действието в книгата и поне върху мен имаше поразяващ ефект. "И скакалци покриха земята" – книга, която в един или друг момент играе съдбоносна роля в живота на някои от персонажите, и лично мен ме накара да се почувствам сякаш съм стъпил с по един крак от двете страни на магическо огледало. А самата книга е, хм, научна фантастика, в която – можете ли да познаете? – Германия и Япония губят войната :) Дик по доста тряскащ начин си играе с нас като прави паралел между героите си, които едновременно са и читатели на тази книга, и нас, самите читатели на собствения му роман. След като помислих над това малко самата идея успя някак да замаже границите между реалността в която живея, и фикцията в книгата на Дик. Мога само да се мъча да си представя какъв би бил ефектът, ако бях сред онези американски читатели, разтварящи първото издание на Човекът... в далечната... Рол, кога я е написал книгата всъщност? (1962-ра, колега, наистина стряскащо близо – бел. на Рол).
А в края си повествованието сякаш се отваря, вместо да завърши – нищо не е решено, а топката е у нас. Може би целият роман е в крайна сметка точно това – едно послание лично за нас, целящо нещо повече от това просто да ни разкаже интересна история, почиваща на някаква куул идея тип "Ами ако...?". Не знам какво точно си е мислил Дик, докато е творял. Може би е искал да си поиграе с нас, с възприятията ни, с интелекта ни... Може би не тук е мястото, след като сте изчели всичките тези дрънканици, но искам да се извиня, ако написаното по-горе ви се струва разхвърляно, полусдъвкано и леко (ама много леко) несвързано. Работата е там, че затворих книгата едва преди няколко часа и не съм имал време да я обмисля хубаво, освен очевидните неща, за които говорих в статията по-горе. Но имам чувството, че тази книга наистина може да ми даде нещо, да ми каже нещо, и дори да не го направи, имам желанието да опитам да разбера. А това е напълно достатъчно за мен. Вероятно ще я прочета още веднъж, а вас съветвам да й дадете шанс, ако досега не сте. Наясно съм, че повечето книги в рубриката получават положителни коментари by default (нали са класики, все пак), но тази го заслужава. Наистина.
Роланд
С всеки изминал брой все повече се радвам на тази рубрика, защото ми дава възможност да препрочитам качествените книги, които съм чел твърде отдавна, за да помня. А настоящият случай е особено показателен за нуждата от това, тъй като за първи път успях истински да оценя литературния шедьовър, който е Човекът във високия замък. Тази книга е толкова многопластова, че почти ме е срам от досегашните ми впечатления от нея, макар и всъщност те да си бяха изцяло позитивни.
На първия и най-явен пласт е алтернативната реалност. Мнозина ще се изненадат от липсата на "фантастичност", но тя е напълно илюзорна, както става ясно в края на книгата. Що се отнася до този аспект, Дик се е опитал и помоему – успял – да изгради една визия за 60-те години на миналия век, която наистина да ни убеди, че Германия и Япония са спечелили Втората Световна Война. И най-стряскащото е, че светът всъщност не изглежда чак толкова по-лош. Да, расизмът се е превърнал в закон, класовите различия (показана ни е единствено частта от Америка, окупирана от японците, а за териториите на Райха само се говори) са толкова неотменимо вкоренени в съзнанието на хората, че са им едва ли не втора природа. Истината е, че в някои елементи (случилото се с Африка, гоненията на "различни") романът е почти антиутопичен... но при все това (и въпреки прозиращото мнение на самия автор) има и твърде много елементи, които ни карат да се замислим дали наистина това е един толкова по-лош вариант. Със сигурност не по-добър, но може би просто... също толкова нормален.
Наред с този елемент трябва да отбележа и страхотния психологически портрет, който Филип Дик изгражда на хора от различните класови групи в този алтернативен свят. Усещането за баланс, достойнство и превъзходство на преуспелия японец. Претопяването на на американеца в японския начин на мислене, при което обаче той остава неспособен да го разбере истински. Трескавото съществуване на малцината оцелели евреи, които са на един подпис разстояние от газовата камера. И разбира се гнилото съзнание на нацистите, с неговите непрестанни интриги, омраза и фанатизъм, пускащо метастази по целия свят и дори сред звездите.
В книгата има четири сюжетни линии, като някои от тях се докосват за кратко, но всички имат някаква връзка с останалите. Чрез тях авторът представя не само различния начин на мислене на хората, но и теченията, които набират сила под повърхността на привидно установения световен ред. Защото макар и сюжетът да не е основен движещ фактор в Човекът във високия замък, той всъщност далеч не е за пренебрегване. Историята е превърната в пореден носител на авторовата визия за една такава реалност и по един, не мога да не призная, малко идеализиран и наивен начин, ни показва как американецът най-сетне ще спре да превива гръбнак пред победителите, не без помощта на евреите, и как алчността и фанатизмът на Германия рано или късно ще хване някогашните съюзници за гушите, за да доведе до най-кървавия конфликт в историята. А и още нещо, но за това по-късно.
Вторият пласт на книгата са авторовите размисли за живота, вселената и всичко останало, представени отново чрез различните му герои, както и психологията, залегнала в повечето им разсъждения. Неща, които са общочовешки и важат както в неговия измислен свят, така и в нашия. Катарзисът, през който преминава един от героите – Чайлдан, както и изживяванията на преуспелия японец Тагоми са всъщност доста ценни помоему мисли и макар че няма да се спирам по-подроно на тях, смея да заявя, че Човекът далеч не е простичко фантастично романче, а доста сериозна книга, която неслучайно е спечелила Хюго в епоха, когато тази награда наистина е значела нещо – 60-те години (да не споменавам колко по-скандална е бил тогава).
С което смятам темата за приключена и отивам на третия и най-дълбок за мен пласт, който е едновременно най-трудно откриваем, но и най-удовлетворителен, ако човек успее да го види. А именно – истинската фантастичност. Тя е подсказана в последната глава с Тагоми, когато той вижда за кратко свят, който може би е нашият собствен. Но истинската фантастика и осъзнаване за брилянтния талант на Дик се появява накрая. Когато двете книги, около които се върти целият сюжет, се събират. Оракула "И-Цзин" – Книгата на Промените, към която се допитва всеки от героите в един или друг момент, за да му даде отговор чрез събираните хилядолетия наред китайски мъдрости, на въпроса, който го терзае. А от другата страна – "И скакалци земята покриха", написана от американец, който изгражда един "алтернативен" свят, където Германия и Япония са изгубили войната. Оракулът е непогрешим, това ни е ясно показано в продължение на целия роман. Той винаги знае верния отговор, дори и ние да не можем да го разберем. И накрая *СПОЙЛЕР* се разбира, че за всяка подробност в книгата си, авторът на "Скакалците" се е обръщал към този извор на мъдрости. Че не друг, а самата "И-Цзин" е "написала" алтернативната история. И задавайки й въпроса защо, тя отговаря простичко – защото те наистина са изгубили войната. Затвърждавайки усещането за погрешност, което сме чувствали в не един момент от книгата.
Но светът, описан в "И скакалци земята покриха" не е и нашият...
Моридин
След сравнително възторжените ми уводни думи и особено след потока хвалебствия от страна на колегите, предшестващ тези редове, може би малко странно ще ви прозвучи, че аз в крайна сметка не останах никак впечатлен от тази книга. Да, сериозно. Нещо повече – специално наруших принципа си да не чета чуждите евъргрийни, преди да напиша своя – просто за да разбера какво толкова намират колегите в романа на Дик, та белким променя своето мнение. Ами противно на очакванията ми, техните писания не ми казаха нищо, което вече да не знаех.
Обективно погледнато, съм съгласен с достойнствата, описани ви от Рол и Трип. Факт е, че Човекът… създава много плътна и реалистична алтернативна реалност, успява да изгради свят, който да не звучи фалшиво и съшит с бели конци, а напротив – много точно да претвори най-вероятното положение на нещата. Такива каквито биха били, ако Оста беше спечелила Войната. Всичко е там – светът, разделен между Германия, Япония и комично малката, смешна, военно осакатена Италия; дълбоките, същностни противоречия между поробени и поробители в някогашната най-свободна държава на света – Съединените Щати; противопоставянето на източното и западното – на германската научна машина срещу финия, философския, елегантния начин на живот на японеца. Легалният расизъм, развитието на Холокоста, възходът към космичните дълбини, комбиниран с икономическите проблеми на огромната империя на Райха, населявана от самоуверени, самозабравили се високи руси машини.
Всичко това е точно така, смазващо коректно до последния детайл. Само че проблемите, поне за мен, са два: (а) не мога да оценя по достойнство задача, която аз лично не намирам за особено трудна. Много повече бих се възхитил на нещо, което на пръв поглед звучи невероятно, но авторът успява да го направи вероятно. За мен това е смисълът на фантастиката. Не е никаква фантастика това просто да опишеш абсолютно логичното и близко на една ръка разстояние бъдеще на света при едикаква си историческа промяна. Викат му политически анализ.
И (б) – самата тематика не ми е по никой начин трогваща. Просто. Последствията от Втората Световна Война за мен никога не са били толкова интересни, колкото причините и обстоятелствата, които са я породили. Последствията са елементарен факт, те – дори променени до неузнаваемост от обръщането на изхода на войната на 180 градуса – наистина не представляват нищо чак толкова особено, за разлика от далеч по-фините и психологически вълнуващи изменения в мисленето на цял един народ (и не един), довели до световна катастрофа, демонстрирането на движещите неосъзнати мотиви на всяка една тълпа, достигнала до нация, и т.н. и т.н. проблеми, за които в тази книга няма да прочетете.
И докато (б) все пак е въпрос на лично предпочитание и на субективна оценка, не мога да отстъпя от казаното в (а). Дик може да е гениален автор, но задачата, която си е поставил тук, противно на мнението на Трип, аз намирам за безкрайно тривиална и по никой начин амбициозна и аргументът, че никой друг не се е наел да я свърши, ми звучи лишен от всяка логическа основа и следователно не твърде убедителен.
Някои неща в романа обаче са безспорно ценни. Те са не-фантастични, каквото и да ви казват, но са си ценни. А именно, това са размишленията на героите, техните чувства, еволюиращи с течение на романа. Именно тези размишления много тънко описват световното общество в тази алтернативна вселена. Те изграждат както образите, с които героите взаимодействат, така и образите на самите герои – просто начинът, по който разсъждават, говори ярко за тяхното мислене и ни описва – което е най-най-стойностното в целия роман – черти, които са всъщност актуални и в нашата, истинска реалност. А някои са и общочовешки.
Всъщност начинът, стилът на това фино описание на света чрез мислите на героите е гениалното тук. Не фактите, които Дик е описал, а начинът, по който ги е описал. Това е и единственото, което успя да ме очарова.
На неговият фон обаче имаме два сериозни повествователни дефекта (описани от колегите като плюсове). Единият е нулевото сюжетно развитие на романа. Не ме разбирайте погрешно, има безброй литературни произведения с нулево сюжетно развитие, които просто заради изнесената в тях философия не се нуждаят от сюжет. За съжаление при Човекът… това, поне според мен, никак не се получава. Тромавите, абсолютно безпътни и безцелно преплетени повествователни линии на героите са просто излишни и като такива дразнят. Противно на Трип, аз не намирам, че "докосванията" между главните герои по някакъв начин допринасят за силата на изложеното в романа, напротив – основните му достойнства блестят при монолозите и взаимодействията с второстепенните герои. При това точно когато най-после сте успели да почувствате някаква привързаност към персонажите (които откровено казано не са особено привлекателни за привързаност), тяхното развитие практически застива в нерешени, или по-скоро тривиално решени, сюжетни завръзки, които внезапно започват да изглеждат безсмислени в стил "защо изобщо беше нужен сюжет". Сюжетът трябва или да подпомага изложението на мислите, или просто да отсъства. В случая той затормозява. В нито един момент от четенето на романа аз не съм се почувствал неспособен да оставя книгата настрани, напротив – на моменти ми беше трудно да я захващам пак. Признавам известен субективен оттенък в този факт (тематиката наистина не ми е интересна, а и е вярно, че аз поне до края наивно очаквах някаква фантастика да настъпи), но не мисля, че само това е проблемът.
Другият голям минус на романа за мен е безкрайно антиклиматичният му финал. Това, което за Роланд е фино загатване за фантастичност и проникновение и "многослойност", за мен е точно обратното – грубо набутване на абсолютно излишна фантастичност, колкото да има. Цялата история с книгата-оракул е доста хипертрофирала и донякъде разваля реалистичността на създадения свят, но финалът е специално това, който успя окончателно да захрани неособено милите ми чувства към този сюжетен елемент. "И скакалци земята покриха" пък (колегите са описали какво е тя) намирам за всичко друго, но не и за оригинална заигравка с читателя. Намирам я по-скоро за очевиден plot-device и по никой начин особено остроумна.
Та за финала – всичко казано накрая, "голямото разкритие" за същността на света (упоменато така и така мъдро на задната корица на изданието на Бард) се оказва толкова безкрайно маловажно за героите, че човек просто го хваща яд. Аз принципно съм противник на патоса, но честно казано на места поне щипка от него си трябва. Дълбоко несмисленото и поне за мен странно (може да съм тъп и да не разбирам от намеци и щрихи, признавам, но финалната сцена наистина ми е като писана на тежка дрога) поведение на Джулиана и Човекът от високия замък след това разкритие просто създава много отрицателно впечатление. Дори този сюжетен реверанс към заигравката с фантастичното да не бе планиран да бележи връхната точна в развитието на романа, то пак можеше да бъде поне донейде разтърсващ, обезнадежден, нещо такова. Не беше. Просто се случи и никой не реагира.
И така, завършекът на изложението ми идва след всички тези отрицателни думи за Човекът… Това не е твърде коректно, затова ще наблегна отново – в книгата има наистина много положителни черти и неща, които може да намерите за интересни – в смисъл на психология, философия и – ако темата не ви е твърде очевидна – политика. Но аз определено не мога да я препоръчам като шедьовър на никого. Просто не я намирам за особено интересен експеримент, а сюжетът и финалът, наместо да ме стимулират да я оценя по-високо, успяха основно да ме разочароват.