Willkommen in Deutschland 1.5
Автор: Джаар

Пролог

     Обичате да пътувате? И аз. Но осемте часа закъснение ми дойдоха малко множко. И все пак са едно доста поучително преживяване.
     Научих, че може да съм на 100 км от София и на някакви си метри и няколко бариери от България в продължение на 5 часа, през които някои хора излетяха, летяха и кацнаха. А после даже си стигнаха вкъщи с влака. И ако се чудите какво прави човек, чакащ през това време на границата – гледа следите от самолетите в небето и се чуди в кой точно ли е бил неговият познат.
     Петте часа са минали, и последните бариери се вдигат, а денят вече преваля (нека не забравяме, че е едва началото на януари). Шофьорът-ученик решава да тръгне по прекия път, по който има следи от асфалт и със скорострелните 10 km/h пътуваме десетина минути. Дали от скоростта, или от силното вълнение на калта и поддаващата земя отдолу, всички се клатим сериозно. Става ни забавно, все едно сме в София Ленд, но смехът избухва в "залата", когато виждаме друг автобус на същата фирма да ни задминава със 100 km/h по близката магистрала.
     Както и да е, младият сърбин издържа частта с непроходимия терен и се засили с 80 km/h по пътя към Белград. Беше си страшничко, да ви кажа... тъй като там пристигнахме чак през нощта. Това се оказа и най-подходящото време за една разходка из кварталите и махалите на Белград, завършила с четиридесетминутно миене на автобуса и смяна на ученика с квалифициран шофьор.
     На следващата сутрин вместо да сме в Мюнхен, все още не сме излезли от Словения. Най-сетне доближаваме заветната граница. Последни километри и табели на непроизносим език, бариерата се вдига, проверка, бариерата се спуска ("А, сега ще минем бързо при австрийците", въобразявам си аз), обратен завой и отново същите табели на непроизносим език, само че по обратната посока. Съседката по седалка се събужда, а аз "докладвам":
     – Стигнахме границата. Минахме я и сега се връщаме обратно. Добро утро!
     Загубихме половин час, за да оставим на най-близката бензиностанция сбъркания човечец, пътуващ само с една чанта ръчен багаж, и отново поехме към границата. Този път не върнаха никого и влязохме в Австрия.
     Принципно през тази държава винаги се минава нощем, но сега беше почти пладне и яркото слънце обливаше Алпите с благодатното си сияние. Белотата на безкрайните снегове върху още по-безкрайните върхове ни заслепяваше, но въпреки това любопитни погледи и обективи се щураха насам-натам по планинската красота.
     Най-сетне ни пуснаха филм. Със сръбски субтитри. И твърде нисък звук, за да може да се чуе нещо от английския. Набързо научих сръбски. И разбрах почти всичко от иначе не особено интересния филм. После го пуснаха отново. По някое време (може би когато вече трябваше да сме пристигнали) решиха да ни разнообразят с другия наличен филм, също на сръбски разбира се, който бяхме гледали предишната вечер.
     Без и да разберем, се озовахме в Германия. И твърде скоро го осъзнахме, влачейки се около час в едно задръстване. Сандвичите воняха отвратително, храната свършваше, водата също, а навън не се виждаше нищо от гъстата мъгла.
     Някъде по това време, напълно отчаяни и с болезнено сгънати и нефункциониращи стави, стигнахме до извода, че позата "преплетени паяци" може да ни донесе известно облекчение. Донесе! Известно...
     После ми се губят малко спомените. Лепихме един вестник с лейкопласт, за да го използваме за маса за игра на карти, оставихме първите щастливци – човек и половина т.е. жена и дете, после вторите, които поне бяха повече, а най-накрая и третите. За тях благородно направихме отбивка от 150 км, които после пропътувахме обратно.
     Последните два часа проспах "удобно изтегнат" на две седалки (всъщност наполовина облегнат на стъклото и якето си, наполовина със стърчащи до отсрещната седалка крака, а с третата си половина се наслаждавах на двете свободни места).
     Пристигнахме! Не, че бях адекватен да го възприема, но все пак:

Willkommen in Deutschland 1.5

     След година и половина за четвърти път пристигах в тази страна. Но след "комфортното" пристигане някак не можех нито да възприема, че съм пристигнал, нито че съм си тръгнал от България. Просто исках да си вляза в жилището, да го заваря цяло и да се наспя на моето си легло (което е голяяяямо! :)
     Оказа се, че таксиджията няма да ми развали пари. Или че по-точно има, но трябваше да изръси редовната доза мрънкане. "Момент, редовна? Ама аз нали уж съм в Германия вече?!"
     Да, в Германия съм. Жилището не е мръднало, таксите са изтеглени от банковата сметка, колелото още стои в общото мазе... Поздравявам се за добре дошъл с Another Day in Paradise на Фил Колинс и го слушам как ме обнадеждава с "I've been waiting for this moment all of my life", докато си вадя сиренето от багажа. Даааа, трябва й малко българска атмосфера на тази страна. Не, по-добре не. Едва ли ще има благоприятно въздействие. Но едната лютеница само ще придаде по-балкански привкус на тукашното мислене:
     А именно: "Е, какво като този учебник стои повече от седмица върху шкафчетата в коридора на института? Така и така някой ще го вземе, защо да не съм..." Да, ама не. Защото мисълта продължава по друг начин: "Този, който го е забравил, все някога ще се сети и ще дойде да си го потърси." Ще дойде, ще го потърси и даже ще го намери.
     Същият този институт се облагодетелствал (е, не едновременно, но все пак) с телата на всички обитатели на един старчески дом, защото им се сторило интересно и всички решили да направят дарение. За съжаление ценните контакти с гериатричното заведение са изгубени безследно...
     Година и половина... А едва сега научих, че светлината в обществените тоалетни и в някои заведения (включително McDonald's) e синя, не защото е много cool, фешън или стайлиш, а защото така наркоманите не могат да си видят вените. А после на нас предизборно ни говорят за национална отговорност и мисъл за народа.
     Похвалих ли се, че тук си имаме умни тоалетни (като сме на тази вълна), които свалят преградата между мъжка и женска, ако натиснеш копчето за инвалиди, за да има достатъчно място. А на вратите на други тоалетни пък все така се срещат невероятните литературни бисери, родени в някои твърде откровени моменти.
     Питате се с какво е подобрена версията 1.5. Ами...
     Имате пластмасови капачки над станиола на киселото мляко, за да има как да затваряте кофичката след отваряне. Павират ивицата трева, отъпкана от по-ландшафтно мислещите минувачи. Пиете long drinks за по-малко пари, отколкото в България (естествено, ако знаете къде да идете). Научавате как бързо и ефективно се връзва шал.
     За удобство презервативите се продават в кутии по 12, но чушките – само по три. Подредени в цветовете на светофара. Сервитьор(к)ите разделят сметката по отделно, а човек през това време може да си вземе безплатно кибритче. Автобусите приклякат, когато трябва да се качи/слезе инвалид, майка с детска количка, старец или български студент с огромен куфар.
     Симпатични непознати баби ви заговарят на спирката и се прехласват по... цветята ви. А в последствие ви помагат с носенето им. Симпатични жени на средна възраст спират колата си насред кръстовището в полунощ, за да ви попитат за пътя. Симпатични млади сервитьорки са твърде затруднени от въпроса: "Извинете, каква водка имате?" И така и не успяват да проверят...
     С кола под наем е забранено пътуването до България. Както и редица други държави, повечето от които от Ориента. Ако пък решите да се придвижвате с колело, има опасност да ви откраднат седалката пред болницата. Или да ви глобят, ако карате по тъмно без светлини. Или да ви вземат книжката (за колата, за колелата няма), ако карате колело пияни-заляни.
     Патрулката е паркирана на абсолютния център на града и пред нея застават двама полицаи. И не мърдат от местата си, защото под краката им има по едно гумено чердже за изолация от ледения калдъръм. А в аптеката отсреща има три асансьора – един за персонала и два за лекарствата, които "доставят" от горния етаж.
     Българският като начин на общуване се разпространява сред приятелския ви кръг от немци много по-бързо от очакваното. Най-новият лаф е "гол охлюв". Но това само за сведение. Освен това трима българи и един немец вървят в кампуса и за 5 минути поздравяват със "Здрасти" трима минувачи. Ако имаше кого, и с "Hallo", щяхме да поздравяваме.

Епилог

     След като ви питат дали сте руснаци, американци или италианци, най-сетне се намира човек, който познава, че сте българи по фамилното име, което било сходно с това на Стоичков. И ви припомня в крайна сметка какъв сте по народност. Не, че някога сте го забравяли, но самата обстановка предразполага към едно по-различно мислене. Адаптация не е нужна, защото вече сякаш живеете на две места. Имате две "вкъщита", като може би клоните повече към това, което сами сте си създали като свой дом. Понятията "връщам се", "прибирам се", "отивам си" стават съвсем неизползваеми и се примирявате с кроткото "тръгвам".
     Сега и аз, след година и половина, тръгвам нататък по пътя си в тази вече не чак толкова чужда и чудата страна...