Брой 38 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Ами такава просто няма. Блокбъстърите (да се чете Нож от блянове) останаха за идния брой, а от останалите да говорим за книга на броя...
Заглавие: WarCraft: Разцепление
Автор: Ричард Кнаак
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян
След поредното двумесечно забавяне на пазара е последната част от трилогията Войната на древните, която за жалост бележи краят на едно много приятно издателство – ИК Серпис is no more. Хермес поемат щафетата, но нещата вече няма да са същите. По ирония на съдбата това е и заключението, до което достигат нощните елфи в това финално томче. Но всяко нещо по реда си.
Както може би си спомняте, в ревюто за Демоничната душа си пожелах Кнаак да удържи фронта и да не се омаже фатално в последната част. В крайна сметка желанието ми май по-скоро се сбъдна. Книгата логично продължава от там където ни остави втората част – решителният сблъсък с Пламтящия легион, който ще реши съдбата на Калимдор. Кнаак прибягва до до болка познатия похват "лошите са много лоши, обаче има и едни дето ги правят да изглеждат като служители от социални грижи" и набърква в играта... хм... нека това все пак го откриете сами, ако имате нерви. Нон-стоп екшън, много дракони, епични битки и един почти симпатичен ми, цинично-саркастичен Ронин са основните фактори, които задържат оценката на книгата на същото ниво като предишната.
За огромно мое съжаление основният проблем присъщ за болшинството книги писани по игрови вселени – тоталната липса на развитие на героите – присъства с пълна сила и тук, което предвид обема от три книги и 1000+ страници е жалко. В общи линии поредицата разчита на това, че феновете на играта тия неща така или иначе си ги знаят, а пък останалите случайно изкушили се да се оправят. Не ми се вижда много правилен подход, но в крайна сметка това си е мой проблем. Дразнещо е, че Кнаак постоянно засипва читателя с уж важни събития и не го оставя да си поеме дъх, а в крайна сметка очакваното гранд финале е толкова прозаично, че ти иде да изкрещиш от разочарование.
Плюсове:
+ Най-сетне свърши.
+ Ронин прояви наченки на сарказъм и циничност.
+ Уловена атмосферата на играта.
Минуси:
– Като изключим Илидан, никакво развитие на персонажите.
– Твърде много екшън.
Обобщение: Свърши. За добро или лошо. Май по-скоро за добро. Умерено разочароващо въпреки наличния потенциал. От друга страна, като си припомня Денят на дракона, Разцепление е направо достойна за Световната награда за фентъзи.
Оценка: 7/10 Ян
Заглавие: Усмихнатият труп
Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: : ИК ИнфоДар
Ревю: Ян
Както се оказа, този брой ще пиша ревюта за разни продължения на известни поредици :) За разлика от WarCraft, обаче в случая с Лоръл Хамилтън едва прохождаме. Няма дракони, няма нощни елфи, няма дори дневни елфи. Баси поне един Ронин да ми бяха пуснали. От друга страна си имаме зомбита, вуду и Жан-Клод. А, да и Анита Блейк присъства, но това предполагам е логично в поредица, посветена на нея. За цвят има и некромантия, което е особено радващо за разни Guild Wars пристрастени като мен.
Книгата има и чисто практическа насоченост и дава отговор на някои наболели въпроси като:
Заглавие: Сингуларно небе
Автор: Чарлз Строс
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
Подходих със странно завишени очаквания към тази книга. Гладът ми за фантастика е силно изострен поради факта, че чета неща от тоя жанр от дъжд на вятър, така че някакси винаги съм много... лаком. И интересното е, че книгата всъщност оправдаваше очакванията ми почти до самия си край. Почти...
Изминали са 300 години от Сингуларността, довела до разселването на човечеството из галактиката. На отдалечена колония в Новата република жителите се сблъскват с един невероятен нашественик – Фестивала. Засипвайки ги с информация и технологии, той напълно унищожава икономиката и нормалния бит на хората. Републиката решава да отговори на неизвестния "агресор", изпращайки бойна флотилия, която да го разгроми. Но за Рейчъл Мансур – представителка на Обединените Нации на Земята и наблюдател на мисията – нещата изобщо не изглеждат толкова ясни и прости. Защото военните от Новата република планират да използват забранени технологии за изкривяване на причинността, а това може да привлече вниманието на Есхатона – свръхразум, възникнал в информационното пространство в края на 21-ви век. Имащ кофти навика да мята метеорити и да причинява избухвания на свръхнови около онези, които се ебават с причинността.
Плюсове:
+ Страхотни чисто фантастични идеи. Фестивалът, Есхатонът и Сингуларността наистина радват много като концепция, а научната обосновка на романа ги прави още по-достоверни.
+ "Нашите" герои са симпатични и адекватни, дори и да не блестят с нещо кой знае какво.
+ Атмосферата на романа е увличаща, а историята не доскучава в ни един момент.
Минуси:
– Преждеспоменатата научна обосновка на моменти идва в повече, макар и рядко да затормозява като при чисто научните автори тип Бакстър или Робъртс.
– Сюжетът, макар и интересен, всъщност си няма нито кулминация, нито кой знае колко смислен финал. Личи си, че авторът е имал страшни идеи, но или се е залисал в научното си теоретизиране около тях, или просто не е знаел какво толкова да ги прави, защото сетъпът е достоен за книга от ранга на Хиперион, а вместо това историята просто... свършва, без да постигне нищо особено.
– Повечето второстепенни герои са олигофрени, които дразнят с некадърност, некомпетентност, откровена глупост, тъпашка упоритост или произволна комбинация от всичко това.
В крайна сметка чувствата ми към Сингуларно небе са смесени. От една страна книгата наистина не свършва особено интересно и качественият сетъп остава напълно недоразработен, загубен под пластовете научна информация. От друга обаче е лека и приятна, интересна и в крайна сметка увличаща в атмосферата си. Доколкото знам, в същата вселена има и други романи, така че е възможно натаък този дефект да се изглажда. Така или иначе бих ги прочел с удоволствие, защото макар и недоизпипана, Сингуларно небе е определено качествена фантастика.
Оценка: 7/10 Роланд
Заглавие: Корабът на изкуплението
Автор: Алистър Рейнолдс
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: The Dragon
Отново се потапяме в безумно очарователния свят на Пространството на откровенията и Казъм сити. Свят, където пътуването и комуникациите със скорост над тази на светлината са невъзможни, а тайнствените и мрачни инхибитори се грижат да не остане друг разумен живот освен тях, който да може да пътува в космоса. В тази част от поредицата определено си личи авторовото желание за изясняване на доста от въпросите, които си задавахме в предишните две части.
Клавейн е може би най-великият воин в човешката история. Преди 400 години е преминал на страната на конджойнърите, взел е решаващо участие в крайните фази на войната срещу демаршистите и сега е натоварен със задачата да доведе изгубените оръжия от адски клас отново във властта на конджойнърите. Инхибиторите са пристигнали на Ризургам след неволния повик на ДанСилвест и оцелелите от първата част триумвири – Волкова и Ана Хури – се опитват да измислят план за евакуацията на 200 000 души, преди светът им да бъде унищожен. А в поразения от смесената чума Казъм Сити нови сили се размърдват, за да наместят в действието.
Плюсове:
+ Брилянтен сюжет. Брутална атмосфера.
+ Говорим си за свят, в който хвърчат 4-5 километрови кораби със скорост, близка до светлинната.
+ Невъзможността за свръхсветлинно пътуване прави света наистина огромен и мащабен. И бавен. Военните действия трябва да се мислят векове напред, без никаква обратна връзка.
+ Героите са живи. Всеки със собствените си мотиви, минало и цели.
+ Някои стари познайници се явяват в нова странна светлина.
Минуси:
– Появата на герой тип "Всичко разбрах, ела да ти разкажа".
Макар и с относително висока цена. Според мен книгата е задължителна за всички фенове на космическата опера.
Оценка: 9/10 The Dragon
Заглавие: Слънчева буря
Автор: Артър Кларк и Стивън Бакстър
Издател: ИК Бард
Ревю: Рандъм
Преди известно време (всъщност доста) излезе втората част от поредицата Една одисея във времето на тандема Кларк/Бакстър. След нормалната доза клинчене, скатаване и юркане, ето го и ревюто към съответната.
Окото на времето беше приятна книга, съчетаваща познатия маниер на писане на класика Кларк с някои по-свежи идеи, а се и усещаше благотворната намеса на Стивън Бакстър. Книгата беше богата на "научна" материя, нещо типично за Кларк, но пък беше доста пъстра в същото време – радващ микс от история, екшън, различни раси, култури и биологични видове.
Е, на Слънчева буря определено й липсва този свеж полъх. След събитията на странната алтернативна Земя, наречена Мир в първа част, Бисиса Дът е върната в света, който познава и в който е отраснала. Набързо се разбира, че на човечеството му предстои титанично изпитание – колосално слънчево изригване, което заплашва да унищожи живота на планетата. И, разбира се, се намира отбор юнаци, който да се заеме със спасяването на човешкия род и неговия дом. В случая отборът не се състои точно от юнаци, а от съвсем обикновени хора, отново нещо обичайно за книгите на Кларк, в които най-вече изпъква главната тема. Обикновено става дума за някакъв инженерен/космически проект, в случая – за построяването на гигантски щит, който да защити Земята от гибелното въздействие на Слънцето.
И това е горе-долу. Има интересни идеи, не може да се отрече, Кларк е не само добър писател, но и учен, а чувам подобни неща и за Бакстър. Проблемът е, че с изключение на някои интересни чисто научни части няма нищо, което да се откроява с литературните си качества. Поредната "суха" книга на Кларк лично за мен.
Плюсове:
+ добрият, премерен и инфромативен стил на ветерана Кларк; явно Бакстър също пише прилично.
+ има интересно инфо, касаещо някои нови идеи относно развитието на космонавтиката. Кларк определено е много мощен генератор на приложими в практиката идеи.
+ чете се бързо, за един ден и сте я свършили. Дори да не ви хареса, поне време няма да загубите много. Виж за парите, които ще изръсите...
+ още веднъж, този път не от научна гледна точка – книгата предлага визии за бъдещето, а нали именно това се очаква от добрата "твърда" фантастика, която като че ли се среща доста рядко напоследък.
Минуси:
– суха книга, липсва й релеф, няма драма, не те кара да настръхваш, нищо че разказва за Апокалипсиса. Героите са скучни, не ти пука за тях. Дори Бисиса Дът, която беше приличен герой в първа част, сега най-вече дразни и е съвсем друг образ.
– леко наивна в част от идеите си, особено тези, касаещи мотивите на Първородните.
– самите Първородни. Нищо съществено не се разкрива за тях. Приличат на стандартното Кларково клише, което се налага във всяка втора негова книга. Твърде плоски.
– липсва атмосферата от Мир и първа част. Все пак там имаше история, битки, Александър Македонски, Чингиз Хан, Ръдиард Киплинг... Тук имаме някакви ходещи бози и не особено пленяващ Апокалипсис.
Ами разочарование, ако сте харесали Окото на времето и сте очаквали нещо в същия дух. Не че книгата е калпава, просто, хмм, не блести.
Бележчица: в ревюто съм се позовавал на типичния за Кларк стил и излиза, че книгата едва ли не е само негова. Просто не познавам нищо на Бакстър, не за друго.
Оценка: 6,5 Рандъм
Заглавие: Състояние на страх
Автор: Майкъл Крайтън
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
Няма какво да се лъжем – след Смешно отделение, Конго, Изгряващо слънце и други подобни простотии всички се бяхме замислили с какво по дяволите е почнал да се друса Майкъл Крайтън. Или е спрял – знае ли ги човек писателите. Новата му книга е много интересно структурирана – наполовина трилър, наполовина сборник с есета на екологична тематика, представени като монолози на един от главните герои.
Трилърската част е рядко бозава, но за сметка на това монолозите са относително стойностни. И от тях личи един доста силен скептицизъм относно глобалното затопляне. Едновременно обоснован и необоснован. Частта, в която Крайтън е прав – американското общество е така направено, че да живее в постоянен страх. Страхът от Съветската мечка, Колумбийските наркобарони, Ал Кайда и Глобалното затопляне. Защото всичко в капиталистическия свят е индустрия, а здравият разум отсъства. Типичен пример за което бяха "нечуваните арктически" студове от минус петнадесет градуса в края на януари в нашата мила родна страна. Според Крайтън глобалното затопляне на планетата е просто поредната фикция, която да всява страх в душите на американското общество. И откакто темата влезе в мейнстрийма, наистина е така Но това, което той пропуска да отбележи, е че климатичните промени са най-сериозният проблем, пред който е изправено човечеството в момента. Фактът, че темата получава големи количества от неподходящия тип обществено внимание, е по-добрият вариант, отколкото да не получава никакво внимание. Все пак рекордните 40+ урагана в Мексиканския залив за миналата година е трудно да се нарекат популистка измислица.
Цинизмът в ситуацията е, че голяма част от борците срещу глобалното затопляне в щатите карат Хамъри и до супермаркета. И единствения начин да ги накараме да карат нормални коли е спешна и широкомащабна кампания за присаждане на главен мозък.
Сюжетът е откровено тъп: Млад адвокат на известен богат екозащитник се опитва да разкрие тайнствените обстоятелства около смъртта му, след като последният е научил за злоупотреби в екодвиженията и конспирация срещу Съединените Щати. Присъединява се към известен учен, получил и своя дан тренировка в специалните сили (МУАХАХАХА), в ролята на всезнайкото, който на всеки 10 страници изнася трактат на тема "Ми няма глобално затопляне", "Никой не знае какво става с климата, само знаем, че се мени" и други такива.
Плюсове:
+ Някои от речите са много интересни и звучат достоверно.
Минуси:
– Екшън/трилър частта е опит да се имитира Матю Райли. Жалък.
– Майкъл Крайтън, макар и експерт в медицината и биологията, е очевидно неспособен да различи компютър от компот. Ще ви заболи коремът от смях, когато четете за информационната война.
– Главните герои са рядко дразнещи персонажи.
Оценка: 6/10 (книгата), 8/10 (есетата) The Dragon