Историческата съдба на филма е изключително любопитна и заслужава да бъде представена подробно. Жан Реноар (ако се питате дали има нещо общо с известния художник импресионист – негов син е) е един от най-успешните във всяко отношение режисьори във Франция през 30-те години благодарение на филми като Великата илюзия (1937). Въпреки това и участието във филма на множество от големите звезди на френското кино от този период, Правилата на играта е посрещнат изключително враждебно от френската публика при премиерата си през 1939 г. Зрителите масово напускат салоните по средата на филма, критиците не пестят злъчните коментари, дори има опит за запалване на киносалон, в който върви негова прожекция. Скоро дори френското правителство го забранява на основание, че е вреден за морала на страната с оглед на наближаващата Втора световна война. Нацистите, окупирали Франция във следващите години, също забраняват филма, унищожават много копия, а оригиналните негативи са унищожени при бомбардировките на съюзниците.
Филмът се смята за изгубен завинаги, докато през 1956 г. благодарение на усилията на почитатели на Реноар са открити достатъчно части от филма, разпръснати из Франция, които са монтирани заедно от самия Реноар във вариант, възможно най-близък до оригинала. Скоро филмът става изключително популярен, най-вече сред критиците и колегите на Реноар, които го избират многократно на челните места в различни класации за най-добър филм, дори е в челната тройка на някои от най-престижните сред тях.
Сюжетът на Правилата на играта е свързан с живота на група отегчени богаташи във Франция през 30-те години на 20 век, както и на техните слуги. Основният фокус е върху изключително заплетените им и пълни с обрати любовни отношения. В най-общо резюме: Андре Журио е пилот, който вдъхновен от любовта си към Кристин, успява да е първият французин, прелетял сам Атлантитическия океан, и това става ясно на цяла Франция заради интервюто му след кацането, с което започва филмът. Проблемът е, че Кристин е омъжена за богатия благородник Робер, който естествено не е особено доволен от това интервю. Робер от своя страна също има любовница, с която обаче има намерение да скъса скоро. Скоро всички тези герои плюс една камара други се събират на ловен излет в провинциалното имение на Робер и естествено това води до множество интересни случки. Правилата на играта съдържа толкова много сюжетни линии и герои, че е направо чудо как всичко това е развито задоволително за някакви си 106 минути. Колкото и да са объркани и заплетени сюжетните нишки обаче, зрителят през цялото време няма чувството, че това е нагласено и че героите са пионки, влачени насам-натам от сюжета.
Точно обратното, всички герои се държат много убедително, реалистично, непредсказуемо и твърдо отказват да се впишат в някакви изкуствени сценарийни рамки. Те си остават загадъчни за зрителя, колкото и пъти да гледа филма, винаги се откриват нови и нови страни на техните характери, вижда поведението им в различна светлина. Всеки от тях си има свои причини за постъпките си, своя уникална мотивация и оправдание за действията си, всеки си мисли, че е прав. Също както в истинския живот. Реноар, за разлика от общоприетата тогава (а в голяма степен и сега) практика не съди своите герои. Което не значи, че ги представя като ангели без слабости. Напротив, всеки от героите тук, дори тези, които на пръв поглед изглеждат най-положителни и героични, има своите недостатъци, често много сериозни. Но Реноар не заема страна, не подсказва на публиката с ясни намеци кой е крив и кой прав, кой е злодеят и кой – положителният герой, коя постъпка е правилна и коя грешна. Той оставя зрителят сам да прецени на кого да симпатизира, кого да съжалява и въобще сам да формира мнението си.
Противно на широко разпространеното мнение (което е и в противоречие с думите на самия Реноар), аз не смятам, че основната цел на филма е социалната критика на висшите класи във Франция, а по-скоро да се направи портрет на цялото френско общество от периода, с огромно разнообразие от добре развити герои от всички класи и с много различни характери. придържайки се максимално до действителността, без да се взима страна. Защото аристократите и богаташите наистина са показани в неласкава светлина, но същото може да се каже и за другите герои на филма.
Въобще като цяло, основна отличителна черта на режисурата на Реноар в този филм е ненатрапчивостта и балансираността. По отношение на визията той е един от пионерите и може би първият в европейското кино, който използва революционния начин на заснемане, при който се отделя еднакво внимание на всички елементи на кадъра, а не да се фокусира вниманието само към това, което е на преден план. Това дава възможност за множество изключително сложни визуално сцени с действие, развиващо се едновременно на няколко плана, които са заснети просто перфектно и са удоволствие за гледане. Хаотичната бъркотия, на каквато приличат на пръв поглед множество моменти от филма, при внимателно вглеждане се оказва чудесно координирана, но по такъв начин, че да се запази чувството за спонтанност и естественост в поведението на героите. Почти във всеки кадър на заден план става нещо интересно, което обогатява филма и го прави идеален за многократно гледане. Можете примерно да си изберете някой от второстепенните герои, които са обикновено на заден план визуално и да си следите него, игнорирайки ставащото отпред, и пак да не скучаете. Филмът дава невероятни, особено за времето си, свобода на избор и възможности за зрителя.
Движението на камерата и снимачните ъгли са отново ненатрапчиви, непривличащи внимание към себе си, но перфектно подбрани и винаги ни дават най-добрата възможност за наблюдаване на действието. През цялото време обаче зрителят си остава страничен наблюдател, един невидим гостенин, винаги гледащ събитията от най-доброто място, но никога го няма чувството, че си влязъл в главата на някой от героите, че си го разбрал напълно, че гледаш през неговите очи и знаеш мислите му.
Не бива да пропусна да спомена и за чудесната ловна сцена, в която отегчените благородници избиват доста зайци и фазани (и всичко си е съвсем истинско, животните наистина са убити при заснемането на филма, тъй че се чувствайте предупредени) и която отново е координирана, заснета и монтирана по един наистина вдъхновен начин. По някакъв хипнотичен начин сцената успява всеки път едновременно да задържи изцяло вниманието на зрителя и да го отврати и потресе.
Актьорите в филма се представят на високо ниво. Без да има открояващи се виртуозни изпълнения, всички се справят достатъчно добре с ролите си, за да бъде постигната целта на Реноар – да създаде едни пълнокръвни и истинно изглеждащи герои. Паулет Дюбост в ролята на камериерката Лизет и Марсел Далио като благородника Робер се представят може би най-добре, а самият Реноар показва нелоши актьорски умения в една от ключовите роли.
От всичко, изписано досега, предполагам, че много читатели ще останат с впечатлението, че филмът е труден за гледане, сложен за разбиране и въобще необходимо е да си завършил кинорежисура или да си изчел томове филмова критика, за да разбереш какво става и да го харесаш, понеже знаеш примерно, че е въвел една камара нововъведения в режисурата. Нищо подобно. Филмът е изпълнен със забавни моменти, красиви гледки, изключително остроумен диалог, очарователни актьори и актриси, фарсови ситуации, доволно количество сюжетни обрати – въобще много добро забавление, дори и да гледаш без да си някакъв специалист или да имаш представа от филмова история, без да се вглеждаш внимателно и т.н. Съвсем спокойно може да бъде възприет просто като една добре направена "comedy of manners" във френски стил и пак да ви хареса. Смесицата от комично и трагично, лековато забавление и сериозни теми е направена така, че едното не пречи на другото и дори се допълват взаимно. Наистина рядко постижение и достойно за уважение. Под лековатата повърхност се разкриват много задълбочени размишления – например за конфликта между обществените условности и желанията на индивида, между любовта и честта; или за самозалъгването, което всички ние използваме, за да оправдаем своите постъпки в собствените си очи. Правилата на играта не е филм, който веднага те грабва, чиито достойнства са ясни и за който едно гледане е достатъчно, за да ти стане любим. Поне, съдейки по моя опит. Особено ако сте запознати с изключителната му репутация сред критиците, много е вероятно първата ви реакция да е "хубав филм, но очаквах повече". Аз обаче ще си позволя да ви посъветвам, ако ви се случи това, да бъдете търпеливи и да му дадете още един шанс Твърде вероятно е да ви хареса много повече втория път, просто защото е такъв тип филм. Той изисква внимателно гледане и сериозно отношение от страна на зрителя, за да бъде наистина оценен – но пък определено си струва усилията.
Основното му достойнство за мен е елегантният начин, по който оставя зрителя сам да решава с какви впечатления да остане и какви поуки да извлече от него, без да е неразбираема загадка. Съвсем типично явление в ревютата и анализите, които съм чел за филма, е двама души да го харесат по съвсем различни причини и да останат със коренно различни идеи за посланието на филма, като и двамата да имат сериозни основания. Което, поне за мен, е много точен показател, че филмът е наистина добър и си заслужава мястото в историята на киното. Затова и го препоръчвам на всеки сериозен киноман. И не се плашете от рождената му дата – и визуално (да, чернобял е, естествено, но пък изглежда прекрасно), и като тематика, и като актьорска игра той въобще не е остарял и като всяка истинска класика издържа с лекота сравнението с модерните образци.
Оценка: X/10