Освен ако току-що сте се събудили в болница с тежка амнезия и странни растения, които смътно помните като трифиди, се опитват настойчиво да ви спипат, вероятно знаете, че филмът е адаптация на може би най-известния роман на английската писателка Джейн Остин. Популярна със сатирата си над всички възможни пороци на тогавашното английско общество, дамата Остин отдавна се е превърнала в желан обект за кинематографските мераци на тоя и оня и по Гордост и предразсъдъци всъщност има и ТВ-сериал. Той е излъчван и в България и според добри мои познати бил между другото доста качествен. За него обаче аз няма да говоря, нито да правя паралели, понеже не съм го изобщо и никак гледал, май, или поне не помня. Няма да правя паралели и с книгата, но понеже знам, че при филмите-адаптации, подобни паралели неминуемо СА фактор при оценката на филма, съм се погрижил – за тези, които тръпнат да разберат доколко ще се различава видяното от любимата им книга – да ви осигуря и малко включване от колегата Гилеадов, който да ви просвети и по този въпрос (окей де, не толкова ви го осигурих, колкото той просто си поиска, мен никога нямаше да ми хрумне, но така или иначе, you get the idea).
И тъй, сюжетът ни отвежда в китно английско селце близо до не по-малко китен английски градец нейде из дълбоката провинция. В центъра на събитията е многолюдното семейство Бенет, баща Доналд Съдърленд, майка Талула Райли, whoever she might be, и една камара щерки, в това число естествено Кийра Найтли, или както я викат тук – Лизи Бенет. Основна и единствена цел в живота на въпросното майче е да ожени до една де що щерка има, и поради тази причина наемането на съседното имение Недърфийлд от богат лондонски благородник – явно потенциален жених – се оказва грандиозно събитие, позволило като цяло на историята да се развие. Въпросният благородник е мистър Бингли, рядко простоват веселяк и душа на всяка компания, който си е довел от дома змиезлобна сестричка и обекта на нейните скрити щения – най-добрия приятел на Бингли, а именно мистър Дарси, мрачен и горд господин, който не обича да танцува. В настъпилата впоследствие амалгама от балове, бракове, офицери, любови, страсти, лъжи и неспирното досадно хилене на по-малките сестри на Лизи, разбираме, че гордостта и предразсъдъците понякога пречат и на разума, и на чувствата, ако ми позволите тази безкрайно евтина игра на думи. Атмосферата на филма между другото е адски приятна. Сега ако сте мегаполисен маниак и чувствате горчив вкус в устата, ако не се преследват коли или не фъркат неидентифицирани енергийни проявления, вероятно няма да ви е адски приятна, но това малко или много е извън темата на разговора, сори. Идилична провинциална зелена местност, конявци, карети, танци, високо общество, балове, ех, какво му трябва повече на жадния за малко романтика ескейпист в наши дни. Изпълнените със завоалирани подмятания разговори, ездата, творенията на изкуството в дома на Дарси – всичко във филма, като почнем от костюмите и стигнем до природата, съвършено пресъздава уютното провинциално кътче, за което всички се мечтаем и вероятно уви го има само по филмите. Природните картини и сами по себе си са едно малко съвършенство, а една сцена, в която на фона на потъмнялото небе Елизабет стои на един връх, пред нея е просто цялото ширнало се нищо, а вятърът развява косите й, е наистина операторски шедьовър.
С което минавам на операторството, което е безусловно похвално. Бегло споменатата по-горе сцена със статуите в имението на мистър Дарси е заснета перфектно, просто в комбинация с музиката човек наистина с всичките си сетива усеща как душата на уж надменния и затворен влюбен бавно се разкрива пред Елизабет и леко, но настойчиво и непреклонно, като приливна вълна, отмива всички отрицателни чувства, към човек, способен да оцени такава красота. И споменавайки музиката, едно друго много симпатично мене операторско/режисьорско решение, беше една сцена, в която в общи линии нищо сюжетно не става, хората се моткат из къщата, но слугинята си тананика музикалната тема, която върви в момента. Добре, описах го безобразно тъпо, но трябва да се види, наистина интересен ефект.
Самата музика е сборка от вариация на класически теми (дано не се излагам много с тия думи), изключително допълва и пасва на атмосферата и е много приятна. Браво :)
И остават актьорите. Главните двама, Кийра Найтли (Елизабет Бенет) и Матю Макфадиън (мистър Дарси) са брилянтни (абе много малко суперлативи има в българския бе, взеха да ми свършват, пусто да остане…). Тя е саркастична, жизнена, изпълнена с настроение, не се предава лесно – наистина точно по образа, който се старае да пресъздаде. Е, усмивките й в началото изглеждаха малко странни, но никой не е съвършен. Матю пък играе малко като че не знае къде се намира, но така придава едно неустоимо очарование на мистър Дарски, който хем е затворен и външно груб, хем всъщност неуверен как точно да се държи в обществото и уязвим. Много добър контраст.
Г-н Бенет, в ролята както казахме Доналд Съдърленд, е другият скрит коз на филма. Пълен с бъзици, на моменти дълбоко под чехъл, на момент разчувстван, старецът е извор на едни от най-приятните сцени във филма.
Г-н Бингли и по-скоро Саймън Уудс е малко прекалено олигофренясал. Не може с тая рижава мутра да се хилиш като идиот през цялото време, ся, просто ще те сметнат за абсолютен шут. Мисля, че образът му заслужаваше поне мааааалце повече достойнство.
Другите, заслужаващи споменаване, са противната херцогиня (Джуди Денч), както и нейното протеже мистър Колинс (Том Холандър). Всъщност тя е просто противна херцогиня, но мистър Колинс е наистина гениален. Безкрайно нисък и безкрайно жалък, той е братовчед на Бенетови, който ще им наследи после имението, понеже те нямат мъжко чадо. Човекът е, ей богу, смешен. Сцената, в която се опитва да прави предложение на Лизи и й подава полусмутено, полусамоуверено едно жалко смачкано виолетово цвекенце, е просто КУЛТ, а вероятно и най-забавната сцена в целия филм всъщност, като спори с тая, в която Колинс се опитва да потупа Дарси по рамото, за да му привлече вниманието. И останалото са офицерът, който поразително приличаше на Орландо Блум (да не дава Господ); малките Бенетки, за които няма да говоря, понеже си ценя здравето; голямата сестра Джейн (Розамунд Пайк), която трябваше да е по-хубава от Лизи, но всъщност не беше; както и още неколцина знайни и незнайни герои, на които без съмнение ще се порадвате, ако отидете да видите филма.
Ще завърша достойната си за пример композиционна рамка с вариация на тема началото на статията. Гордост и предразсъдъци по никой начин не е кино-шедьовър от тези, които ви оставят безмълвни и изпълнени с чувства и мисли. Не е и съвсем непретенциозно убиване на два часа. Не, просто това е един качествено направен, пипнат отвсякъде и прекрасно изигран филм, който несъмнено ще събуди у вас задоволство, че сте го гледали.
Освен ако случайно сте попаднали на едни много дълбокомислени субтитри, за авторите на които метафора в текста явно е нещо като вид новогвинейско попово прасе и със сигурност поне толкова непознато. Избягвайте ги, щото аз се минах и с тях на второто гледане.
Оценка: 8.5/10
P.S. Сега давам за малко думата на Рольо и неговия поглед върху това как е адаптиран романът на Джейн Остин на екрана, а аз ви махам щастливо за чао и ви пращам виртуални маргаритки. До нови срещи на малкия екран and all that.
…
Окей, той всъщност се оказа възпрепятстван от доставчиците си да даде своя дан към хвалбите на филма, за което и двамата се извиняваме. Сподели ми обаче под нещо като секрет, че макар да са рязани доста сцени и направо месеци, както възклицаваше, докато гледахме филма, това в крайна сметка като за една адаптация е нормално. Всъщност, продължи после Рол, пълното покриване на романа с филма не само не би било възможно, но и дори да беше, би било нежелателно. Просто защото това са различни изкуства. И в крайна сметка Гордост и предразсъдъци явно е една доста качествена адаптация. Така че и феновете на Джейн Остин могат да бъдат спокойни ;)
Оценка (Роланд): 7.5/10