Голямата й мечта е да успее да преживее оставащите й година и половина от обучението й точно така, както е преживяла изминалите година и половина – тихо и незабележимо. Но както се досещате, ако тази й мечта беше станала реалност, този сериал нямаше да има сюжет.
Не, за да защити една новопрехвърлена своя съученичка, Цукуши си спечелва най-лошата възможна слава – тази на човек, получил Червено предупреждение от F4. И за благодарност същата тази съученичка й обръща гръб. Както казват "храни куче, да те лае".
Но какво е Червено предупреждение – това е официална обява на война от страна на F4 и безмълвна благословия от тяхна страна, която насърчава всички ученици в училището да тормозят този, който е получил подобно предупреждение. F4 не е съкращение за Fantastic four, както е в небезизвестните филм и комикс, а за Flower four (не е много мъжествено, нали :)). Четиримата членове на тази привилегирована групичка са момчета, които са наследници на големи компании и изпъкват дори на фона на останалите, които едва ли могат да се оплачат от липса на финансови средства или влиятелни семейства. Техните родители са направили щедри дарения на училището, което гарантира на синчетата, че никой няма да им направи забележка, независимо колко ужасно се държат.
Разбира се, завърта се една поредица от проблеми, с които горката Макино се справя според възможностите си и то доста по-добре, отколкото очаква лидерът на F4 – Цукаса Домьоуджи…
Ок, всеки прочел сюжета дотук, вече си е казал: "егати клишето". Няма да споря. Точно така е. Филмчето е пълно с доста клишета, но това, което ме кара да ви го представя тук, далеч не е "оригиналността" му. Всъщност това, с което сериалът ме впечатли, е колко успешно и кадърно са забъркани всички тези клишета, за да се получи една изключително радваща и разтоварваща история, която, макар да не може да изненада зрителя с кой знае какви сюжетни изненади или удивителни мъдрости, е по свой един такъв емоционално незрял и простичък начин абсолютно радваща. Както човек може да се радва на дивотии като Алф например.
Малко за героите:
Макино Цукуши е зряла за възрастта си, защото е наясно с това какво коства на семейството й обучението в едно толкова престижно, но и скъпо училище. Тя работи, за да подпомага близките си, и междувременно трябва да се опитва да балансира два свята, които са абсолютно различни. В училище тя е сред хора, избиращи обяда си между асортимент, който би бил достоен за всеки елитен френски ресторант (менюто е разбира се на френски, може ли иначе?), но яде обенто1, което майка й е приготвила. Вкъщи е сред простоватото си семейство, което я обича безкрайно, но членовете на което са склонни да говорят неща, които я карат да се чувства виновна за цената на обучението си, а и понякога да се чуди как може да са толкова глупави или простовати и в следващия момент да я удивят със силата си. От другата страна са членовете на F4:
Цукаса Домьоуджи е лидерът на училището, онзи, който с една дума може да превърне някого в парий или във всеобщ любимец. Син на студена и властна жена, която не го поглежда и за която той е просто наследникът на компанията, която тя е изградила, той избива личните си проблеми и неудовлетворението си, като тормози всеки, който му застане на пътя.
Всички са едновременно ужасени от него и желаят да са до него, не заради човека Цукаса, а заради наследника Домьоуджи. И той го разбира прекрасно. Когато за първи път среща някой, който не пълзи пред него и не се прекършва след първите проблеми, той е едновременно объркан и заинтригуван.
Руи Ханазава е мистериозният и мълчалив член на F4. Той е и този, който по случайно стечение на обстоятелствата се оказва свидетел на личните преживявания на Цукуши. Както Цукаса и Цукуши, и той си има лични проблеми, изправящи пред избори, които трябва да направи. Той е и този, по който впечатлената от красотата му Цукуши започва тайно да въздиша. И напълно я разбирам, и на мен той ми е любимец и като характер, и като външност. Акира Имасака е син на бос на якудза и прекарва времето си, прелъстявайки по-възрастни от себе си жени.
Соуджироу Нишикадо е син на семейство, притежаващо верига от чайни и училище за преподаване на чаена церемония. Самият той е експерт в последното, както може да се очаква, а междувременно и плейбой.
Малко по-второстепенни, но не по-малко забавни са и страничните герои, които както винаги помагат, за да се изгради една по-добра представа у зрителя за основните герои и да се даде възможност да се развият.
Отлично впечатление ми направи музиката и като песни и като фон. Макар фоновата музика да не остава в съзнанието на човек, тя си пасва повече от прилично със ставащото на екрана. Опънингът WISH на Arashi (може би тук е мястото да спомена, че фронтменът на групата е и актьорът, който играе ролята на Цукаса) е отличен и аз направо се влюбих в него след второто слушане, да не говорим и че самите кадри, които текат на фона на музиката, са много забавни и си ги гледах с кеф. Theme song-ът е много нежна песничка, макар и малко сладникава – Planetarium на Ai Otsuka и както по-внимателният зрител ще забележи, звучи в абсолютно всеки епизод. Но аз не се оплаквам, допада ми.
Като минуси мога да изтъкна някои моменти от актьорската игра, когато има едно доста очевидно преиграване, но след като изгледах няколко подобни сериала, разбрах, че това е очевидно нормално
за жанра, така че остава да се примиря и да го приема, а вие си решавате сами. Не е в такава степен, че да е нетърпимо, но все пак за европейския зрител е някак странно и необичайно. В това отношение особено изпъкват Сакурако (приятелката, която се отвръща от Цукуши в отплата за помощта й) и трите глупачки госпожици, които са все в пакет и се опитват да превърнат живота на нашата мила главна героиня в ад. Друго нещо, което ми направи лошо впечатление, е комбинацията грим/осветление. Тези, които се заглеждат в подобни неща, вероятно неведнъж са забелязвали, че когато гримът е малко повече и осветлението не е добре разсеяно, а бие директно в лицата на актьорите, се получава един доста неприятен ефект, който не е особено естетичен.
Но пък от друга страна, не мога да не отбележа, че страшно ми харесаха костюмите/дрехите, с които бяха облечени членовете на F4, както и някои от дамите. Като контраст все пак, Цукуши, както и някои други (включително и от богатите госпожици) в определени моменти приличаха на вещици. Но какво да се прави.
Краят на филма, макар и да е като цяло предвидим (вече уточних, че филмът си е клише), успява да не е до болка сладникав в американски стил и не оставя зрителя с болка в зъбите от прекалено голямото количество захар.
В заключение: Филмчето си струва да се види, особено в приятна компания и като за разтоварване. Не вярвам някой да остане крайно разочарован, освен ако по някаква непонятна за мен причина реши да търси смисъла на живота, вселената и всичко останало из кадрите му.
Оценка: 7/10