Действието на екранизацията на романа на Артър Голдън се развива в Киото през 30-те години. Малко момиче, продадено от родителите си, е отведено в града, за да бъде обучено за гейша. Освен че попада на място толкова различно от бедното й рибарско селце, малката Чийо (Сузука Охго) трябва да свикне и с порядките на изцяло новия за нея свят на гейшите. Но докато се превърне в такава, тя изминава път, осеян с препятствия. Неловко вървейки на високите си дървени обувки по калдъръма на живота, растящото момиче се сблъсква с женска злоба, с коварство, прикрито зад напудрено лице, за да достигне момента, когато собствената й наивност остава в миналото на обикновена слугиня.Съпътства я само нейната детска любов, дарила й надежда в миг на отчаяние, образът на мъжа (Кен Уатанабе), предопределил съдбата й. Както и помощта на Мамехa (Мишел Йео), която след успешното й обучение, я представя на обществото. Придобила артистичното си име Саюри (Зиу Жанг), Чийо тепърва трябва да се утвърди като най-известната гейша в района, но и да преживее последвалите исторически събития, за да открие щастието си на жена.
"Гейшата е изкуство". Филмът се справя изключително успешно в тази насока, представяйки чуждия свят на тази древна японска традиция – с цялата му красота, сдържаност и остроумие, с ритуалите, забранените чувства и с цената, която трябва да бъде платена. Визията е стилна и семпла по японски, но същевременно пресъздава обаятелната атмосфера на тази култура. Всяко движение и цвят, всеки замах с ветрилото и потрепващата коприна на кимоното се допълват, грабвайки окото и съзнанието на зрителя.
Невероятната актьорска игра и режисурата на Роб Маршал правят Мемоарите на една гейша прекрасно изживяване както за хора като мен, които рядко ходят на кино, така и за останалите, заливани постоянно от холивудски бози. Ролите са изпълнени перфектно, с изящество и сдържаност по японски. Зрителят забравя, че наблюдава актьорска игра и остава с усещане, че характерите и чувствата са на истински личности. А специално това ми достави голямо удоволствие.
Зиу Жанг в ролята на Чийо автентично пресъздава личностното и социално израстване на героинята й. Различни емоции и душевни състояния биват загатвани на иначе непроницаемото бяло лице с червени устни, само за да се отприщят с пълна сила в миговете, когато гримът на гейшата е свален. И всичко без излишна мелодраматичност.
В ролята на покровителката Мамеха виждаме Мишел Йео, която лично за мен бе красивата жена във филма. Тя също успешно се придържаше към благородния и силен в своята женственост образ.
Гонг Ли е може би най-отрицателната героиня в Мемоарите. Но би било твърде елементарно ролята на Хацумомо да се тълкува по подобен начин. В началото гейшата изпитва само неприязън към малката рибарска дъщеря Чийо, която по-късно се превръща в нейна конкуренция. По-важно за сюжетната й линия е нейната лична драма, изиграна по блестящ начин. Драмата на жена, която иска забранените за нея чувства и личен живот.
Покрай образите на трите гейши този на Директора – Кен Уатанабе, остана някак незабелязан. Но може би точно това е и целта – да остане прикрит човекът, променил цял един живот и белязал го с любовта.
Музиката, която се оказа дело на Джон Уилиамс, е изключително подходящ детайл за действията, случващи се на екрана. Основен похват за създаване на напрежение или спокойствие, или просто фон на някоя сцена, тя сякаш се слива с атмосферата на филма и преживяванията на героите и зрителя.
Противно на очакванията ми, сценарият следва точно повествованието на романа и въпреки щастливия край, филмът не остави у мен сладникаво-досадното усещане, обичайно за други продукции. Това го превръща в една интересна и дълбока човешка драма, която си заслужава да бъде видяна.
Оценка: 8/10