Еми, няма. Пък.
Дълго време отлагах писането на тази статия, поради три причини: първо, не мислех, че съм достатъчно подготвен за да пиша това ревю; второ, мързеше ме; трето, този филм по никакъв начин не ме мотивира да седна да го ревюирам. Защо? Отговорът следва.
Изпълнението е... то е... много качествено. Наистина. От една страна, няма как да не му се признае това. Което е и основният проблем. Поне за мен, като критикуващ. Не мога да злобея като срещу някой некадърен, нискобюджетен алтернативен немски филм (което ще ограничи сарказма ми до няколко почти незабележими подмятания в текста), не мога и да го похваля, определено не мога.
На пръв поглед няма защо да не направя второто. Стивън Спилбърг – продуцент. Роб Маршал – режисьор. Артър Голдън (автора на книгата) и някакъв друг чиляк – сценаристи. Автор на музиката – Джон Уилямс. Изпълнител на закриващата музикална тема – Йо Йо Ма. Електротехник – Джефри Кук. Счетоводител – Даниел Гонзалез. Мисля, че коментарът към имената е излишен. Ъъъ, така де, последните двама може и да не сте ги чували.
Актьорите са водещите имена в азиатското (и не само) кино в момента. Зиу Жанг, Мишел Йо, Гонг Ли, Кен Уатанабе, Кари Хироюки Тагава. Познати от сравнително скорошните хитове на същото това кино с бледожълтеникав оттенък Херой, Тигър и дракон, Летящите кинжали и западните Последният самурай и Смъртоносна битка.
Въобще, отдето и да го погледнеш, бръснато и лъснато. Честно казано, за хора с различна нагласа от моята, качеството, вложено във филма, може да създаде достатъчно предпоставки за едно пълноценно изживяване. Красиви
сцени има цели няколко, от онези с дръвчетата и падащите цветчета; мистериозни ритуали, като връчването на поничката например; разни екзотични танци (всъщност един, и той взе, че наистина ми хареса); японска философия в тежки реплики и прилежащата им мистична японска музика. Странно, като осъзнаеш, че легендарната японска гейша, с все тайните й, всъщност е вероятно американски чичко на средна възраст, с очила и оредяваща коса. Не че имам нещо против книгата, сигурно е занимателно четивце, може дори да е наистина качествена. Някак не ми се вярва обаче, бидейки бестселър (то какво не е, в наши дни?) за американски домакини. Този филм за мен е едно добро доказателство, че цялото не е сумата от частите. То се оказа много по-малко.
Не знам дали беше заради актьорите, но не мисля. Въпреки това е факт, че повечето се мъчеха с английския. Факт е, че нямаше и една роля вън от клишето (е, имаше и сумисти) – Хацумомо (лошата, в ролята – Гонг Ли), при все възхитените възгласи от страна на компанията, с която гледах филма, предимно гледаше надменно и царствено и се опитваше (доста неуспешно според мен) да докара съответния тон в английския си. Саюри (в ролята – Зиу Жанг), въпреки че беше синеока сладурана, никак не ми се връзваше като излъчване с титлата "най-великата гейша в Япония". А пък Кен Уатанабе – добрия чичко Председател? Все пак според мен се справи добре. Г-ца Тиква си беше абсолютно такава, каквато името й предполага. Единственият образ, който ми хареса, всъщност най-вече заради изпълнението и излъчването на Мишел Йо, беше Мамеха. За съжаление нейният образ пък беше най-баналният в целия филм.
Сюжетът напомняше на онези мудни Холмаркови филми "по истински случай", в които никога нищо не се случва.
Задължителният по мое мнение елемент за такъв тип филми, а именно – кулминацията, липсваше. Чисто и просто. Имаше някакви моменти, които опитваха да се преструват, но твърде неуспешно. Нищо, което да накара човек да повярва в тъжната съдба на наша Синеочка. Познатата начална права, все същите завои по сюжетното трасе и, ей-го на, Финалът, пистата надлежно полята със сироп, от онзи, захаросания. Мазния. Барем разстоянието да беше кратко, ама нъц – два часа и половина скоростно влачене по корем... пък сиропът как лепне, космите крещят в агония... само с моята агония си останах обаче, която в интерес на истината бързо премина в тъпа нечувствителност към края. Нищо против хепиенда, разберете, но просто нямаше какво да го оправдае. С определени произведения – книги или филми – искрено съм се радвал на хепиенда, защото героите, произведението, аз, сме го заслужили.
Тук – не. Да не говорим, че беше и нелогичен.
По принцип не съм добър филмов критик (което май сериозно компрометира всичките ми писания дотук, но вие ще си решите) и съм в състояние да тегля локуми по темата само ако, както вече казах, даден филм ми е харесал много, или ако не ми е харесал въобще. И в двата случая да споря за, ъм, безспорните качества на произведението или да се надсмивам над чуждата некадърност, съответно. Работата е там, че Гейшата не спада към нито една от двете категории, което я сритва директно в третата, най-долната. Там се озовават, губещи се в една сива, сива мъгла на безразличието, все повече от филмите, които съм гледал напоследък. И все пак това е категория, в която се намира само един филм. Един-единствен, едничък, с различни декори, с различни актьори, но пак същия.
Всъщност, темата с преодоляването на трудностите и триумфа на Човешкото в хората е нещо, на което са базирани не едно и две гениални произведения на изкуството, колкото и изтъркана да е. Това, че произведението, на което е базиран филмът, е далеч от гениалното, хич не помага.
В този случай обаче, това не е проблемът. Проблемът е в рамката, в която е вкарана тази тема. В начина, по който
умопомрачаващата сивота на филма напира под красивите цветове и прекрасното техническо изпълнение. Наред с него, този филм идва с един невероятно голям отрицателен (за мен) товар от кухи претенции и западнящина. За тази рамка говорих по-горе. С абсолютно същия резултат Чио/Саюри можеше да се казва Мери и да е обикновено момиче от "занаята", г-ца Тиква да се прекръсти на г-ца Ябълков Пай, а д-р Рак на д-р Омар. Заключителните минути на филма ни представят една променена обстановка, след т.нар. "Кулминация", но за мен лично нямаше никакво значение (освен че някои герои си пооправиха акцента). Както вече казах, всичките елементи на драмата са налице, всичко, което да те накара да зацивриш, ако не и всъщност да почувстваш нещо, т.нар. pushbutton елементи. Само дето си мисля, че някой е забравил да натисне бутона. Дявол да го вземе, та аз си поциврих на Армагедон и Пърл Харбър (да... знам...), а тук сякаш цялата емоция, цялата есенция на филма сякаш беше изсмукана от някакъв злонамерен японски они, явно не понесъл пренебрежението на господата продуценти и господин автора към това, което е японската култура. Не че аз може да съм достоверен барометър, не разбирам почти нищо от автентична Япония, но някак силно подозирам, че не е това, което видях в "Арена" срещу билет от 6 лв. Както казват, тъмбс даун.
Обективна оценка: 7/10
Лична оценка: 3/10