Докато редактирах тазброешния Евъргрийн, се замислих. Трудно е, другари, за днешната младеж, в това число аз и по-голямата част от вас, да си представи в цялата му всеобхватност социалния експеримент, който представлява комунизмът. Трудно е да бъдат осмислени – особено от дистанцията на миналото, всички негови политически, културни, икономически – а най-вече, що се отнася до темата на днешния ни разговор – и духовни аспекти. Да се разбере пропастта между зараждащата го идея (присъща на горе-долу всяко текущо младо поколение) и нейното неминуемо изкривяване и почти без изключения провал. Е, по-надолу аз не съм писал повече по този въпрос. Защо? Ами просто си мисля, че посланието на книгата, на която сме се спрели, всъщност е много по-всеобхватно, въпреки че очевидно ясно изразява позицията на автора и относно въпросния комунизъм. Става дума разбира се за една от класическите литературни антиутопии – а именно Фермата на Джордж Оруел. Приятно четене ;)
Моридин
Джаар
Книгата не впечатлява с някаква художественост, стилът е съвсем обикновен и изчистен, да не кажа посредствен. Започва по-скоро като басня, която с всяка глава се доближава до познатия ни свят. И най-вече насила изолирания свят на родителите ни преди няколко десетилетия.
Сюжетът на места придобива звученето на урок по история, урок, който замества поуката на класическата басня. Защото Фермата е по-скоро научен текст, занимаващ се с възникването на комунизма и режима, който той представлява впоследствие.
Истинското майсторство на Оруел е именно способността да опише този политически феномен на ХХ век във всички негови аспекти. Той проследява идеологичното му зараждане и развитието му в обществото, последвано от облагодетелстването на определена прослойка и установяването на тоталитарна власт.
Всичко започва със светлата мечта за братство, равенство и свобода, която скоро се пръвръща в неочаквана революция в обикновена животинска ферма. Поставено е началото на едно по-добро бъдеще за животните, в което всички вярват и се трудят за постигането му. Светлина в тунела има, но тя постепенно започва да се отдалечава, тъй като еуфорията отстъпва на реалността. Но път назад няма.
Скоро се намират и "по-равните" животни, които създават нужната прекрасна реалност, макар и само на думи. С това започва израждането на новите ценности и добродетели, както и потискането на едно обедняващо общество. Джордж Оруел съвсем точно представя методите за манипулиране на масите, завоалирани зад постиженията на комунизма.
Описана е и психологията на обикновения човек, живеещ във времето на този потискащ обществото режим – от промяната на мисленето до сляпото вярване в думите на "вожда".
Той намира своето сатирично място в животиниското разнообразие на фермата наред с всяка една друга фигура на комунизма. Народният поет и народния враг, идеалистично настроените борци, наивните клакьори, милицията и народният съд, дори политическите бежанци...
Книгата завършва с отворен край, който може би през далечната година на написване – 1944/1945, е изглеждал почти безнадежден.
Моридин
Брилянтна и ужасяваща басня. Антиутопична гротеска на революцията. Безпощадна критика на комунистическото общество. Вероятно нещо подобно ще прочетете, ако потърсите разни професионални критики по въпроса за Фермата. Повестта на Оруел е събрала в себе си в най-изчистен вид огромното и с ярки червени букви предупреждение, което човечеството и след хилядолетия революции, "нови идеи" за "нова власт" и "нова свобода", преоткривания на колелото и т.н. подривни за институцията държава дейности, упорито продължава да игнорира.
Фермата дава много прост и ясен отговор на въпроса "Защо революциите се провалят". Толкова прост и толкова ясен, че практически може да се заключи в "Защото... (следва текстът на книгата)". Тя наистина безпощадно описва пълния жизнен, кръвен живот на всяка една революция, достигайки бавно до нейния неминуем крах в ръцете на абсолютистка власт. Сюжетът на повестта е съвсем кратък и линеен – ферма животни вдига бунт срещу хората и започва да се самоуправлява. Опиянени от чувството за собствената си значимост и лелеяната свобода, животните бавно попадат в капана на невежеството си, оставяйки управлението на фермата в ръцете на прасетата, които минават за най-умни. Прасетата естествено, не падат от Марс, и скоропостижно си уреждат всички блага на земята.
Всеки от героите е абсолютен стереотип, познат от човешката история. Цялата книга буквано проследява историята на произволна революция - и знам, че го повтарям за н-ти път, но е толкова буквално, че човек наистина започва да се чуди защо, аджеба, хората (в случая животните) са такива идиоти. Старият Майор – легендата на революцията. Песента "Английски добитък" – символът (съответно забраната й в последствие е също толкова символ). Объл – идеалистът-бунтар, който неизменно губи и остава назад, а впоследствие е използван пред животните като образ на Лошия Враг, с който режимът на прасетата поддържа страха у поданиците си. Квик – келемето-подмазвач, който сладкодумно води тълпата. Магарето, което, вряло и кипяло през такива неща, не се стряска от нищо и стои настрани. Наивният кон Оувес – съмняващ се, но така и неуспяващ да надмогне простолюдното си невежество. Досадните овце - тълпата, която в крайна сметка просто безмозъчно прегазва всичко. И разбира се самият Наполеон, чието име така и така ни оставя без нужда от коментар.
Всички по-съществени сцени в книгата също безпощадно демонстрират как възторгът от революцията прерасва в лъжи и лесно иззета власт. Всичко отричано преди се прегръща смело сега, защото носи облага на прасетата. Всяко решение на "народа" се оказва полезно за него, въпреки че това очевидно не е така. В тези моменти Фермата малко напомня по-късния роман на Оруел – 1984, където по същия начин очевидни лъжи са приемани за истина. Но докато там това става вътре у човека, показвайки падението на човешкото съзнание, тук по-скоро се цели осмиване на човешката глупост, а не на предаването на човек пред лъжата. Епилогът на повестта завършва трансформацията на прасетата в същите хора, срещу които уж са се борили в началото. Но разбира се само прасетата прегръщат човешкото. За останалите то още е забранено. И този очевиден парадокс се решава много просто – както знаем, "всички животни са равни, но някои са по-равни от другите".
Между другото, за мен епилогът не е кулминацията на книгата. Тя настъпва много по-рано, почти в началото, когато Наполеон с чиста груба сила, пред очите на всички, просто изгонва Объл. Точно тук, на това именно място, с пълна сила лъсва отговорът на въпроса "Как?". "Как стана така?" Ами ето така. Хората просто не струват. Революцията прави обществото слабо и несигурно. Идеалите, които тя носи, са били подкрепяни на принципа на тълпата, неразбирани от почти никого. И сега, когато вече няма срещу кого да се борят и трябва да разчитат на собствените си сили, животните се подчиняват просто на най-силния. Както винаги и всякога е ставало и едва ли скоро ще спре да става в човешката история.
И така, повестта наистина е много силна и много пряка като внушение. По това се и различава от 1984. Докато втората е атмосферна, въздейства чрез чувства и усещания повече, отколкото чрез думи, а и е доста по-широкообхватна като обект на критика, Фермата напротив, действа съвсем директно – не с явно написани послания, но с толкова кристално метафорични образи, че на практика посланията са си именно явно написани. Докато 1984 те оставя безнадежден, обезсърчен, подтиснат, уплашен, параноичен, с Фермата не е така. Тя действа като шок, като студен душ, който току-що те е събудил от някакъв идиотски розов сън, в който обществото е нещо здраво, хората – мислещи същества, а идеите са истински и честни. Добро утро, казва Фермата, и лека нощ. Сами преценете дали този начин на внушение е по-качествен, де, защото и двата си имат своите предимства ;)
И така, въпреки явно положителното ми впечатление от нея, къде Фермата все пак звучи фалшиво? Ами именно в наивността си. В категоричността и едностранчивостта си. Вярно е, всяко едно предупреждение с подобен търсен разтърсващ ефект се очаква да бъде едностранчиво. Но докато в 1984 тази едностранчивост е заплетена във философско изложение с много по-голяма дълбочина и подсъзнателни внушения, тук тя наистина изглежда прекалена. Животните са прекалено наивни, прекалено лесно се поддават, в един момент ироничната гротеска започва да граничи с "е, чак пък толкоз...". Просто книгата някак си минава точката, в която би имала най-силен ефект и се плъзва на няколкo метра след нея, достатъчни, че да създадат твърде много впечатление на нереалност. А това разваля внушението, дори човек да съзнава, че чете нарочно подчертана гротеска. В 1984 всичко си е съвсем реално и именно затова по-страшно. Но пък и тя е много повече с мисъл и страх за бъдещето от Фермата, чиято основна цел е да осмива и разобличава.
Дори обаче да се съгласим, че наивността има цел, то едностранчивостта си остава. Да, Френската революция завършва с Наполеон и дори връщането на монархията. Да, Октомврийската революция завършва със Сталин, а кубинската – с Фидел. Но всички те посвоему са променили света и никой не може с лека ръка да отхвърли това, което революцията носи всъщност на хората - усещането за свободата. Колкото и ефимерно да е, колкото и фалшиво, жалко, дори страшно, преходно и стъпкано после в кръв – това усещане не може лесно да бъде изличено, веднъж излязло на бял свят. И ако не тук, в провалената революция, то ще избухне другаде. Скоро. И да, може това само да доказва тезата, че балъците никога не свършват, но определено не е Фермата, която дава отговор на въпроса "Ами как да се борим и развиваме тогава?" Тя само казва, че борбата е безсмислена. Еми сори, така и баба знае ;)
Роланд
Трудно ми е да говоря за Фермата поради две причини. Едната е, че посланието, затворено в тази книга, е предназначено да бъде не разбрано, а почувствано. Другата е, че Джордж Оруел е създал такава изчистена еманация на своя анти-утопичен ужас, че се чувствам неловко да го описвам с несъмнено много по-тромав и неясен език от неговия.
При все това, и разчитайки, че някой от колегите вече е описал сюжета, ще се впусна направо в картината, нарисувана от Оруел. А тя е точно това – картина. Съвършена в зловещата си яснота и смразяващо точна в разпределението на ролите и техния символизъм. В животинската ферма присъства всеки елемент, нужен за разгръщането на мрачния деспотизъм, познат на бабите и дядовците, а и на майките и бащите ни от собственото им ежедневие. Израстването й минава през всички периоди, през които трябва да мине. Освен последния – този на освобождаването. Което, разбира се, прави и книгата толкова злокобна.
Мисля съвсем целенасочено да не използвам най-известната фраза от Фермата – онази за равенството. Така или иначе някой несъмнено ще се е изкушил, а и тя без друго е най-очевидната цел на всеки "анализ". Вместо това ще се опитам да създам моя собствена картина, описваща причините да изпитвам чист и неподправен ужас, четейки този роман.
Първо е идеалът – идеята, която да даде стимул на онеправданите да се борят за свободата си. После е целесъобразността – онези, които могат да взимат решения, ги взимат, с всеобщото одобрение, за да се започне "нов живот". Докато едно решение не предопределя всички останали. И вече е късно.
Свинете – мръсни, грозни, но хитри. Конете – глупави, но благородни, упорити, силни и работливи. Овцете – водени за носа, безмозъчни и превръщащи се в инструмент в ръцете на умния. Кучетата – силни, зли, свирепи, но нуждаещи се от водач, който да ги насъска по враговете си. Магарето – старо, мълчаливо, проклето и саркастично, видяло всичко, което има за виждане; преживяващо и надживяващо.
Оруел е избрал съвършената роля за всяко животно. Но отвъд очевидните прилики се крие и още една по-дълбока причина за алегорията в животинската ферма – животните живеят кратко, но интензивно, а паметта им е слаба. Така в рамките на три-четири техни години авторът е съумял да изобрази и разгърне процеси, отнемащи понякога десетилетия. При все което обаче този период е напълно достатъчен, за да забравят почти всички сред тях какво е било преди бунта, преди фермата да стане "тяхна" и да започнат да работят "за себе си". До степен, в която всяко от тях "знае", че колкото и лошо да е сега, "преди" е било по-лошо. Въпреки че са най-зле третираните животни в цяла Англия.
И тук, уви, съм принуден да отговоря в стил "сблъсък" на последните два абзаца от ревюто на Мор. Твърде съм възмутен, за да си замълча. Що се отнася до едностранчивостта и крайността на книгата, за мен подобна критика е нелепа. Фермата е притча. Басня. Не е роман, не е повест, не е дори разказ. Басня. Баснята трябва да казва всичко ясно, точно, еднопланово и категорично. Крайно. Екстремно в своята едноплановост и яснота. За да постигне абсолютното внушение, без което би се превърнала в романче на Паолу Коелю. Да се критикува едностранчивостта и крайността в тази книга за мен е също толкова абсурдно, колкото да се критикува магическия елемент в Хари Потър.
Що се отнася до последния абзац... това е литература, за бога! Не е политика, нито има за цел да бъде обективна. Това е основополагащо литературно произведение, писано от човек, изстрадал на собствен гръб ужасите на това, което описва! Който, за разлика от разни анализаторчета, е бил свидетел на революциите, за които Мор пише с такава лекота. На същите тези революции, за които стотици милиони хора по света имат право да кажат, че са нещо лошо, заради ужасите, които са изживели заради тях. Докато Оруел дори не казва, че революциите са нещо лошо, той единствено описва, при това по абсолютно гениален начин, как ние превръщаме резултата от тях в нещо лошо. И именно това осмива Фермата. Тя изобщо не е длъжна да дава отговори, именно защото е притча. Притчата има за цел да накара нас да си зададем въпроси и да търсим сами отговорите им, не да го прави вместо нас. И именно затова намирам за вулгарно да се казва за иконата на антиутопичността и все още една от най-великите книги в жанра, че "така и баба знае" :(
Докато 1984 развива сложен и почти философски сюжет, вплитащ в себе си извратена психология и разсъждения върху природата не само на човека, но и на неговия разум и базовите му най-гротескни нужди, Фермата няма за цел да разсъждава. Тя е басня, която, в духа на мрачната безнадеждност, така присъща на Оруел, не само не предлага изход, но напротив – ясно показва цикличността и липсата на промяна. Невъзможността да се намери алтернатива поради нашата собствена природа, лежаща в основата и извращаваща всичко, което правим. Природата на "животните" и черната истина, лежаща под пластовете благородство, смелост, идеализъм и доброта, с които се опитваме да я прикрием. И ако трябва да извлечем послание, то то е ясно видимо и в собствената ни история.
Унищожаването на свободата не е еднократен процес и не зависи от външни фактори. Всеки бунт срещу диктатурата се самоизяжда преди да се е сменило поколението, за да се превърне сам по себе си в диктатура. Конете износват революцията на гърба си, свинете им я отнемат, за да я превърнат в броня, пазени от кучетата, подкрепяни от овцете. Вменяват на късопаметните животни мними спомени, изкривяват миналото и създават символи, които да предопределят бъдещето. Накрая конете остаряват, стават безполезни... и биват студенокръвно продадени на касапина. Кучетата отнемат куража на животните, докато те не се превърнат в страхливи роби. Идеалите, от които е бил движен бунтът, се изкривяват и извращават, за да служат на нуждите на онези, взели най-малко участие в него.
Докато един ден, поглеждайки през прозореца към масата, на която прасетата и хората си отправят взаимно обвинения и нападки, се оказваме неспособни да разпознаем кой кой е. Това е истината зад всяка революция, добрала се до властта, това е "промяната", която тя донася на света. А за мен това послание е по-велико от 10 тома анализи на комунизма.
Демандред
"Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите".
Фермата е една от тези книги, чиято същност най-добре и най-точно се описват в едно единствено изречение от самите тях. А именно горното, което за мен лично е най-кратката и точна дефиниция на съветския тип комунизъм.
От друга страна, смятам, че на редакторите в списанието, както и на читателите, никак няма да им допадне, ако оставя това изречение като моя принос към Евъргрийна. Както вероятно знаете, а ако не знаете, сега ще научите, Фермата е фантастична новела алегория за комунистическата революция и първите години от съществуването на СССР. Вместо пролетариат имаме животните в ферма, недоволните от господството на хората над тях. Водени от прасетата (комунистите) и подтиквани от мъглявите идеи за по-добро бъдеще, завещани им от мъдрото старо прасе Major (Карл Маркс), те завземат властта във фермата. Прасетата се заемат да създадат нов ред, следвайки принципите на анимализма (комунизма). Отначало всичко върви сравнително добре, прасетата като най-умни и организирани естествено напътстват животните, чийто ентусиазъм и готовност за жертви не знаят граници. Скоро обаче се появяват различни проблеми, борбата за власт сред прасетата се ожесточава, объркването и разочарованието сред останалите животни се увеличават постоянно, а нещата стават наистина лоши, когато прасето Наполеон (очевиден аналог на Сталин) завзема властта с помощта на група верни кучета. Може лесно да предположите какво се случва по-нататък, предполагам почти всички знаете историята на ранните години на СССР и надали някой ще се изненада от трагичния финал.
Фермата е написана в много простичък, ясен и лесен за четене стил. Което съвсем не значи, че е елементарна книга или че стилът не е качествен – дори и без да прибягва до словесни еквилибристики и ограничавайки се със сравнително прости думи, Оруел постига много добър ефект и ритъм. Книгата е много увлекателна и се чете на един дъх, което е постижение, отчитайки много сериозната и мрачна тематика, която засяга. Впечатляващи са яснотата и икономичността, с която са алегорично описани основните моменти в историята на съветската държава, както и най-сериозните проблеми при практическото приложение на комунистическите идеали. На по няколко страници авторът просто и елегантно развенчава редица пропагандни митове и наивни заблуди за комунизма, нещо, което би отнело в стандартна форма многократно повече страници. Сериозен плюс за книгата е и сатиричният гений на Оруел, изпълнил я с изключително смешни моменти, които са много ефективна и въздействаща критика и илюстрират авторовите идеи му по най-добрия и икономичен начин. Типичен пример е как животните, имаши проблеми със запомнянето на каноните на анимализма за по-лесно променят първите два на лесния слоган "Four legs good, two legs bad" и последвалото обяснение на Объл, че това не обижда птиците и не се отнася за тях, понеже техните криле всъщност са органи за движение, не за манипулиране на околната среда като човешката ръка, затова могат да се приемат за крака. Комунистическа диалектика от най-класически вид в цялата си абсурдна красота.
Въпреки че, както споменах по-рано, е очевидно, че основната цел на Фермата е да критикува победилия комунизъм в СССР, да покаже чрез алегорични средства жестоката реалност там и да развенчае розовите пропагандни митове, цел, с която книгата се справя отлично, това съвсем не изчерпва идеите и проблемите, засегнати в книгата. Ако беше така, тя не би запазила популярността и силата на въздействието си и в наши дни, когато Съветският съюз го няма и комунизмът е на изчезване. Много от темите, засегнати в книгата, са все още актуални – за неизбежния конфликт между идеалите и реалността, за самозалъгването в името на "светлото бъдеще", за нуждата от намирането и дори измислянето на врагове, с които управляващите да оправдават своите неуспехи и да държат хората в страх и лесни за контрол (паралелът между изгнаника Объл и Бин Ладен е повече от очевиден), за това колко много хора имат нужда да им бъде казвано в какво да вярват и как да живеят живота си и дори се нуждаят да бъдат лъгани от управниците и медиите. И много други проблеми, показани и анализирани от Оруел по много сбит, стегнат, но ефективен начин. Затова и си остава неостаряваща класика, която е хубаво да се прочете от всеки мислещ индивид.