Брой 37 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Хари Потър и Нечистокръвният принц
Автор: Дж. К. Роулинг
Издател: ИК Егмонт-България
Ревю: Алексис
Книгата на броя този път се оказа вече ревюирана в оригиналния си вариант, та за непрочелите когато му е било времето – Алексис с Хари Потър и Нечистокръвният принц
Оценка: 7/10 Алексис, 7/10 Моридин, 7.5/10 Роланд, 8/10 Ян
Заглавие: Sin City: Тежкото сбогуване
Автор: Франк Милър
Издател: ИК АртЛайн
Ревю: Роланд
И така, това е първото ревю на комикс в списанието (овации, тромпети, цветя, девици се хвърлят в краката ми (ни, бе! Аман от колегиалност, ей.. – бел. Мор)). Не се тревожете, не става дума за тенденция, просто Sin City е една доста... различна комикс-поредица. На първо място тук картинките са по-скоро щрих към историята, отколкото неин център, а и липсата на цветове допълнително подсилва ефекта. И като казвам липса на цветове, нямам предвид хилядата нюанса на графита, които виждаме в мангата например, а честна и почтена двуцветност – антрацитно черно и снежно бяло. На този интересен фон героите са като скицирани, макар че еле па след филма ми е трудно да си ги представям по начин, различен от този, действията им – само загатнати. А историята ако сте сериозни, сте я опознали на кино, така че мисля да спирам дотук с общите приказки и да мина по същество.
Тежкото сбогуване е първи волюм на поредицата, съдържащ всички части от историята за социопата Марв и неговата кървава вендета срещу убийците на проститутката, дарила го с най-прекрасната нощ в живота му. Историята не мисля да ви я преразказвам, а и едва ли бих могъл да напиша повече без спойлери, да не говорим, че гледалите филма така и така я знаят. Комиксът обхваща първата една трета от сюреалистичния Sin City (другите са The Big Fat Kill с Дуайт, която реално е, ако не греша фатално, трети волюм, и That Yellow Bastard с Хартиган – съответно четвърти) и голямата драма на живота му е, че всъщност ако сте гледали въпросния филм, не може да ви предложи нищичко ново. Чак след като го прочетох, успях да оценя гениалния начин, по който действието е било пренесено на голям екран. Всеки ракурс, всяко движение и реплика, буквално всичко във филма е такова, каквото е и в комикса. Де факто в Teжкото сбогуване има Цловом и Сифром две сцени, отсъстващи в кино-инкарнацията му, не много повече реплики и дори по-малко несъвпадения. Което само затвърждава мнението ми, че Sin City не е комиксов филм, а филмов комикс, но така или иначе е в лек търговски ущърб на издателите на настоящата книжка.
Извън това обаче (а де факто и в следствие на него ;)) аз съм много доволен. Историята е мрачна и готическа, щрихована със същите смели и резки движения, с които е изрисуван комиксът, и изпълнена с мрачната красота на кървавата вакханалия, наситена с черен хумор и леката психическа нестабилност на Марв.
Плюсове:
+ Смазваща нестандартна визия, комбинираща лишена от подробности и детайли семплост с някои наистина невероятни дизайнерски решения. Сцената с Марв под дъжда ми обра точките просто.
+ Страхотна ноар атмосфера, приятен полъх на кръв, рицарство и шизофрения :) Но който е гледал филма, знае това.
+ Марв е идиот. Който понякога се обърква. Как да не го обича човек?
+ Изданието, което ни предлагат от АртЛайн, е чудесно и едно към едно със западното. Хвала на тез люде, че май ще са първите, които ще се задържат в тоя бранш :)
+ Преводът е достатъчно добър, за да мога от него да си представям репликите от оригинала.
Минуси:
– Както вече казах, доста хора, гледали филма, няма да си купят комикса по простата причина, че между него и кино-лентата разлики няма. Но пък ние не сме хора, гледали филма, а фенове, така че не се броим ;)
– Преводът при все казаното горе си има своите недостатъци. Да, факт е, че всяка реплика кънтеше в ушите ми в оригинал, с характерния глас на Мики Рурк, но можеше и по-добре. Твърде много "бе" вместо "беше", липсващи местоимения на места, тромав на моменти. Ще кажете "е стига де, това е комикс". За съжаление точно този комикс не търпи и най-дребното разваляне на стила, така че вината е колкото на преводача, толкова и на капризния текст на оригинала ;)
И така, дали смятам, че Тежкото сбогуване си заслужава? Определено. Бих казал, че ако филмът дори малко ви е харесал, е абсолютно задължителен. Аз лично предпочитам да си го чета на английски, защото стилът тук е адски важен, и вероятно като се видя с пари, точно това и ще направя, но предложеното ни от АртЛайн е достатъчно добро и с чиста съвест мога да го препоръчам, особено пък на съвсем човешката цена, на която ни го предлагат :)
Оценка: 8/10 Роланд
Заглавие: Свещеният Крал
Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: ИК Бард
Ревю: Матрим
Нова книга на Бюджолд при всички положения е нещо, заслужаващо внимание. Има обаче няколко момента, които следва да се вземат предвид. Първо, това не е нова книга от поредицата за Майлс Воркосиган (което не е много далеч от акъла, съдейки дори и само по заглавието). Второ, действието се развива в света на поредицата за Шалион, но така и не става ясно дори дали събитията се случват преди или след онези, описани в предишните две книги, да не говорим за включване на някакви познати герои.
Историята ни занимава с приключенията на Ингрей кин Вълчаскала, който, както си му е редът, има куп проблеми на главата. Не само че се бори с животинския дух, който живее в него ¬– той трябва и да спаси една жена от несправедливо обвинение, а като за капак трябва да се погрижи за оправянето на бъркотия отпреди четиристотин години. Но пък боговете са винаги готови да му помогнат, макар и по твърде странни начини. Действието се развива в Лесовете, малко поизостанала държава, която все още помни племенното си минало.
Плюсове:
+ Увлекателността. Книгата се чете много бързо и лесно, няма досадни разтягания на локуми и описания по две-три страници. Покрай многото изчетени фентъзи "тухли" аз почти се изумявах, когато героите просто се срещат и с пет изречения описват ситуацията и като на шега светкавично съставят и план за действие. Много свеж подход, общо взето скоростта на развитие на сюжета е подобна на тази в Рицарят на Шалион.
+ Героите са интересни и доволно реалистични. Едва ли някой е очаквал нещо по-лошо точно от Бюджолд, но аз трябва да го спомена. Главният герой поне на мен доста ми напомня за Сам Ваймс от книгите за света на Диска, което си е в плюс.
+ Нови и интересни подробности за религията и въобще метафизиката на шалионския свят, свързани с древните шамански ритуали, традиционни за мрачните Лесове.
+ Преводът е добър, макар че ако се заяждаме имената биха могли да бъдат малко по-благозвучни, но пък поне няма "денрабъ" и "Гъноъз".
Минуси
– Усещането за deja-vu, за още от същото. Схемата "боговете си избират човек/хора, които да им оправят бъркотиите", колкото и увлекателно написана да е, вече взе да се изтърква, защото беше използвана и в двете предишни книги на авторката, чието действие се развива в този свят.
– Наречете ме любител на големите томове, които могат успешно да се използват за гирички, но все пак смятам, че книгата само би имала полза от стотина допълнителни страници. Събитията се развиват прекалено бързо в някои моменти, а много от героите реагират на разтърсващи разкрития, без хич да се смутят, явно за да спестят страници :р На места действието изглежда някак нагласено, някои герои определено биха били по-интересни, ако за развитието им беше отделено повечко време и т.н.
– Както и преди съм споменавал, сватбената мания на Бюджолд започна да ми лази по нервите. Нямам предвид, че авторката се омъжва наново всяка година, или нещо такова, просто в почти всяка нейна книга напоследък има невероятно пламенна любов, обикновено завършваща със слушане на еквивалента на Сватбения марш в съответния свят.
– Глупавите имена на героите. Примерно Уенцел кин Конскарека (напомняше ми за конска муха :р).
– Съвсем субективно погледнато, аз исках продължение на историята от Рицарят на Шалион или нова книга за Майлс, а не нещо съвсем ново. Но това лесно може да се поправи в следващите книги на Бюджолд :)
Заключение: Ако сте харесали Проклятието на Шалион и продължението му, вярвам, че и Свещеният Крал ще ви допадне. Само не се настройвате за нещо велико. Ако не сте, по-добре е да ги прочетете преди да почнете тази книга, просто в тях като че ли има повече обяснения за света, а и според мен са по-качествени произведения.
П.С. Бележка за издателите – поне си направете труда да проверите точно коя книга има "Хюго" и коя не. Проклятието на Шалион не е от отличените с тази награда, затова пък Рицарят на Шалион е. С други думи, твърдението, което гордо сте изписали на корицата, е чиста лъжа.
Оценка: 7/10 Матрим
Заглавие: WarCraft: Демонична душа
Автор: Ричард Кнаак
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян
След приятната изненада, наречена Кладенецът на вечността, чаках продължението с нетърпение. Серпис допълнително помогнаха, забавяйки книгата безобразно дълго. Все пак оказа се, че чакането си е струвало.
Втората книга всъщност е по-добра от първата и ми остава да се надявам, че третата ще продължи възходящата тенденция. От друга страна си имам едно на ум, защото Кнаак все пак е автор на най-безобразно тъпата книга, писана някога по света на WarCraft. Но да си дойдем на думата.
Демонична душа продължава директно от там, където приключи Кладенеца. Първото нашествие на Пламтящия лигион е отблъснато, но демоните все още владеят столицата на нощните елфи и с помощта на аристократите се канят да видят сметката на де що мърда из Калимдор. Нашите момчета естествено нямат намерение да им го позволят.
Най-сетне имаме възможност да разберем какъв е планът на Нелтарион и да се насладим на може би най-епичната сцена, описвана до момента във вселената на WarCraft с участието на много, много дракони.
С две думи Кнаак продължава да удържа фронта и искрено се надявам, че няма да се омаже на финала.
Плюсове:
+ Епичения завършек на книгата.
+ Аркемонд кефи.
+ Илидан взе да става доста по-приличен.
+ Екшън.
+ Уловена атмосферата на играта.
+ Преводът.
Минуси:
– Малфурион все още е гей.
– Кнаак използва все така изнервящи похвати.
Обобщение: Една идея по-добра от Кладенеца и с класи над Денят на дракона. Ако сте фенове на поредицата, така или иначе ще си я купите, ако ли не сте, може да убиете два-три часа с едно неангажиращо четиво.
Оценка: 7/10 Ян
Заглавие: Dragonlance – Войната на душите: Дракони на сломеното слънце
Автор: Маргарет Вайс и Трейси Хикман
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: Ян
ИнфоДар-ци изпълняват обещанието си и продължават със издаването на последната трилогия на създателите на Dragonlance Маргарет Вайс и Трейси Хикман, озаглавена Войната на душите. Моя милост има щастието да е един от гордите притежатели на оригинален box-set, така че си спестих четенето на превода и настоящето ревю ще е по оригиналната версия на романа. Направих единствено една бърза справка за превода на имената, колкото да установя, че ситуацията е същата като с трилогията за близнаците. Личното ми мнение продължава да е, че Флинт Файърфордж звучи по-добре от Флинт Огнената наковалня, да речем, но явно политиката на преводачи и издатели е друга. Тъй като си ги имам в оригинал, поне за мен не е кой знае каква болка.
Трилогията се върти около събитията след Dragons of Summer Flame (не е издавана на български) и победата над Хаос, бащата на боговете. Последните отново са напуснали Крин, а с това и магията е отслабнала. Рицарите на Нерака владеят почти целия Ансалон и са окупирали дори едно от елфическите кралства. От героите на Копието живи са само Карамон, Лаурана и Голдмуун (сори, но Златна луна звучи нелепо), докато един ден не се появява любимецът на всички (пациенти на клиники за душевноболни) Таселхоф и предизвиква поредната бъркотия. След тайнствена буря, обхванала цял Ансалон, на сцената излиза мистериозна млада жена на име Мина, която твърди, че служи на Единствения бог и действително е способна да твори чудеса. Оттам насетне започват множество приключения, обхващащи над 2000 страници и три тома (да Вайс и Хикман, този път са се пооляли).
Поне за мен беше изключително приятно отново да се завърна в света на Крин и да се потопя в приключенията на някои познати и мнозина нови герои. За съжаление обаче Дракони на сломеното слънце далеч не е най-доброто възможно начало за новата трилогия. Книгата е най-бавната от трите и до голяма степен най-трудната за четене. Вайс и Хикман са си поставили за цел да въведат читателите в събитията в предишните книги, което е довело до доста тромаво на момнти повествование, а и имам чувството, че като че ли са позагубили тренинг. За сметка на това обаче в следващите книги нещата се подобряват, така че имайте търпение.
Плюсове:
+ Завръщане в света на Крин.
+ Доста нови и радващи герои.
+ Интересна история, която само е загатната в настоящия том.
Минуси:
– Доста тромава, което е в състояние да откаже неизкушиния читател.
– Таселхоф си остава едно от най-дразнещите неща, които са се случвали в литературата.
– Имената са все така преведени.
Обобщение: Тромаво начало на иначе много добра поредица. Ако сте фенове на Крин, не я пропускайте.
П.С. За тези, които се чудят – няма трилогия Войната на Хаоса, която да предшества Войната на душите. Има 5 книги, писани от различни автори, които се отнасят за отделни случки или герои и спокойно могат да се пропуснат. Е, Dragons of Summer Flame, която е свързващата книга между Легендите и настоящата поредица и пак е писана от Вайс и Хикман, щеше да е полезна, но пък последните така или иначе я преразказват в началото.
П.П.С. – Стил Брайтблейд е син на Китиара и Струм, за който е пропуснал да прочете в книгата.
Оценка: 6.5/10 Ян
Заглавие: Престъпни удоволствия
Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: Ян
Представете си Вампирските хроники на Ан Райс, само че написани динамично. Представете си свят, в който вампирите си имат собствена църква, наречена "Църква на вечния живот", а да си възкресител е съвсем нормално занятие. Представете си героиня, която би забила кол в сърцето на Лестат, ако последния направи грешката да намине. Най-вече си представете адски изпипана атмосфера, вампири, зомбита, върколаци и всякаква свръхестествена сволоч събрана в интелигентно и с чувство за хумор написани книги. Това, казано накратко е поредицата за Анита Блейк – ловецът на вампири.
Мда, както си личи от по-горното писание, аз съм пристрастен. Имам си в електронен вариант всички излезли до момента книги. Чел съм половината от тях в оригинал и страшно се израдвах, когато разбрах, че поредицата е включена в плановете на издателство ИнфоДар. След порядъчно (т.е едногодишно) забавяне, най-сетне получихме първата книга, при това отлично преведена от Елена Павлова.
Историята се върти около Анита Блейк (кой би предположил :Р), която е наета от вампирката Господар на града да открие, кой избива "невинни" вампири. Ситуацията допълнително се усложнява от появата на стария й познайник Едуард, мило наричан от вампирите Смърт.
Плюсове:
+ Интересна история, написана с чувство за хумор и самоирония.
+ Страхотна атмосфера.
+ Много динамична.
+ Почти всички герои кефят.
+ Едуард е пич.
+ Жан-Клод и той, въпреки името си.
Минуси:
– в моята бройка липсва една печатна кола, при това точно тази, в която е развръзката.
– за момента 14 книги с тенденция да станат още, за щастие могат да се четат поотделно.
Обобщение: Книга за вампири, написана по правилния, поне за мен, начин. Има екшън, хумор, яка атмосфера и радващи герои. Ако Вампирските хроники ви се струват бавни, пробвайте Лоръл Хамилтън...
Оценка: 8/10 Ян
Заглавие: Магьосникът Кадехар / Повелителят Ша
Автор: Ерик Л’ом
Издател: ИК Хермес
Ревю: Амос
Трилогията на Ерик Л’ом Книгата на звездите. Ах. Какво да ви кажа за нея (по-точно за първите две части, на които е посветено това ревю)... Не мога дори да ги изкритикувам прилично тия книжки, понеже е очевидна тяхната таргет група – 9-13 годишни тийнейджъри, търсещи си бързо фентъзи-приключение, докато чакат следващия Хари Потър. Нямаше как да не спомена добрия млад Хари, защото ентусиазираният френски автор Ерик явно също се е сещал често за него, докато е творил своите произведения. Освен от популярните приключения на младия очилат магесник, Л’ом е черпил вдъхновение (разбирай "заемки") и от други известни образци на жанра като Колелото на времето, Сага за войната на разлома и т.н. Черпил е с видим хъс и желание, но за жалост е добавил твърде малко собствен талант и почти никаква оригиналност. Да не говорим за стил. Накратко: историята е съшита с бели конци; използвано е почти всяко изтъркано от употреба клише, за което можете да се сетите (само ще спомена Талантливото Момче, Предопределено За Велики Дела И Да Спаси Света Междувременно®, мисля че е ясно); появяват се и изчезват някакви образи, дето нито разбираме какви са, нито ни интересува; героите са плоски и неубедителни; светът е неясен (въпреки, че в началото има и карти, тц-тц-тц) – създава се впечатление, че всички местности, замъци и прочие елементи от пейзажа се намират на пет минути пеши ход едни от други; etc.
Плюсове:
+ Ъ-ъ-ъ... оформлението?
+ Цената също е прилична.
+ Името на главата "Чиракът се прави на хакер" в първата книга – без коментар...
+ Пак в тази връзка: наличието на магьосник компютърен специалист. Свежо е просто, макар и тотално неразвито като идея.
Минуси:
– Книгите не са особено интересни, освен ако броя на прочетените преди това други книги не е едноцифрено число.
– Абе явно не е търсена дълбочина в тия книжлета, ама толко пък да са нахвърляни набързо разни ми ти герои не се ядва хич – особено е смешно примерно как на някой му е много мъчно да се раздели с някой друг, с когото са се запознали на предишната страница.
– На трилогията много повече щеше да и отива заглавието Книгата на клишетата.
– Дори Хари не направи толкова светкавично превъплъщение от complete dork® до all powerful magician® като главния герой тук – младият Гиймо.
– Книжките може да са кратки, но за сметка на това в тях не се случва почти нищо. И да се е случило, вече съм забравил...
Поуката: Както стана ясно, книгите са за деца. Ако сте дете, може и да ви харесат. Ако не сте, потърсете си нещо друго за четене.
Оценка: adult 4/10; children 7/10 Амос
Заглавие: Мост над великата бездна
Автори: Джон Ворнхолт
Издател: ИК Прозорец
Ревю: Амос
Понеже страхотните хора от издателство Прозорец вече си доиздадоха де що имат започната поредица (като се замисля, май само Гудкайнд имаше късмета да стигне до края), решиха да ни зарадват с фентъзи-трилогията на някой си Джон Ворнхолт. Противно на обичайната практика на издателството да цепи и страничката на две, трилогията е събрана в един солиден том, шрифта на който е свит директно от буквара за първи клас. Не е само шрифтът от там обаче. Въпреки че на корицата е плеснат интригуващия и банализиран от постоянна употреба надпис "Съвременна реплика на Властелинът на пръстените", книжката всъщност мяза на съвременна реплика на Приказката за Иванушка Дурачок и Кашчей Безсмъртни. Имаме добър герой, трол, един брой. Магьосник-подтисник, също един брой. Не става много ясно защо е толкоз лош тоя магьосник, ама айде, да не разваляме рахата на автора, го приемаме за такъв. Освен тях има село, ряка, Бездна, лес с елфи и феи, някакви таласъми и човекоядци и тва е. Къв е тоя свят, отде се е пръкнал, за какво се бори, кръгъл ли е, плосък ли е, богове-могове – тия дреболии явно не вълнуват Джони. Та така. В началото трола-герой Роло (!) (намек ли долавям? :р – бел. на Рол) е кърпач на мостове от подтиснатия, макар и едър, народ на тролите. По някое време става ясно, че огромният брой троли са подтиснати от няколко таласъма и два взвода човекоядци и разбира се от злия магьосник, дето лошотията му се "чете в очите" и почти никъде другаде. На магьосника му теква по едно време да строи мост над една Бездна наблизо и набарва тролите за тая работа. От там нататък нещата се развиват мълниеносно – на една страница Роло е ударник на бригадата, на следващата вече е фърчащ и говорещ си с феи юнак, а на по-следващата – тролския Спартак. И така до края...
Плюсове:
+ Трите книжлета са събрани в един том.
+ Стилът на автора е горе-долу приличен, за разлика от въображението.
+ Чете се бързо.
Минуси:
– Банална история; също така ми идва наум думата "вяла".
– Събитията показват необяснима склонност да се развиват мълниеносно – за броени дни едри жени изпосталяват и капитани на стражата подивяват и се състаряват от само себе си.
– В книгата няма нито един елемент, предизвикващ нещо повече от бегъл интерес у читателя.
– Дизайнът и оформлението специално мен ме оставиха със смесени чувства.
Обобщение: Това е книга, която с чиста съвест може да пропуснете да си купите. Със спестените 12 лева отидете на кръчма и пийте едно (две, три, etc.) за мое здраве и за здравето на Роланд, който ни предпази от грешка ;)
Оценка: 4/10 Амос
Заглавие: Пандора
Автор: Ан Райс
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Роланд
ИнфоДар започват да развиват странния навик да издават качествени неща, но без мисъл как точно го правят. Първо беше идиотският превод на Салваторе и Вайс&Хикман тандема, а сега ни се предлага книга, която е СЕДМА част от поредица... Аз, не че нещо, нали, ама... Разбира се, за да съм коректен докрай, ще трябва да отбележа, че Пандора е първа част от поредицата New Tales of the Vampires, но ако хората, които са я избирали, си бяха направили проучването малко не толкова отгоре-отгоре, щяха да обърнат внимание, че въпросната е директно продължение на най-известния цикъл на Райс – The Vampire Chronicles. И като такава, тя просто си кара с историята нататък, в резИлтат на което Пандора ни сблъсква с един куп събития и герои, от които ние, миличките, дори и по някакво нездраво стечение на обстоятелствата да сме чели издавания един бог знае от кого преди хилядолетия Интервю с Вампир, просто няма нищичко да схванем.
Аз самият съм чел Интервюто почти до края (защо "почти" – след малко) и поназнайвам горе-долу какво става в другите книги, но при все това се чувствах като набутан по средата на криминален сериал, т.е. "в небрано лозе". Но стига жалване...
Историята ни запознава с Пандора – красива вампирка, живееща в съвременен Париж. Изкушена от новородения безсмъртен Дейвид Талбът да разкаже своята история на смъртна, тя започва да води дневник, в който описва младостта си, започнала преди 2000 години в древен Рим, като дъщеря на сенатор, последвалото й бягство от града-столица на света, срещата с вампира Мариус (еми да, който не е чел...) и собствената й среща с мрачния дар.
Лично за мен тази книга е един чуден микс, съчетаващ всичко най-характерно от творчеството на Ан Райс – интересна атмосфера и зашеметяваща скука. Не, сериозно, тя наистина може да бъде отвинтващо скучна. В първата си една пета, преди да започне своя разказ, Пандора нахвърля с няколко щриха случилото се до момента – доста ловък и изтънчено използван похват за рикап на изминалите книги между другото. Там беше и може би най-интересното за мен място, тъй като принципно се радвам на вампири, а скука или не, The Vampire Chronicles са си доста епична поредица. После обаче започва мозъчната смърт – 200-тина страници нищонеставане, а дори когато нещо се случва, то пак е скучно. Но малко по малко се разкриват (за мен, за другоезичните народи, чели книгите в нормална последователност би трябвало да се разкрива още в трета книга – Queen of the Damned) особено интересни връзки между Акаша – кралицата на вампирите и тяхна майка – и древноегипетския култ към Изида. Освен това имам особена слабост към виденията от древното минало, еле па когато включват египтяни и кръвопийци ;)
Плюсове:
+ Страхотна атмосфера. Ан Райс е ненадмината в описанието на децата на нощта и ако не друго, книгата е толкова "вампирска", че от страниците й капе кръв :)
+ Древно минало, забулено в тайна и разпокъсани видения от него. С вампири. Трябва ли да продължавам? :)
+ Рикап на станалото в предишните книги. Познавайки темпото, с което Райс развива сюжетите си, подозирам, че въпросният е доста по-динамичен и четивен от самите книги.
+ Представях си Акаша като Аалия (мир на праха й), което за мен си е плюс – тя беше съвършена за ролята, ако и грешния цвят. Да живее поп-културата...
Минуси:
– Книгата е убийствено бавна. Или не, даже не е точно бавна, а просто в нея нищо особено не с случва. Пак добре, че е има-няма 300 страници, че иначе...
– Пандора е досадна истеричка с претенции за интелигентност.
– Мариус е хомосексуалист, в тва съм абсолютно убеден.
– Споменах ли, че книгата смазва с нищонеставането в нея? Ся, не можеш да висиш на едната гола древна история, нали? Е, ако е съвсем гола...
– Независимо от всичко, е тотална идиотщина да издадеш първо седма книга от проедица. ИнфоДар, къде блеете бе?
– КНИГАТА. Е. ПОСВОЕМУ. НЕ. ТВЪРДЕ. ДИНАМИЧНА...
И това е. Моят съвет – подминете. Да, като я затворих ми беше приятна, а също и като я почвах. Но това, че първата 1/5 и последната 1/6 са яки, не оправдава тоталната блудкавост на останалото. С риск да проявя зловещ сексизъм, такава боза само жена може да напише :р
Оценка: 5/10 Роланд
Заглавие: ДПП (нн)
Автор: Виктор Пелевин
Издател: ИК Калиопа
Ревю: Рандъм
ДПП(нн) или Диалектика на преходния
период (от никъде за никъде) е новият роман на култовия руски писател Виктор
Пелевин. Да, вярно е, че определението "култов" вече съвсем се изтърка, но в
случая изглежда си пасва идеално. Пелевин е неимоверно популярен сред младото
поколение в Русия, водеща фигура на литературния небосклон. Преведен е в Европа,
Америка, Япония и се радва на завиден успех. В ранния си писателски период печели
няколко награди за фантастика, което обяснява причисляването му към фантастичния
жанр. Пелевин обаче явно е от онези писатели, които трудно могат да бъдат категоризирани
и впрегнати в браздата на даден жанр. Не мога да давам определения въз основа
на една прочетена книга, но писанията му изобилстват от десетки на пръв поглед
несъвместими стилове, прийоми и идеи, а чувстовото за хумор и ерудираността
на автора ги превръщат в изключително приятен коктейл.
ДПП (нн) не е точно роман, по-скоро тематичен сборник с хлабаво свързани съставни части. Книгата включва романa Числа – разказ за живота на един обикновен и в същото време не толкова обикновен руснак, навлязъл в разгара на живота си точно по време на преходния период – дни на безмилостна борба, нови ценности и правила, обезверение и съмнение за руския народ. Мафиотските сцени са умело примесени с остроумни разсъждения за живота и приятна мистификация, дотолкова забавно написана и контрастираща с останалите сюжетни нишки в книгата, че сама по себе си е доказателство за таланта на Пелевин.
Следва повестта Македонска критика на френската мисъл – откачено есе-разказ, което на моменти почти ме прати да се търкалям от смях на пода. Един вог и Акико са все така остроумни разкази, илюстриращи съвременната действителност с неподправена шантавелщина, остроумие и брутална сатира. Абсолютни бисери, криещи зад себе си впечетляващото умение на автора да влиза в интеракция с читателя. Следващите разкази Фокус група, Гост на празника на Бон и Записки за търсене на вятъра са интересни размисли за живота и смъртта, пропити с острия хумор на Пелевин, макар и доста по-общи като тематика.
Плюсове:
+ Прекрасен стил, изобилстващ от контасти, разнообразие, образност и острота.
+ Постигнато е много сполучливо усещане за реализъм, примесен с мистика и дори сюрреализъм на места – нещо доста трудно, което тук обаче на нито едно място не спъва фабулата.
+ Размазващите лафове и ситуации.
+ Вече споменах за интеракцията между автор и читател.
+ Ерудицията на автора и многообразието на теми и идеи в ДПП (нн) .
+ Готините герои.
+ Мисълта на Пелевин е едновременно желязна откъм логика, диаболична и криволичеща, което не пречи нито за момент на описателността и чувстото й за сюжетна острота.
+ Модерното и силно звучене на авторовия глас.
+ Книгата спокойно би могла да бъде харесана и от претенциозните интелектуалци, и от не толкова претенциозната аудитория.
Минуси:
– Вулгаризмите и порнографският момент се срещат доста често, което за мен не е проблем, тъй като си пасва идеално с останалите елементи на книгата, но всеки с вкусовете си. Сигурен съм, че ще има недоволни...
– ДПП (нн) не е завършена и последователна книга все пак. Идеите на Пелевин са разпиляни из разказите и страдат от лека незавършеност и хлабавост.
– Правописните грешки леко превишават здравословното количество, но не са кой знае каква болка, по-скоро ме е налегнал недостиг на негативна критика.
Много добра книга. Забавна, динамична, дори те кара да поразмърдаш малко мозъка си. Не е някакъв шедьовър, но пък загатва, че може би другите творби на Пелевин биха били такива. Затова аз отивам да си чета Generation П и Чапаев и пустота, другите две книги на Пелевин, издадени у нас. Дано има и още.
Оценка: 8/10 Рандъм
Заглавие: Орки
Автор: Стен Никълс
Издател: ИК Бард
Ревю: Волкос
ПОГЛЕДНИ МЕ. ПРЕД ТЕБ СТОИ ОРКА!
"Съглеждам в очите ти страх и омраза. За теб съм чудовище, което дебне в сенките, чудовище, с което плашиш децата. Твар, която трябва да бъде преследвана и изтребвана до крак.
Но вгледай се внимателно в това чудовище. И ще видиш, че ти самият си чудовище. Зная, че се боиш от мен. Но и зная, че съм спечелил уважението ти.
Чуй сега историята ми. Почувствай как тупти сърцето ми и бъди благодарен. Бъди благодарен, че не ти, а аз нося меч. Бъди благодарен на орките, родени за войни, предопределени да побеждават и да осигуряват мир на всички.
Тази книга ще промени завинаги отношението ти към орките."
Звучи много мелодраматично, нали. И аз така си помислих в началото, но тъй като отзивите, стигнали до ушите ми за книгата, бяха добри, реших да не я чакам с определно мнение. И с пълно право. Книгата е всичко друго, но не и мелодраматична. Динамична (една трилогия и един разказ в 688 страници), с интересен (макар и малко познат от Warcraft®) поглед върху орките.
Как може да бъде описана най-лесно, не е трудно да се каже – един военен роман във фентъзи свят. Всеки, който е фен на книги от типа на “Оръдията на Наварон” и на фентъзито, ще я хареса. Отрядът орки, които са главните герои, много напомнят именно на някои от екипите в “Мръсната дузина”. Действие без спирачка, с типично военно чувство за хумор, книгата е леко четиво, което е всичко друго, но не и предсказуемо.
Макар орките да не са безмозъчни касапи, те все пак са зеленокожи бойци – народът им има 4 бога – богът на войната, богът на другарството, богът на виното и богинята на разврата. Тези четири неща характеризират всички орки от който и фентъзи свят да ги вземеш. И тук не са изключение.
Ако харесвате орките като тъпи убийци, не си взимайте тази книга, ще се разочаровате. Ако пък смятате, че след като сте прочели едната от трите книжки вътре, знаете какво става в този свят, прочетете и останалите – ще се изненадате.
Преводът е отличен и до голяма степен увлекателността на книгата идва именно от него. Предаването на грубия армейски език в не толкова груби краски е подвиг, който определно заслужава похвала.
Плюсове:
+ Динамичен сюжет.
+ Няма продължение (и това вече стана плюс).
+ Отличен превод.
Минуси:
– Изисква се да си почитател на военни романи, за да ти хареса..
– На места наистина напомня холивудски екшън, но пък какво да се прави, военно фентъзи е.
Оценка: 7/10 Волкос