не и сега. Това, че FFVII е играта, прокарала пътя за PlayStation в Америка и Европа? Определено, но то е следствие, а не причина. Както не е причина и това, че тя си остава най-обичаната част от поредицата, макар и в геймплейно отношение шестата част да е всепризнато най-добрата. Не, причината се крие по-надълбоко. В съотношението история/персонажи/атмосфера, което много японски игри поставят в центъра на геймплейната си концепция. Ала подобен център крие много рискове. Играта може да се превърне в един прекрасен клик-фест, лишен от всякакво удоволствие от самото играене, в чакане на следващата анимация. Друг път пък на героите и атмосферата е отделено толкова внимание, че сюжетът остава на заден план и изведнъж си даваш сметка, че от цялата игра ти е останал като спомен само онзи куул момент, в който главният герой вади Големия Меч®, и... нищичко повече. Дори в поредицата, към която се числи Final Fantasy VII, е пълно с примери за тези неща.Но в седмата част балансът е съвършен. 60 часа история, която може да ви завърти главата с мащабността и оригиналността си. Герои, които не просто се запомнят, но и успяват да станат близки. Атмосфера, която прелива плавно от драматизъм във веселяшка комичност и обратно без изобщо да забележиш прехода. Накратко, играта те превръща в част от себе си, превръща историята в част от теб, а героите – в твои приятели. И независимо дали ти е отнела минималните 60 часа или си се разгърнал в най-разнообразни странични истории, за да достигнеш пълния й 300-часов капацитет, след като я изиграеш, си даваш сметка, че ти наистина си преживял епичната история на разкъсвания от миналото си, измамните си спомени и чувствата си Клауд Страйф, могъщия и луд, но посвоему трагичен Сефирот и демоничната Дженова. И че за един немалък период от живота ти занапред тези герои ще бъдат твои приятели. По един или друг начин.
Неслучайно отделям толкова голямо внимание на оригиналната игра Final Fantasy VII. Истината е, че Advent Children е невъзможно да бъде не просто разбран, но и почувстван, без да сте я играли. В своята основа този филм е абсолютният антипод на комерсиалността. А може би не е, имайки предвид милионите фанатични фенове на играта по света. Но така или иначе AC е правен за онези, които са изживели FFVII. Самото му означение – OVА, а не самостоятелен филм, – вече ясно подсказва зависимостта от оригинала. В едно интервю за американското аниме-списание "New Type" режисьорът Тетсуя Номура сам обяснява, че Advent Children разчита на това, че да видиш герои, с които си преживял толкова много (съпричастност, която никой филм не може да създаде по начина, по който го прави играта) ти носи съвсем различни усещания от тези, които би изпитал с непознати такива. Филмът всъщност дори няма обособена история или сюжетна конструкция на самостоятелно произведение. Той просто предлага още едно кратко (в сравнение с оригинала) надзъртане в света на Клауд и компания, типично в стил "а какво стана после".
Историята ни връща в Мидгар, две години след края на играта. Зловещата и нелечима болест Геостигма се разпространява с опасна скорост сред населението, като най-засегнати са децата, много от които останали без дом след катаклизма, поразил града при падането на Метеор. Клауд и Тифа са отворили фирма за куриерски доставки, а приятелите им са се пръснали по света, всеки върнал се към своя предишен живот. Живот, за който вече не са подходящи. Съществуването на Клауд е мрачно и сиво, лишено от плама и енергията, тласкали го напред по време на приключенията преди две години. Той се е отделил от другите и сега живее в изоставената църква, където някога за пръв път е срещнал Аерис. Причина за уединението му е и фактът, че не желае Тифа да разбира, че и той е болен от Геостигма. В тази безрадостна картинка изведнъж се появяват трима младежи с бледа кожа, зелени очи и бели коси. Те говорят за своята Майка и за Обединението и Клауд не може да си затваря очите пред очевидната истина – че те по някакъв начин са свързани с убития Сефирот и Дженова. Останалото е екшън ;)
Както вече казах, сюжетът разчита да сте превъртяли играта. Филмът ви хвърля в меле от герои и събития, всяко от които натоварено със съответния исторически бекграунд. Прехвърчат реплики, които не биха могли да ви станат ясни, без да сте играли FFVII, и всъщност ако случаят е такъв, вероятността да решите, че това нещо е напълно безсюжетно, е стопроцентова. Не бихте могли да бъдете по-далеч от истината :) За другата част от човечеството Advent Children е пир за душата и ума, щрих върху Final Fantasy VII с неочаквана дълбочина. Облечен в нови дигитални дрешки, много по-мрачен и сериозен на вид от играта, но запазил достатъчна част от атмосферата й, в него всяка сцена, всеки кадър и почти всяка реплика носи спомени. Той е, за да кажа и нещо обективно в цялото това словоблудство, един огромен фен-сървис. Лимит-брейкове и специални удари от играта, използване на Материя, специфични същества и реплики, дори музиката, композирана отново от гениалния Нобуо Уематсу, в голяма част преработва познати теми от Final Fantasy VII, начело с най-популярната – One-winged Angel, която тук е в доста по-"тежък" вариант.
Филмът разкрива и някои любопитни детайли за сегашното състояние на Планетата, както и за евентуалното й бъдеще. Едва ли толкова време след излизането му ще оспойля някого, като кажа, че накрая отново имаме удоволствието да се насладим на Сефирот, но това появяване носи със себе си и много нови проблеми. Може би най-силната страна на играта беше нейният главен герой. Клауд Страйф не е типичният суперхироу от компютърните и конзолни игри. Да, той има, разбира се, Голям Меч® и свръхсили, но това не го прави всесилен. И още повече – той не е изцяло положителен. Клауд е разкъсван от противоречия, умът му е осакатен от преплитащи се реални и лъжливи спомени, изтерзан е от несигурност и комплекси. Ходеща наслада за всеки психиатър, обвита в металната броня на студена незаинтересованост и грубост. Именно тази противоречивост го прави и толкова привлекателен – той просто не е клиширан. Advent Children прави всичко възможно да се възползва в пълна степен от бурята в душата на Клауд и определено успява на много места.
Вероятно ви направи (дръжки, направило ви е га ме нема) впечатление, че досега и думичка не съм обелил за визуалната страна на филма. Причината за това не е, че ако не сте виждали поне кадър от AC, очевидно четете грешната статия и не ми е ясно с кой акъл сте додрапали дотук. Нито пък че шотовете наоколо обезсмислят усилията ми. Просто си запазвам най-хубавото нещо за финал :) Разбира се, ако не сте FFVII фенове едната гола визия няма да ви спаси гледането на филма, но при все това тя е абсолютно убийствена. Фотореализмът на недоразумението FF: The Spirits Within е захвърлен в името на гениален микс между все пак силна прилика с реалността и някои леки и незабележими без целенасочено търсене деформации, които обаче на подсъзнателно ниво правят връзката с ръбатата графика на оригинала отпреди 8 години още по-дълбока. При все това от онези квадратни неща до героите в Advent Children разликата е като между художника на вицовете за Иванчо в "24 часа" и Клод Моне. Великолепно визуализираните местности, повечето от които безпроблемно разпознаваеми от играта въпреки новите дрешки. Гората с белите дървета около Забравения Град, разрушения Мидгар, църквата на Аерис с малката полянка, покрита с цветя... Всички тези места са изработени в такава майсторска прилика с оригинала, че през цялото време ми носеха спомени от други сцени и събития, разигравали се там по-рано.
Но тортата на черешката са, разбира се, героите. Тифа и Аерис (ясно ви е, че не може да бъде пропусната ;)) са се превърнали в истински жени (Тифа как се бие с точно тази гръдна обиколка не ми е съвсем ясно...), които благодарение на съвременните дигитални възможности вече могат да бъдат разпознати като такива не само по името си, но и по походка, външност и т.н. За съжаление обаче FF поредицата поради неразбираеми от мен причини винаги е залагала повече на мъжките си персонажи. Специално седма част пък предлага може би най-чаровните и запомнящи се такива в японско РПГ изобщо. Клауд вече не изглежда като опасен вид катерица и макар че бодливата му прическа да е запазила чара си, вече изглежда много по-адекватно. Винсент Валънтайн има отровно кратко появяване като за толкова яко изглеждащ персонаж, 
но пък няма да съжалявате и за секунда от въпросното появяване. Тримата мистериозни "братя" Кадаж, Язо и Лоз имат красивите черти на генетичния си оригинал Сефирот, като си поделят трите типа физика – катил, атлетичен и слаб и висок, както и трите дължини на коса в същата последователност. Но докато не се появи оригиналът, не сме видели нищо от това, което може да ни предложи Advent Children. Сефирот предизвикваше стабилно слюнкоотделяне при женската аудитория и завист сред мъжката още в чиби-варианта си преди 8 години. Може да се каже, че изминалото време не само не му се е отразило зле, но и го е издигнало до нови висини на дарк-бишинеса, който и без друго си излъчва. Сцените с него са може би най-запомнящите се от AC и подчертано най-красивите и зашеметяващи такива в дигитален филм изобщо. Просто гледайте и ще видите :)
И така, едва ли мога да кажа нещо повече. Ако сте фенове, вече сте го гледали. Много пъти. Ако не сте, по-добре недейте, освен ако красивата визия и якият екшън не са ви НАПЪЛНО достатъчни. А най-добре жертвайте седмица-две от живота си, за да изиграете оригинала и го гледайте после. Аз направих така и не съжалявам ни най-малко. Не мога да си кривя душата, че Advent Children не е лишен от дефекти, но повечето се изчерпват с това, че той не е истинско продължение на играта, а просто приятен довършителен, както казах вече, щрих към нея. Не е Второто Пришествие Сефиротово, което всички фенове чакаха, но не би и могъл да бъде в смешно кратките си час и половина. Аз обаче все още не съм се натъкнал и на едно негативно мнение от хора, играли играта, дори такива, които не са й някакви върли почитатели. А имайки предвид за колко милиона свръхпретенциозни фенове си говорим, това означава ужасно много.
Оценка: 9.5/10 (за хората, играли играта); 4/10 (за останалата част от човечеството ;))
Final Fantasy VII: Last Order
Taзи ОВА е бонус към оригиналното DVD на Advent Children и във визуално отношение си е класическо аниме, макар че героите са с може би малко по-пропорционални и реалистични черти от типичното. Идеята е да приличат оптимално много на тези във филма, към чието издание са бонус, така че е разбираемо.
Историята на Last Order всъщност проследява един безумно спойлерски момент от играта, въртящ се около катастрофата в Нибелхайм пет години преди началото й, така че на практика не мога да кажа нищичко за нея, без да разваля нечий кеф. Според мен тя би била напълно неразбираема, ако не сте наясно със сюжета на FFVII, защото докато Advent Children все пак малко или много поне има свой си проблем, който разглежда, тази ОВА е просто буквален преразказ с доста повече подробности на една история, разпокъсана в две-три видения из играта, но така или иначе ключова за миналото на Клауд.Честно казано не останах особено запленен от нея, стори ми се леко ненужна, но пък е красива и е още FFVII, което май дори за не чак толкова вманиачен по темата гийк като мен е достатъчно, за да й се израдвам :) А и като за екстра към DVD, бих казал, че е направо великолепна :)
При все това, за разлика от Аdvent Children, тук мога да го кажа с чиста съвест – ако не сте играли, не пипайте!
Оценка: 7/10 (за хората, играли играта); 3/10 (за останалата част от човечеството ;))