Брой 36 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Играчите от Титан
Автор: Филип Дик
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Роланд

      Толкова отдавна не бях чел класическа твърда фантастика от златната епоха, че тая малка книжка просто нямаше как да не ми хареса неистово. В нея има толкова много от духа на Саймък, Зелазни и Хайнлайн, че ме съмнява да има сай-фай фен от старата школа, който да не е бил възхитен от Играчите.
      Лично аз си деля фантастиката на три вида. Единият е сапунката (не го казвам с лошо) – книги като Хиперион, сагата за Майлс Воркосиган и прочее такива, които бъкат от интересни идеи, но те са подчинени на сюжета и развитието на историята. Вторият тип са физик-рулз книгите, както аз им викам. Романи, които са повече научни трудове (любимите на Драгън ;)), отколкото художествена литература, и всичко вътре е фон за развиването на някоя физична идея. И го има и третият тип, с който аз основно свързвам златната епоха – книгите, които развиват фантастични идеи. Не научни, а именно фантастични. Материята, в която Саймък, Хайнлайн и Дик са ненадминати.
      Уви, Филип Дик е може би най-недооцененият в България автор, макар и в англоговорящия свят да е по-голяма икона от повечето сай-фай-класици. Все пак това е и най-филмираният фантаст на всички времена (Minority Report, Total Recall, Paycheck и вездесъщият Blade Runner са само част от заглавията), така че дори тъпата американска публика е била бомбардирана с толкова ударна доза Дик (pun not intended), че той отдавна се е превърнал в един от онези автори като Толкин, които са известни на много по-широк кръг хора от тези, за които са писали.
      Освен това по съвместителство е и страхотен фантаст и без да съм чел разкази на Шекли, неговите кратки произведения са най-добрите, които са ми попадали към днешна дата.

      А сега малко и за настоящата книга. Играчите от Титан ни запраща в едно сравнително далечно бъдеще, когато Земята е пострадала от двоен бич – първо от войната с извънземните от Титан, а после и от атаката на "червените китайци", които използвали някакво смъртоносно лъчение, излъчвано от спътници в космоса, което се разпространило неконтролируемо, засегнало цялата планета и само бързото отстраняване на не помня коя (май измислена) жлеза спасило някакъв нищожен процент от човечеството (а за бонус му осигурила и страхотно дълголетие). С лекия дефект, че ги направило и стерилни, обаче не съвсем. И именно тук започва историята. След сключването на мирния договор, жителите на Титан решили да помагат на оредялата човешка раса със своите закони и телепатични умения. Така била въведена и Играта, която на хазартен принцип предопределя бракове, за да се намери онзи нищожен процент комбинации от хора, които по неизвестни причини са плодовити. Тя също така разпределя и благата, заради което хората са разделени на две групи – Настойници, които притежават цялата собственост на планетата и залагат в Играта цели градове; и Обикновени хора, които живеят в градовете на Настойниците и нямат право на участие в Играта. Самите градове се държат в изправност от милиардите механизми с Рашмор-ефект (ИИ). Те контролират както машините, така и фабриките, заводите, лабораториите и изобщо почти всичко, контролирано преди от хората.
      И докато Играта си тече, един Настойник се сблъсква с доста неприятна интрига и несъзнателно се оплита в толкова опасна версия на хазартното развлечение, че загубата му би означавала крах на останките от човешката раса.

Плюсове:
+ Книга, писана с мисълта за чистото удоволствие от фантазирането и идеите. Просто виждаш как авторът е писал с огромен ентусиазъм и как е искал да излее невъзможните концепции, родили се в ума му.
+ Филип Дик е имал големи проблеми с наркотиците. В резултат на това усещания като амнезията и наркотичните блянове са му добре познати и очевидно не му е липсвал талант да ги опише. Има един момент, в който героят излиза от една къща рано сутрин и буквално по средата на изречението осъзнава, че е късен следобед и няма дори най-смътен спомен за станалото в губещото му се време. Също така протагонистът ни си има депресивна мания за самоубийство, изпада в маниакални състояния и пие разни не съвсем здравословни неща. Халюциногени в действие!
+ Телепатията играе огромна роля в книгата и начинът, по който е вплетена в повествованието, както и ефектите и правилата, с които е свързана, са много качествени и достоверно изглеждащи. А и ние обичаме телепатия, нали, безззценно? ;) + Сюжетът е приятно детективски в типичния за твърдата фантастика стил "а каква ли е интригата всъщност?" Разкритие след разкритие, лъжа в истината и планове в плановете – точно типа, който обичам.
+ Книжката има най-сладурското и бонбонено оформление, което можете да си представите :) С размери ала Библиотека Галактика и симпатична и стилна корица с летящ автомобил. Просто се влюбих от пръв поглед…

Минуси:
– Много от идеите са… не точно недовършени, а по-скоро в тях има хляб за много по-сериозно развитие. От една страна Филип Дик е майстор на кратката форма и в този си вид романът е идеално завършен, но от друга човек просто не може да не се дразни, като си помисли колко по-дълбоки морални и психологически пластове предполагат много от концепциите, залегнали в основата му.
– Героите са, отново типично за този тип фантастика, доста безлични и недоразвити. На мен не ми е проблем, но на някой може да му е важно.
– Финалът е, ще се по-n-тя, типично за тази литература, доста наивен и малко ръшнат. Ценното в тази книга всъщност не е краят й, а всичко, случило се дотогава, но въпреки това можеше и малко по-добре…

      За финал, тази книга е задължителна за феновете на твърдата фантастика. Последните години има такава суша от сай-фай класици, че да му се дореве на човек. Знам, че голяма част от тая литература вече просто е издадена тук, но немалка все още не е и смятам, че българските издателства трябва да спрат да издават разни военни боклуци (нищо против Стен и Кобра-клонингите, но просто това не е моят стил) или спейс-опери, когато изобщо се сетят, че има такъв жанр, а да погледнат малко в златния фонд. Самият Филип Дик има още страшно много неиздадени книги и мога само да сваля шапка на ИнфоДАР, ако са решили да го издават систематично :) И макар Играчите от Титан да не е някакъв бомбастичен шедьовър, дори само фактът, че ще ви върне в отминалата преди хилядолетия епоха, когато сте се запознавали тепърва с гиганти като Хайнлайн, Саймък и Зелазни, е достатъчен, за да оправдае оценката й. А тя си има и достатъчно собствени достойнства, за да има нужда от това.

Оценка: 10/10 Роланд

Заглавие: Пътеки към утрото
Автор: Р.А. Салваторе
Издател: ИК ИнфоДар
Ревю: The Dragon

     Да видим какви ги е натворил Бай Боби Салваторе в последната си книга, завършваща Наследството на мрака. Последната издадена засега в България. Доколкото знам в световен мащаб усилията на автора да напълни домашните библиотеки с множество еднакви книги, строени като войници от Клонираните атакуват, се овенчават с променлив успех.

     6 години след събитията, описани в предишната книга, Дризт и Кати Бри плават в крайбрежните води към "Сабления Бряг" и весело избиват пирати. Хитър капан ги отпраща в търсене на някои отговори към далечен остров, не подозирайки, че всичко това е част от плана на Ерту да се освободи от затвора, в който Дризт го е напъхал, развявайки като примамка все още живото тяло на Закнафейн...

     Гениално книжле – мисля, че мога да го прочета около 3000 пъти без да ми омръзне. Това се дължи на факта, че само два дни след прочитането на книгата единственото, което си спомням от сюжета, е написаното малко по-нагоре. Сериознo. Всичко си е по-старому – героично, епично, фантастично и лесно смилаемо.

Плюсове: + Множество битки.
+ Forgotten Realms все пак.
+ Стилът на Салваторе е престъпно лек и четивен.
+ Накара ме да си инсталирам и заиграя Icewind Dale и Baldur’s Gate.

Минуси:
– Нищо ново.
– Ама хич.
– Предвидима е.
– Най-добрия начин за четене е по диагоналната система.

Оценка: 6/10 The Dragon

Заглавие: WarCraft: Кладенецът на вечността
Автор: Ричард Кнаак
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян

     Представете си най-тъпата книга за вселената на WarCraft. Представете си герои, клиширане до немай къде. Диалог, писан от първокласник, и интрига, по-малка от това дали ЦСКА ще успее да победи Б-отбора на Розова долина, който играе с 8 човека, двама от които контузени. Горе-долу това представляваше Денят на дракона на Ричард Кнаак. "Шедьовърът" на модерното фентъзи, където за първи път се срещнахме с Ронин и Крас.
     Сега си представете нова книга със споменатите герои, писана от същия автор. Първа част от трилогия при това. Стана ли ви готино? Аз лично се бях смръзнал и само обещанието, дадено на приятел, че ще ревюирам спомената книга, ме накара да не побягна с писъци. По-странното е обаче, че Кладенецът на вечността ми хареса. Даже много. Дотолкова, че да си прехвърля отново Денят на дракона, за да проверя дали не съм сгрешил. Не бях. Книгата си беше точно толкова куца. Странна работа. Или пък не. Защото Кнаак е автор на двете добри книги от Диабло вселената. Лошо няма де, крайно време беше да ми попадне читава книжка за ревюиране.
     Сюжетът се върти около старите ни познайници Ронин и Крас, които тръгват да разследват странна аномалия с Кладенеца на вечността и се озовават захвърлени назад във времето. При това непосредствено преди първото нашествие на Пламтящия легион. Феновете на играта ще имат възможност за нова среща с Илидан и близнака му Малфурион, преди първият да е преминал към тъмната страна :Р
     За разлика от Денят на дракона в Кладенеца Кнаак е успял да улови неповторимата (да бе знам, че е клише тая фраза) атмосфера на играта, а връщането назад във времената, когато Великите дракони са в зенита на силата си, е само в плюс.

Плюсове:
+ Пътешествие назад към древната история на Калимдор.
+ Среща с младите Илидан и Малфурион.
+ Уловена атмосферата на играта.
+ Преводът както обикновенно е на високо ниво.

Минуси:
– Илидан е гей.
– Малфурион е гей.
– Крас е... абе мисля, че схванахте идеята, при това нямам предвид сексуалната им ориентация.

Обобщение: Изключително приятна изненада от страна на Ричард Кнаак, която измива срама от Денят на дракона. Задължителна за феновете на играта и препоръчителна за хората, желаещи да прекарат няколко приятни часа с едно неангажиращо четиво.

Оценка: 6.5/10 Ян

Заглавие: Взор през огледалото кн.2 – Кулата върху разлома
Автор: Йън Ървайн
Издател: ИК Бард
Ревю: Волкос

     "В Сантенар бушува война, а аакими, фейлеми и хората от коренната раса се стремят да присвоят Огледалото на Аакан....."
     Звучи някакси познато, нали? Е да, ама не съвсем. Защото този път, за разлика от всички други, артефактът, издирван от различните фракции, етнически и политически сили не трябва да бъде унищожен, а използван. Само че никой не знае как да го използва. Дори могъщият Тенсор – аакимът, създал Огледалото в отдавна отминалите дни на своя свят, няма никаква представа как се е променило то.
     Колкото и изтъркано да звучи мотивът на книгата, а и на цялата поредица, ще останете учудени, колко погрешен е този извод. Всъщност класическият фентъзи сюжет е разгънат и погледнат от един по-друг ъгъл, сякаш през самото Лъжовно огледало.
     Йън Ървайн развива образите на героите от Сянка по стъклото, задълбочава ги и постепено вмъква нови действащи лица. Но основната идея да няма добри и зли си остава. Всички с изключение на летописеца Лиан и трикръвната Каран искат да притежават Огледлото, с една цел – власт. Било тя господство над Сантенар или могъщество да се премахне Забраната и да стигнат до родните си светове. Единственият, който малко или много напомна за класическия "Велик Зъл Властелин"™ е каронът Рулке, но пък и той просто е най-силният претендент за власт, това е причината всички да се боят от него. А също така и причиниата да искат да го унищожат, нещо, което с обединени усилия не са постигнали преди векове.
     Заслужава си да споменем и малкото образи в книгата, които не искат Огледалото на Аакан – такива като летописеца Лиан, който иска да напише своето Велико сказание, трикръвната Каран, която иска да се върне у дома с Лиан и да му роди деца. Магьосникът-отшелник Шанд – опитващ се всячески да помогне на тях двамата.
     Сюжетът запазва мноогобразието и динамиката на първата книга и новите действащи лица не го натоварват, а само го правят по-пълен. Плавността в развитието на образите и вмъкнатите сказания само допринасят за красотата на света на Ървайн.
     Също както и в Сянка по стъклото, преводачът се е справил отлично и книгата се чете много леко.
     Дотук излезлите две книги от Взор през Огледалото са много добри и с нетърпение очаквам да видя и останалите две.

Плюсове
+ Динамичен сюжет.
+ Добре описани, живи герои.
+ Много добър превод.

Минуси:
– Някои от идеите на книгата не са съвсем фентъзи и това може да не допадне на някои читатели.
– Някои от образите могат да се сторят малко мелодраматични.

Оценка: 8/10 Волкос

Заглавие: Амос Дарагон кн.3 – Залезът на боговете
Автор: Браян Перо
Издател: ИК Хермес
Ревю: Алексис

     След като Ян твърдо отказа да пише ревю за третото приключение на младия Амос, аз се оказах жертва (и повярвайте ми, именно Жертва) на това съмнително произведение на литературното творчество. Но за какво всъщност става дума. Първо да уточня, че не прочетох първите две книги, макар че ако някога изпадна в мазохистично настроение, може и това да се случи, и второ да кажа, че и вие трябва да сте доста склонни да си причинявате психическа болка, за да се захванете с това.
     Историята е за младия 13-годишен момък Амос, който по някаква, вероятно изяснена в предишна книга причина или пък просто така, за да има герой, е избран за Пазител на маските, които маски, по това, което разбрах, символизират магическите стихии – огън, вода, въздух, земя, може и други да има, знам ли.
     Та този тийнейджър-левент и спътникът му Бреоф – човек-мечок от расата на беоритите – заедно пътуват и се натъкват на приключения.
     Из земите на света, в който живеят героите на славното произведение, наречено Амос Дарагон: Залезът на боговете, са плъзнали някакви малки вредни гоблини, които грабят и убиват, за да съберат съкровище, което да послужи за полог, в който да се възроди расата на Древните (Драконите). Появява се и един старец с невероятни бойни умения (не, не искате да знаете, доверете ми се). Та разбира се и сами сте се досетили накъде тръгва всичко. Да разбира се, Амос и Бреоф ще спасяват света…
     Цялата история се движи на принципа "отиди там, направи това, след това ще се появи някой/нещо и ще разбереш какво трябва да правиш по-нататък". Тук-там се вмъква някое описание на място или облекло, но изглежда не на място. Просто е очеизбождащо, че авторът Браян Перо няма удивителния талант на Робърт Джордан, когато става дума за рюшове, харбалички, шевици, формата на листата по дърветата, посоката на вятъра и т.н… мисля, че схванахте мисълта ми.
     Книгата се чете бързо, защото няма какво да се намери в нея. Докато сте минали единия абзац, предходният вече отдавна е потънал в част от мозъка ви, която използвате за кошче. Именно онази, в която с невероятен кеф запращате безсмислените глупости, които трябва да се запаметят за поредния изпит по предмет, който няма нищо общо със специалността, която сте си избрали (мда, малко лирическо отклонение, но трябваше да си изплача болката).
     Нивото на езика е колкото за 12-годишни деца с интелект под средното. На такова нещо могат да се радват или хора, които са си забравили мозъка някъде по пътя, или дечица, които са се научили да сричат преди няколко месеца и сега откриват чудесата на писаното слово, защото всичко е почти като приказка, само дето липсва вълшебството, което струи от творбите на Андерсен и Шарл Перо.

Плюсове:
+ Книгата е кратка, малък формат и с едър шрифт.

Минуси:
– Написана е. По-голям минус от това не мога да измисля, а и той сумира чувствата ми доста добре.
– Елементарна, непретенциозна и посредствена книга, която ми отне час от живота; време, което можех да посветя на много по-заслужаващи си неща.

     В заключение мога да кажа, че това е книга, която ако не прочетете, никога, ама никога няма да почувствате, че сте пропуснали нещо. От друга страна тя е толкова посредствена, че дори не може да изпъкне с некадърност, така че не мога и директно да кажа не я четете, това е най-лошата книга евър. Така че за мен е средна работа, което се изразява и в оценката. Ако имате 6 излишни лева и време, което няма, наистина няма с какво да запълните, тогава това ще е начин да си го пропилеете. Но ако има дори само едно нещо, което вие харесвате и което можете да направите в това време, дори да става дума, за поредния епизод от сапунката, която следи баба ви, то тогава хвърляйте книгата и пускайте телевизора без колебание.

Оценка: 5/10 Алексис

Заглавие: Отмъщението на прокълнатите
Автори: Алан Кол и Крис Бънч
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon

     Поредната книжка от приключенията на Стен, която честно казано не може да изненада с нищо и в положителен, и в отрицателен смисъл. Всичко си е както преди и действието се развива по вече установените канони.

     Стен и Алекс се озовават в строго охраняван лагер. След благополучното си бягство се захващат със саботажи и подривна дейност, за да помогнат на Вечния Император да спечели войната...

Плюсовe:
+ Пак се пие.
+ Труповете са в доволно голямо количество.
+ Битките са мащабни.
+ Научаваме вица за петнистите змии.
+ И няколко други истории на Алекс.
+ Хуморът отново е налице.
+ Само три книги остават.

Минуси:
– Всичко си е отново същото.
– Майтапите и тях сме ги чели.
– Излишният на моменти драматизъм на описанията.

     Още от същото.

Оценка: 7/10 The Dragon

Заглавие: Възвръщане
Автор: Сара Зетел
Издател: ИК Бард
Ревю: Морвен

      Ерик Борн е изгнаник от собствената си планета, занимаващ се с различни наемни работи. Всъщност той съвсем доброволно е напуснал своята недоразвита, скована от религиозни предразсъдъци и касти планета и сега въобще не му е до нея. Но поредната задача, за която го наемат витаите – раса, която се смята за висша и по тази причина леко недолюбвана от всички – го връща към миналото му. Задачата е проста – трябва да служи като преводач на Арла – жена от Царството на Безименните сили, неговата родна планета. Нещата леко се объркват, когато тя халосва по главите двамата витаи, които я пазят и избягва заедно с Ерик. Внезапно се оказва, че Ерик и тя стават едни от най-търсените хора в галактиката. Причина за това са странните способности, които Ерик и Арла притежават, макар и те да не са твърде необичайни за Царството на Безименните сили. Изглежда именно там е първоизточникът на всичко, защото твърде много сили се опитват да сложат ръка на една наглед безполезна и изостанала планета. Планета, на която въпреки липсата на по-напреднала от волската талига технология, хората притежават телепатия и телекинеза и имат изкуствено подобрени гени.

      Като цяло книгата се чете лесно и е увлекателно написана. От време на време има леко дразнеща високопарност в полуиндианските имена на жителите на Царството на Безименните сили – Празни чашки, Сребрина, лейди Пламък (аррггхх, това ми звучи почти като извадено от Малкото пони), но доколкото те не са главни герои, не успяват да изнервят твърде много. Загадките се разкриват малко по малко и с напредването на книгата пъзелът се намества все повече, но лично за мен краят беше твърде очевиден и някак банален, като че ли те кара да се чудиш само за това ли беше цялата мъка и всичките истории. Романът е добре написана фантастична история, но някак и с това си остава – история, която четеш не за да ти остане нещо от нея, а за приятно прекарване на няколко часа.

Плюсове:
+ Действието е бързо, няма моменти, които да можеш просто да прескочиш.
+ Описанието на Царството на Безименните сили и атмосферата му.
+ Обещаващо начало.

Минуси:
– Персонажите, особено Ерик, не са особено запомнящи се и сякаш са вадени по калъп.
– На мен лично ми дойде в повече елемента на трилър и "нищо не е точно това, за което го мислиш".
– Краят е предсказуем и леко разочароващ.

Oценка: 6/10 Морвен