Но да караме по ред. Венецианският търговец всъщност наистина си е точно филмираната драма на Шекспир, нежели адаптация. Дори речта е запазена мерена, което на мен лично винаги ми се харесва доста, макар че тук спокойно можеха да си го спестят, без филмът да пострада с нещо. Естествено, бидейки базирани на пиеса, а то и Шекспирова, историята и сюжетът не блестят с особена оригиналност. Младият благородник Басанио е почти разорен. Уверен обаче в своя чар, той се обръща към стария си приятел и покровител Антонио за заем, който да му позволи да замине надалеч в опит да спечели ръката на красивата и богата Порция. За тази цел ще му се наложи да реши една, поради липса на друга дума (че тази си е направо силна за случая), загадка, оставена като завещание от таткото на мадамата за всеки кандидат-жених. Хубаво, ала авоарите на Антонио пътуват на няколко кораба по море към Венеция. Докато пристигнат, той се принуждава да вземе заем от стар евреин-лихвар, към когото неведнъж е демонстрирал неуважение и дори омраза. В замяна евреинът иска Антонио да подпише полица, че ако не върне заема навреме, ще трябва да заплати с един фунт от живата си плът.С което сюжетът до края на филма става, вярвам, почти-ясен. Все пак няколкото забавни диалога (или в случая с кандидат-женихите на Порция – няколкото забавни монолога), стандартните шекспирови обратчета и като цяло симпатичната лековата атмосфера във филма размиват усещането за плиткото повествование и всъщност цялата история остава приятно впечатление.
Донейде отговорни за което, разбира се, са и актьорите. Двете звезди в каста – Джеръми Айрънс в ролята на Антонио и най-вече Ал Пачино в ролята на евреина Шайлок – се справят повече от добре със
задачата си. Противопоставянето между високия, изтънчен, тих и излъчващ достойнство благородник и прегърбения, яростен, лукав евреин с живите му очи всъщност напълно загърбва недотам интересните опити на Джоузеф Файнс (Басанио) и Лин Колинс (Порция) да представят на ниво втората сюжетна линия. Реално никой в каста не прави лошо впечатление, но просто образите на Басанио и Порция са доста клиширани и не предполагат каквото и да е усилие. Единственото актьорско превъплъщение, на което мацката се подлага към края на филма, за мен беше доста неубедително, но да не забравяме, че това все пак е пиеса, а в пиесите обикновено идеята е актьорските превъплъщения в сюжета да могат да се разпознават лесно и да запазят нарочно чертите на оригинала, тъй че по това трудно може да се съди. Добри думи между другото следва задължително да се кажат за Крис Маршал (Грациано), който прави една много добра, ако и не по-малко клиширана роля на your next door main character’s trusted sidekick. Знаете, че при Шекспир всеки главен герой си има по някой второстепенен приятел. Традиция си е, но Грациано тук е наистина забавен образ.Аз обаче ще се върна на Антонио и Шайлок. С тях е свързано на практика и основното послание, което филмът носи. В Интернет дори тече активен спор дали този филм (а и прилежащия оригинал, за който в момента разбира се е безпредметно да се спори) е по-скоро анти-семитски или по-скоро анти-антисемитски. В хепиенда евреинът в крайна сметка остава лошият, но пътят до този хепиенд ни оставя доста питащи се доколко той е оправдан. При цялото си благородство и изисканост, Антонио наистина се държи лошо с евреите и ги презира без основание и по предразсъдъци. Изказаните му със спокойно високомерие думи, че той всъщност винаги би се държал така някак развалят черно-белия образ, който за
момент се прокрадва в началото на филма. Шайлок просто е агресивен, но в същото време прав. Неговата трагедия – което според мен е и основният замисъл на целия филм и може би на оригиналната пиеса – е, че той не е в състояние да мисли християнски, не просто защото мрази християнството, а точно защото е евреин. В това той ни остава някак чужд. Всички признават справедливостта на неговите искания, драмата му е ясна за всички, но той няма моралното благородство (поне по християнските разбирания, естествено) да прояви милост. Тук е затвореният кръг, в който този, който всъщност е реално онеправдан и на чиято страна е справедливостта, губи подкрепата на обществото, просто защото иска своето твърде агресивно и с твърде много омраза. Той не се показва достоен за справедливостта, която заслужава, избира ролята на отмъстител, вместо на мъченик – и макар никой да не може да го съди за това (ролята на мъченик все пак има очевиден съществен дефект, който произлиза от корена на самата думата), никой не го и харесва. И по този начин драмата се решава и за зрителя. Победителят е на практика грешникът, но понеже невинният бавно и постепенно се е оказал измъчен антипатичен ръб, никой не съжалява, че той губи. Тук можем разбира се да се отпуснем в общи размишления на тема доколко справедливостта има значение пред симпатиите в обществото, но понеже създателите на филма я са го имали предвид, я не, ще си останем просто с трактовката "народът срещу Шайлок" и ще продължим натам.Макар че то не остана много за казване. Извън разисквания по-горе безспорно най-завладяващ, но все пак изтъркан морален проблем, за мен филмът основно блести с атмосферата си. Както вече казах, цялата Шекспирова обстановка винаги си ми е била симпатична, а тук е предадена достатъчно умело, ако и с донякъде ограничени като за пиеса, концентрирана върху героите, средства. Не виждаме много нито от Венеция, нито от където-и-да-се-намираше-Порция, но можем да усетим тамошния начин на живот, предаден умело от костюмите, музиката и диалозите.
В заключение, симпатичната атмосфера на филма, съчетана с доброто актьорско изпълнение, Шекспировият дух и вероятно всъщност основно прекрасната компания, на която се радвах по време на прожекцията, ми оставиха чудесни впечатления за не особено претенциозна приятна холивудска продукция, която всеки може да прецени за себе си дали си струва да гледа.
Оценка: 6/10