Брой 35 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Сянката на хегемона
Автор: Орсън Скот Кард
Издател: ИК Ера
Ревю: Роланд
(Ревюта: Амос)
Ера напоследък сякаш се позасилиха с издаването на фентъзи и фантастика. Два тома Удинг, а сега и втората част от тетралогията за Бийн... Дано само не чакаме третата и четвъртата, колкото чакахме тази. Защото макар и чакането да си заслужава, такова протакане и разкъсване на една поредица ВСЕ пак си остава пълна порнография.
Но като казах, че си заслужава, не преувеличих. Сянката на хегемона е не по-малък бисер от Сянката на Ендър, която беше абсолютно великолепна. Тя продължава историята горе-долу оттам, където свършват и Играта на Ендър, и първата Сянка. Войната с бъгерите е спечелена, петдневната война на Лигата също, а детето-спасител е изпратено към новите колонии. Останалите деца от военното училище обаче трябва да се върнат на Земята, а тя се е превърнала в едно твърде враждебно и негостоприемно място. Защото всяка страна, притежаваща в актива си някое от децата от армия Дракон, е потенциално опасна и на тях се гледа едновременно като на национално богатство и заплаха, а животът им е поставен на риск. Но не това е най-страшното. Ахил, старият враг на Бийн, е на свобода. А той никога не забравя. И децата започват да изчезват едно по едно...
Насред зараждащия се световен конфликт, в чийто център стоят двамата малолетни гении и техните политически и (малко по малко все по-) военни машинации, нейде в Америка един тийнейджър започва да се подготвя да ожъне посятото преди години. Питър Уигин е на пресечната точка между изолираната си анонимност и разкриването си пред света. Но дали светът е готов да бъде поведен от човек, не по-малко опасен от самия Ахил?
Сюжетът на книгата е великолепен. Макар и да не се случва кой знае какво, Орсън Скот Кард ни води умело през перипетиите на Бийн в една Земя, която едновременно прилича на нашата, но е и твърде различна. И която е на прага на тотална промяна в световния ред. Но разбира се, както при всяка книга на Кард, и Сянката на хегемона не залага основно на прекрасния си сюжет, а на интелигентността си. Защото, колкото и нереалистична и нелепа да е идеята за децата-гении, тя е предпоставка за един адски интересен и увлекателен сетъп, великолепни диалози и надхитряване, които се срещат рядко в тия жанрове. Пък и друго си е свалката между 6-годишни ;)
Плюсове:
+ Бийн е все така смазващо интелигентен и нагъл.
+ Сестра Карлота е саркастична кучка.
+ Сюжетът е як и предполага доста разгръщане в следващите две книги. Освен това е страшна тръпка да четеш за военните действия между страни, които познаваш, съвсем леко променени спрямо сегашния си вид.
+ Надхитряването, така характерно за Сянката на Ендър, и тук е на висота. Разговори, които носят определен подтекст само за определени хора, думи, които значат повече от едно нещо, кодове, които само конкретен човек може да дешифрира... Великолепно, а най-великолепното е, че всичко това се обяснява надлежно за по-глупавите ;)
+ Атмосферата е разкошна, а главите с личните разсъждения на героите НЕ дразнят. Което е адски трудно и мен поне страшно ме радва.
Минуси:
– Бийн все пак започна да се поотклонява от образа, изграден му от Кард в предната книга. И от студен егоист и интересчия започна да се превръща в такъв само на думи (своите), а всъщност Смел и Добър Герой®. Разбира се не е толкова зле, но има неприятна тенденция, която се надявам чичо Орсън да е избегнал в следващите две книги.
– Питър също е кривнал доста от стария си образ и сега е неуравновесен истерик... Жалко :(
– Някои части от сюжета са излишно разтеглени и с излишно много отделено им внимание. Други пък са нечовешки претупани. Получава се лека небалансираност.
– Все пак идеята как две хлапета, които още вървят прави под масата, си играят със световните супер-сили като с пластмасови войничета, е малко глуповата, още повече имайки предвид как баламосват с две приказки възрастни хора. В смисъл, те хубаво са гении и всичко, нали, ама при все това тая част е бая изсмукана.
– От Ера ни накараха да чакаме толкова дълго, че почти бях забравил първата част. ДАНО не повторят това изпълнение, наистина :(
В заключение мога само да повторя, че съм страшно доволен. Книгата води в съвсем различна посока от тази на трилогията за Говорителя на мъртвите и това ми харесва. Някак си носи повече от духа на оригиналната Игра, отколкото самите продължения на въпросната. И освен всичко друго е политически екшън-трилър в близкото бъдеще с главни герои – саркастични деца-гении. Какво повече може да иска човек? ;)
Оценка: 9/10 Роланд, 9.5/10 Амос
Заглавие: Тъмната кула VII – Изгубени гласове; Тъмната кула
Автор: Стивън Кинг
Издател: ИК Плеяда
Ревю: Демандред
(Ревюта: Рандъм)
Най-накрая доживяхме да видим един от най-дълго чаканите последни томове в отбраната компания на многотомните епоси – този на поредицата Тъмната кула на Стивън Кинг (озаглавен ужасно оригинално Тъмната кула и издаден у нас в два тома от Плеяда). Той може и дори да е рекордьор по време, изминало между излизането на първата и последната част – цели 27 години в САЩ. Е, у нас са само около 7-8, но пак си е мъчение за почитателите. Особено имайки предвид, че във всяка от частите и най-вече в послеслова от автора развръзката на поредицата е представяна като нещо нечувано, нещо, което ще ни оправдае всичките дни, пари и усилия, които ние читателите, героите и автора сме инвестирали по дългия, толкова убийствено дълъг път дотам.
Подобни очаквания обикновено се оказват проклятие както за автора на поредицата, така и за читателите. Просто нищо не може да мине над или дори близо до вдигнатата високо в небесата летва. Каквото и да се случи, когато Роланд достигне своята прословута кула, то неизбежно ще ни се стори незначително в сравнение с неясните мечти за грандиозен финал, които почти всички читатели, стигнали до тази точка, имат. От друга страна, в случая с Тъмната кула, Кинг е вероятно най-силно притисканият автор в историята да завърши най-накрая magnus opus-а си. Имам чувството, че най-накрая се е предал под натиска, а и под въздействието на инцидента през 1999 г, когато беше на косъм от смъртта, и това вероятно подсили силно усещането му, че трябва бързо да завърши поредицата, да се отърве от воденичния камък, тежащ на шията му, да се откъсне от обсебеността си с този свят, която е вероятно почти толкова голяма, колкото тази на Роланд с Кулата. И за съжаление трябва да кажа, че си личи. Най-вече в последните две части от сагата.
Сама по себе си, Тъмната кула не е толкова слаба книга. Със сигурност има напредък в някои отношения в сравнение с предишната доста разочароваща и развлачена част. Някои части от нея напомнят на Кинг от най-добрите му дни и тя е безспорно увлекателна и човек много трудно се откъсва от нея (аз лично изчетох общо към 850 страници за по-малко от два дни). Но имам чувството, че е написана твърде набързо и не е съвсем осмислена, както и недобре редактирана (за съжаление твърде познато чувство за мен като фен на Колелото, пък и цялата книга ме остави с едно късноджорданово впечатление, което не е никак хубаво, макар Кинг разбира се да е несравнимо по-добър писател от Джордан... но това е друга тема :р). Нямам предвид самия финал (който е меко казано противоречив, но за него повече по-нататък), но просто твърде много неща или са почти напълно излишни, или недообмислени, или грубо противоречащи с предишни книги от поредицата.
Плюсове:
+ Увлекателна и пристрастяваща, хванеш ли я веднъж, няма пускане. Може би заради това, че толкова исках да видя прословутия финал и какво има в кулата, но все пак трябва да се признае, че напрежението и интригата си ги има през повечето време.
+ Някои части от книгата (най-вече сред тези в първия том в изданието на Плеяда) демонстрират, че Кинг все още притежава част от стария талант на ненадминат разказвач на увлекателни истории. За съжаление тези части са малко, а и са неособено добре свързани една с друга.
+ Отърваваме се от безумно досадната Мия.
+ Темпото се ускорява значително в сравнение с предишната част.
+ Чудесните илюстрации (изключвайки корицата на първата част, която не е нищо особено).
Минуси:
– Става съвсем ясно, че появяването на героя Стивън Кинг в поредицата е лоша идея. Цялата тази доста проточена сюжетна линия е тотално безсмислена, излишна и дразнеща. След толкова усилия да ни накара да се потопим напълно и да повярваме в света, в който живеят Роланд и компания, това служи като грубо напомняне, че това е просто поредната измислена история. Пък и да вкараш себе си като героя в роман, от който зависи съдбата на всички възможни светове, показва твърде, твърде голямо и нездравословно самочувствие. Да не говорим за това, че дори и когато не участва героят Кинг, авторът от време на време се обръща пряко към читателя и му казва ненужни и излишни неща от рода на какво ще стане след малко и как се очаква да реагираме на него. Стив, пишеш достатъчно добре, когато си във форма, за да са ти нужни подобни елементарни трикове.
– Лошите, които досега са описвани като изключително могъщи и хитри, са ликвидирани по особено жалък, бърз и неубедителен начин.
– На няколко пъти се оказва, че проблеми, смятани за решени в предишните книги, трябва да бъдат решавани отново по подобен и не особено интересен начин.
– Многократно се наблюдава изключително очевидно и дразнещо използване на класическия метод на закъсалия писател Deus ex machina. И това, че Кинг си казва в самия роман, че ползва този метод, не го прави по-приемлив, особено като читателят се сблъска с него за около 7-8 път в решителната финална конфронтация.
– Продължаване на тенденцията нещата в поредицата да се променят драстично с всяка нова книга в противоречие с предишните (най-вече първите 4) части.
– Манията на Кинг да свързва всяка книга в творчеството си с Тъмната Кула вече стана изнервяща и досадна. За какво ни е да речем герой робот с име Бил Пелтека (главен герой човек от То за незапознатите) или една камара герои от Сърца в Атлантида, Безсъние и къде ли не още? Толкова ли не може да се измислят нови герои, а не да се рециклират старите? И аз пък не искам да бъда така грубо ръчкан да прочета тези книги, за да разбера докрай какви са тези герои и откъде се взеха. Не че е нужно всъщност, с изключение на Калахан и най-вече появилия се към края и на мен лично непознат досега Патрик от Безсъние (за който не се обяснява почти нищо и сам по себе си е абсолютен deus ex machina, пък и се оказва, че има груби противоречия между ролята, която той трябва да играе в цялата сага според Безсъние, и това, което всъщност става), останалите имат твърде нищожна роля, което отново ни връща на въпроса защо пък трябваше да са от други книги. Някоя и друга лека и подметната набързо връзка между отделните книги е съвсем приемлива и приятна като намигване към редовните читатели на Кинг, но подобно прекаляване не ми допада.
– Многото логически и сюжетни пробойни, несъответствия и нехарактерно поведение в ключови моменти на героите.
– Предупреждението, което Кинг е написал преди развръзката на историята на Роланд и Кулата, че не трябвало да четем финала, за да не си развалим впечатленията и да се ядосваме, че всъщност важен е пътят, а не крайната цел (нещо, което поне според мен е не на място в тази поредица, това не е Землемория примерно) Съмнява ме да има и един човек на света, който е послушал този съвет за повече от 2-3 дни (ако има, да се чувства поздравен за решителността и неподатливостта си). Ако не искаше да четем такъв финал, Стив, да не го беше публикувал, за Бога. А не да се оправдаваш после с "аз ви казах, че е тъп, ама вие читателите нали искахте финал." Никой не ти е държал пистолет до главата да го пишеш. Пък и макар този финал да си е измъкване според мен, поне е нещо. Без него щеше да е една от най-неадекватно завършилите поредици с все още жив автор ever.
– Самата толкова дълго чакана развръзка е неубедителна и незадоволяваща. То е ясно, че трудно ще се покрият споменатите в началото огромни очаквания, но това, което получаваме, си е чисто измъкване на изчерпал се автор плюс ненужна жестокост към Роланд и верните му читатели. Ако сте настроени по-философски и метафизично, или сте от тези, които навсякъде търсят дълбок символизъм, може и да ви се стори чудесен финалът. Аз обаче се чувствам измамен.
– Цената и факта, че книгата беше разцепена на две части от Плеяда. Общата сума е от 28.50, което за книга от общо 850 страници, с меки корици и немалко редакторски грешки си е жив обир.
Заключение: За съжаление предчувствието, което имах в последните месеци, че тази книга ще се окаже разочарование, се оказа вярно. Една от причините навярно е, че Кинг, според всичките си изявления, никога не планира предварително книгите си, не знае какво ще се случи, няма ясна схема за бъдещото развитие на сюжета в началото на творческия си процес, което неизбежно се отразява негативно на една многотомна поредица и води до споменатите противоречия и логически дупки. Но и това не оправдава автора. Цялата седма книга оставя впечатление за претупана набързо работа, за да се отърве най-накрая от натиска, който има върху него от феновете, а и от собствената му мания по Кулата.
Все пак, въпреки че изписах толкова минуси, книгата не е лоша сама по себе си. Ако не влизаше толкова грубо в противоречие с духа на предишните части, щях да й простя множеството сгрешени подробности, а и все пак е много четивна и напрегната, с няколко наистина добре написани емоционално въздействащи момента (но и с няколко много неумели и изсмукани от пръстите опити за манипулация на читателя в това отношение с нелепи трагични събития). Но не мога да приема как автор, който по принцип е един от малкото наистина популярни такива, показал в кариерата си многократно, че уважава читателите си и не иска да ги мами и манипулира грубо, сега да прави точно това и дори на няколко пъти очевидно държи тона на обидено величие, на което се е наложило да слезе до нивото на плебеите, които го четат.
Когато излезе това ревю, вероятно всички, които са върли почитатели на поредицата, ще са си я купили и прочели и ще си имат собствено мнение (силно се надявам да им е допаднала повече, отколкото на мен). За останалите ще е по-добре изобщо да не подхващат последните 2 книги от поредицата. Всъщност и на мен им се иска да бях направил така.
Оценка: 6/10 Демандред, 6.5/10 Рандъм
Заглавие: Дом на вериги: Сказание Четвърто от Малазанска Книга на Мъртвите
Автор: Стивън Ериксън
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
(Ревюта: Матрим)
Четвъртият Малазан за съжаление ще е първият, който НЕ Е книга на броя. И не защото не е страхотно добър, а просто защото не е достатъчно добър при сравнение с останалите книги от поредицата (а и защото е срамота все Малазаните да са книги на броя ;)). За мен лично това е най-слабата част до момента и макар че я изчетох с огромен кеф, ми е оставила най-малко и невзрачни впечатления. Но не се бойте, те пак са много силни, всичко е в сравнението с предните и следващата книги :)
Историята този път сменя рязко фокуса, концентрирайки се в първата 1/3 върху един единствен герой – Карса Орлонг от варварското племе на Теблорите. Гигант с огромна сила и кръвожадност, който ще се сблъска с някои неприятни истини за себе си, народа си и съдбата, която му е отредена. И с която остро не е съгласен. Интересното в случая е, че повествованието страшно силно ми напомняше на първата 1/4 от Първото правило на магьосника на Гудкайнд. По някакъв начин атмосферата (действието първоначално се развива в една планина) просто непрестанно ми носеше спомени от времето, когато харесвах писанията на Тери. Така или иначе тази част от книгата е доста по-близо до "героичното" фентъзи от всичко друго в поредицата до сега. Това, разбира се, не му пречи да е важна и неделима брънка от веригата на събитията в Малазанския свят, а и самият Карса (макар и дебил) ще играе ключова роля оттук нататък.
Няколко години по-късно. Кучешката верига току що е приключила и Седемте Града са разърсени от силата на Апокалипсиса. Но срещу армиите на Ша'ик се изправя малазанска сила, водена не от кой да е, а от сестра й Таворе (дгд с тва "и" накрая, който го кефи – да си го сменя наум). И макар адюнктата (как болииии) да не знае истинската самоличност на своя враг, сблъсъкът им е неизбежен.
Междувременно в един наводнен свят младият войн Трул Сенгар от расата на Едурите е бил оставен от своите да срещне смъртта си. Спасен от Онрак – войн от Т'лан Имас, – той започва собствено пътешествие, което води към Сенчестия трон. И към собственото му минало.
Историята, каквото и да си говорим, е на страшно високо ниво. Естествено, това е Ериксън, така че въпросното ниво няма как да ни изненада. Книгата разбира се страда при сравнение с предната, но аз мисля, че такъв шедьовър като Спомени за лед (преводаческите грешки ги не споделяме, сори) се пише веднъж в живота. Макар че най ще се радвам, ако греша :) Основният проблем в тая книга е, че нищо кой знае какво не се случва. В смисъл, случва се какво ли не, но разтърсващи събития като онези в предишната част не очаквайте. Историята просто се развива напред. А Осакатения мърда.
Плюсове:
+ Стивън Ериксън. Малазан. Нужно ли е да изброявам неща като великолепния стил (аз продължавам да съм чел само оригиналите и не мисля да "поправям" тази си "грешка". Така или иначе, ако стилът не ви се струва качествен, повредата е във вашия превод.), чувството за хумор, интелигентните разсъждения и философията (на дребно и за масите, но пък...)? Така си и мислех ;)
+ Чете се невероятно леко и е страшно приятна. За разлика от предните две книги липсват (или поне аз не мога да си спомня в момента, което е показателно, тъй като съм я чел след тях) разтеглени моменти и пълнеж.
+ Линията с Карса е интересна, защото докато през останалото време повече или по-малко имаме чувството, че играем стратегия, сега сякаш изведнъж се озоваваме в перспектива от първо лице (в чисто гейм-аналогичен аспект, не че повествованието го прави, спокойно). Аз обичам по-директния поглед върху нещо мащабно, което ми е харесало. Затова чакам толкова надъхано Starcraft: Ghost :D
+ Имаме Форкрул Асейл :) За първи път в поредицата. И въпреки че после има да се появяват пак и честно казано леко разочароват тук-таме, лично на мен концепцията им ми допада страшно много. Раса, която е нечовешки мощна физически и абсолютно имунизирана срещу магия. Да ги разцелуваш просто :) Също така за пръв път се сблъскваме и с Лиозани ;)
+ Древни мистерии се разкриват, появяват се нови, вливат се нови играчи в лицето на все по-ясно очертаващите се Едури и тяхната зловеща цел. Схващаме и някои връзки в събитията от изминалите книги и новата величина – Карса. Разбира се няма нищо с мащабите на предната част, но все пак не е никак малко.
Минуси:
– Книгата все пак е по-слаба от предните. Макар и със същия обем и подчертано по-добре включена в сюжета от, да речем, първата, тя просто... не носи кой знае какво. Частите с Ша'ик и Карса (след първата 1/3) ми бяха безмерно досадни, а диналът, макар и (без спойлери) доста поетично-справедлив и емоционален, беше ОЩЕ по-разфокусиран, отколкото в останалите книги и човек остава с мъглявото впечатление, че не се е състоял изобщо.
– Карса е идиот. В смисъл... откровен. В началото на книгата е тъп ръб, после помъдрява и става само ръб. Целта му е да кърти мивки, чупи телевизори и пренарежда паркет. Което не че не е похвално, но някак си не ми е на ниво с останалото действие в книгата.
– Няма Рейк :p
– Няма качествен преход между тази книга и следващата – Midnight Tides. Ще оспойля зловещо изненадата ви, за да споделя, че действието в пета книга се развива години преди началото на поредицата, но макар и след прочитането й горе-долу да разбираме как всичко това се свързва с Трул Сенгар, остава пределно ясно, че липсва една голяма част от сюжета. Да се надяваме, че ще ни я разкажат в The Bonehunters :)
И така, ако трябва да отговоря на въпроса "заслужава ли си Дом на вериги", то отговорът несъмнено е "да". Критиките ми са в по-голямата си част базирани на сравнение с останалите книги, в сравнение с които тя е по-слаба (при това не много, особено пък от крайно излишно-биткаджийската Deadhouse Gates (Дверите на скръбния дом ше й викате в някое друго списание)). това не означава, че не е манна небесна за феновете на поредицата, нито, че не ми е харесала. Напротив, това е може би книгата, която прочетох с най-голяма лекота. И ако от позицията на изминалото време ми се вижда по-безлична от останалите, то не е защото тя е слаба, а защото те са твърде великолепни ;)
Оценка: 7.5/10 Роланд, 9.5/10 Матрим
Заглавие: HALO: Падането на Рийч
Автор: Ерик Нюланд
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян
Господата от ИнфоДАР последваха светлия пример на Серпис и Ера и се включиха в бизнеса с книги, писани по игри. Лошо няма. И без това е трудно човек да откъсне днешните хлапетии от компютъра, така че идеята да пускаш книги, писани по хитови заглавия, си е доста добра. Друг е въпросът, че в повечето случаи последните са с твърде съмнителна литературна стойност. Няма да си кривя душата – подходих към Хейло с голяма доза скептицизъм (още повече, че не съм играл едноименната игра), в резултат на което останах приятно изненадан. Вместо обичайната боза получих една стегната военна фантастика на съвсем прилично ниво. Книгата се чете на един дъх (или поне на едно пътуване Варна– София с бърз влак :p) и даже те кара да искаш още (което и ще получим, имайки предвид, че книгите май са четири).
Сюжетът е доста тривиален. Лошите извънземни, наречени в случая Съглашението, искат да изтрият човечеството от лицето на Земята. И в интерес на истината се справят доста добре. По някакви незнайни причини последното не е очаровано от близката си среща с третия вид и се чуди какво, по дяволите, да направи. Отговорът естествено е "Дай пари на военните за свръх секретни проекти, пък те си знаят работата". Резултатът са Спартанците – "менкайнд’с ласт хоуп®", перфектните войници, "дъ уан ту кик ди ейлиън'с бът®"... схванахте картинката, предполагам. Настоящата книга се върти около отчаяните усилия на хората да скрият местонахождението на Земята от лошите.
Това, че сюжетът е тривия, по принцип не ме притеснява, когато изпълнението е добро, а Ерик Нюланд безспорно заслужава похвала по този параграф. Книгата те хваща за гърлото и не те пуска, докато не прочетеш и последната страница. За мое съжаление обаче, отново се проявява синдромът "защо да си развивам героите, когато правя продукт по печеливша марка". Да, Командира (не бе, не иде реч за Иван Костов, спокойно) е готин, същото се отнася и за Кийс, но има още доста какво да се желае. Проблемът с героите може да се преглътне, ако човек си повтаря, че това все пак е книга, писана по компютърна игра, но фактът, че всъщност споменатата вече сме я чели преди доста години под името Кобра с автор Тимъти Зан, поне за мен беше мааалко неприятен. Абсолютно същата постройка, съвсем сходни герои (е, признавам си, Командира е доста по-праволинейно дърво от пича в Кобра), даже концепцията за Спартанците е идентична на Кобрите. Ако човек добави и щипка Звездни рейнджъри на Хайнлайн, мисля, че ще се получи един доста точен отговор на въпроса какво е Хейло.
Плюсове:
+ Стегната военна фантастика.
+ Бързо действие и относително интересна история.
+ Много екшън.
+ Командира и Кийс са симпатяги.
Минуси:
– Тривиална до немай къде. Aко човек е чел Кобрите на Зан и Рейнджърите на Хайнлайн, практически е чел и Хейло.
– Развитието на героите определено куца и сякаш е твърде претупано, макар книгата всъщност да не е много тънка.
– Cliffhanger ending – романът реално е прелюдия към основната история, което мен поне ме подразни.
Обобщение: Много силна книга в жанра си, но за съжаление само толкова. Натрапчивите прилики с някои класически заглавия (на места откровено преписване даже) са причината оценката да не е по-висока. Лично аз с интерес очаквам следващата част и я препоръчвам на тези от вас, които искат да убият някой и друг час. Ако пък случайно не сте чели Кобра и Звездните рейнджъри, грабвайте Падането на Рийч. Оценката във вашия случай ще е поне с единица и половина по-висока...
Оценка: 6/10 Ян
Заглавие: Последният бастион
Автор: Пол Андерсън
Издател: ИК Бард
Ревю: Амос
Отдавна не бях чел книга на Андерсън и да си призная, нямам много ясен спомен за този автор. Помня само, че Операция Хаос май ми хареса навремето. И така, без никакви предварителни нагласи, се върнах от плажа и разтворих Последният бастион. Не ме грабна отначало. Някакви описания, допълнителни истории без видима важна връзка с главната и прочие. Но напредвайки смело по страниците на дебелия том, моето търпение бе възнаградено. За съжаление няма да е коректно да ви опиша точно как, защото това ще е голям мазен спойлер. Но в общи линии – човешкото общество в бъдещето има сериозни проблеми, свързани с пътищата за неговото развитие по-нататък. Единственият истински бастион на свободата се явява корпорацията "Метеор", която е нещо като общност от свободни акционери, мъдро ръководени от основателя на "Mетеор" Енсън Гътри. Гътри е мъртъв от много години, но това не му пречи особено, понеже съзнанието му е софтуерно копирано в два хардуерни екземпляра. Първоначално проблемът възниква от факта, че едното копие е конфискувано и препрограмирано от фанатичното научнорелигиозно правителство на Северна Америка (интересно, нали? :p). Другото трябва някакси да избяга и да си възвърне контрола над корпорацията.
Това породи отначало лека фрустрация в мен – 600 страници бягство и борба за оцеляване? Хм... После обаче нещата се обърнаха на 360 градуса и поеха в коренно различна посока. Посока на преселение на известен брой хора и жители на Луната към нови светове, на която отначало се гледа като на силно ексцентрична авантюра, докато... *внезапно прекъсване, последвано от драматична музика* :) По нататък нещата стават много интересни и неочаквано оригинални, но спирам дотук с разкриването на историята. Само ще добавя, че затваряйки за последен път книгата, останах замислен и дълбоко впечатлен. Харесва ми, когато един роман или филм ме остави в това състояние. Значи си е струвал напълно отделеното време и пари.
Плюсове:
+ Книгата е идейна, макар че отначало почти нищо не подсказва за това.
+ Има го чувството за възможните перспективи пред развитието на човечеството, познато от Фондацията.
+ Интересна палитра от герои, идеи и събития.
+ Някои неочаквани и почти небрежно вмъкнати допълнения към основната сюжетна линия, така необходими за постигане на добро ниво на реалистичност на описвания свят.
+ Образът на Гътри.
+ Идеята за копирането на съзнанието и за вграждането му в една по-голяма система (знам, малко неясно звучи, но иначе ще ви разваля удоволствието от изненадата, ако решите да прочетете тази книга).
+ Краят е перспективен, дано от издателството за разнообразие решат да издадат и другите книги от поредицата.
Минуси:
– Преводът на оригиналното заглавие Harvest Of Stars не можеше да бъде по-неточен, имайки предвид съдържанието и "посланието" на книгата.
– Докато сме още на темата за превода, не обичам да се задълбавам толкова в него, ама ей на – за тоя брой и двете книги от контингента ми имат сериозни проблеми в това отношение – пример в тази: "…so far, so good…" / "...толкова далеч, толкова добре..."??? Oсвен това някои изречения нямат абсолютно никакъв смисъл.
– Структурата на книгата: истинското й разделение на две части не е строго определено – от историята на едно бягство скачаме в мащабна космическа сага без предупреждение.
– Тромавото начало, някои отплесвания на места, както и различната скорост на развитие на действието в отделните части на романа.
Поуката: Абе определено не съжалявам, че прочетох тази книга. Заслужаваше си да изтърпя измъченото начало, за да стигна до интересния и вълнуващ финал.
Оценка: 8/10 Амос
Заглавие: Последната амазонка
Автор: Стивън Пресфийлд
Издател: ИК Ера
Ревю: Рандъм
От корицата: През 1250 пр.н.е. Атина, градът-носител на цивилизация и култура, се изправя срещу примитивната империя на необузданите амазонки в титанична битка за оцеляване.
Легендарният цар на Атина Тезей отплава към земите на свободните народи Тал Кирти, наричани от гърците амазонки.
Великата царица на войната Антиопа предвожда народ от жени-воини, будещи страх с вида и жестокостта си, бранещи своята чест с цената на живота си. Устоите на могъщата армия на амазонките са разклатени, след като Антиопа се влюбва в Тезей, отрича се от племето и отплава към Атина. Ненавист и желание за мъст изпълват сърцата на сънародничките й...
Престолонаследничката Елефтера дава обет да погуби Атина заради предателството, причинено от съюза между Антиопа и Тезей. Нашествие срещу Гърция и продължителна обсада на Атина са решителни за изхода на войната. Но сред насилие и кръвопролитие, сред руините на изпепеления град се заражда величествена любов...
След Термопили в пламъци от Ера ни предоставят възможността да се докоснем още веднъж до Древна Гърция, погледната през очите на Стивън Пресфийлд. Историята на Последната амазонка разказва за сблъсъка на две коренно различни култури, дотолкова протиположни и засягащи фундаментални страни на човешката природа и характер, че книгата може спокойно да се разглежда и като изследване на човешката психология. Макар и на ниво малко по-ниско от това на предишната книга, Пресфийлд извайва разказ, който ще се услади на повечето почитатели на исторически романи.
Плюсове:
+ Идеята, залегнала в основата на книгата – сблъсъкът между цивилизациите на Атина и народите на Тал Кирти (амазонките) – е много силна и добре изпълнена. Ясно са показани фаталните разлики между елините и жените-воини от черноморското крайбрежие. За читателя е доста трудно да прецени кое е по-доброто и спокойно може да не изберете страна в конфликта, понеже и двете са показани в своя блясък и грозота едновременно.
+ Ценностите на амазонките и атиняните. В земите на амазонките съвсем отчетливо се чувства духът на дивото, на единението с природата и чистата радост от първичния живот на ловеца. В речите на Тезей пък пламти идеята за демокрацията и града като мост към бъдещото. Древното и първично срещу новото и устременото към бъдещото... красиво е и е добре пресъздадено.
+ Добър начин да попълните общата си култура, пък предполагам, че дори за специалисти би било информативно четиво.
+ Битките естествено. Пресфийлд е майстор в тази сфера, познава доста добре древните начини за водене на война и определено пресъздава впечетляващи зрелища, наситени с драма, героизъм и епика. Малко под равнището на Термопили..., но все пак на добро ниво.
+ Амазонките. Като общество са изключително интересни и си е страхотно да четеш главите, развиващи се из царството им. Доколко всичко в книгата е исторически достоверно, не мога да преценя, предполагам е жертвано известно количество правота, но пък си струва.
Минуси:
– Основен минус, както и при Термопили в пламъци, е неубедителността на героите. Не че са толкова зле, не им липсва последователност в действията, но някакси стоят куховати. Лично за мен една история винаги печели, когато очите, през които я виждаш, принадлежат на някой, когото можеш да усетиш близо до себе си, пък било то и за 400 стр. Тук такава екстра определено липсва и в това отношение Пресфийлд определено има накъде да се развива като разказвач.
– Начинът на разказване е леко тромав – едно, че се води от първо лице, и още повече, че едни герои разказват какво са чули от други, пък разказвачите се сменят през 20 страници и въобще, става известно объркване и се надипля динамиката на повествованието.
Оценка: 7/10 Рандъм
Заглавие: Дъщерята на огъня
Автор: Мирослав Попов
Издател: Авангард - Русе
Ревю: Гибли
Доста се чудих как да започна това ревю. Накрая реших, вместо да се впускам в разсъждения на тема може ли млад българин да напише добро фентъзи и да го издадат с успех, просто да пиша за самата книга, защото тя е достатъчно добра.
Не искам да звуча твърде ентусиазирано, книгата си има и недостатъци, за които ще спомена по-долу, но като цяло е приятна изненада за скептично настроения към нашите автори читател.
Историята е за вълшебни камъни, разпръснати по света, и момиче с древна драконова кръв, което трябва да ги открие и събере, за да попречи на злото. Изглежда стандартна, но всъщност книгата се чете леко и е далеч от скуката. Интриги, приключения, чист екшън, малко любов... от всичко по малко, без да се прекалява и с досатъчно вкус. Светът е интересен и по мое мнение съчетанието на познати елементи е оригинално и реализирано добре. И, както се казваше във вица, има атмосфера :) По нещо ми напомня на Шалион – спестена е епиката за сметка на реалистичността на всекидневието, но магията все пак я има.
Не на последно място сред добрите страни на книгата е фактът, че главното действащо лице е жена и на преден план имаме повече ярки женски образи от обикновено. Асоциацията, която неизбежно се натрапва, е с патките (при липса на по-добра прилична дума) от Колелото на времето, само че за щастие на читателя дамите в Дъщерята на огъня имат мозък в главите си и са интересни персонажи. Това важи за всички герои и по този показател книгата ми направи много добро впечатление. Нито един не се слива с останалите, всеки е достатъчно ярък и привлича вниманието със собствена индивидуалност. Освен това авторът се е справил достатъчно добре в разкриването на характерите и мотивите им. Психологизмът не е като при руските класици, но за фентъзи е на достатъчно високо ниво.
Искам да кажа две добри думи и за стила, който ми хареса (особено диалогът и хуморът тук-там), и за особената кинематографичност на книгата – имам предвид не само, че от нея би се получил чудесен приключенски филм, а и че повечето моменти си представях много ярко, което не винаги ми се случва и според мен е показателно за качествата на четивото. Много е важно да се отбележи и че книгата е написана стегнато, без никакво развлачване, което е само плюс.
Дотук с похвалите, време е да извадя сатъра: книгата има един голям (според мен) недостатък и това са допуснатите граматически грешки. В целия текст всичко, което напомня подчинена част на изречението (простете за липсата на по-точен термин, но и аз твърде отдавна съм учила български), е оградено със запетайки и погрешно поставените изобилстват. Тъй като по принцип повечето грешки ми се набиват в очите (освен моите грешки, разбира се), ми беше много трудно да се абстрахирам от това. В началото дори имах проблеми да се съсредоточа в написаното. В крайна сметка свикнах и престанах да обръщам внимание, но е наистина жалко, защото е можело да се избегне, а текстът сам по себе си е добър.
Другият “проблем” е, че част от историята всъщност не намира очаквания завършек. Големите събития в книгата подсказват много повече от финала, който е твърде отворен – но в крайна сметка и така става.
Плюсове:
+ Историята и атмосферата.
+ Интересен женски персонаж.
+ Напомня приключенски филм.
+ Не е развлачена.
Минуси:
– Многото грешки.
– Неразвързаните завръзки.
Две критики, които се основават по-скоро на субективното ми възприятие и затова не ги смятам за сериозни:
+/– на външен вид един от героите прилича на един друг любим мой персонаж, който се облича в черно и сребърно.
+/– гладиаторският епизод много ми напомни на филма на Ридли Скот.
Като цяло: книгата ми хареса и макар да не съм капацитет в областта на фентъзито, а твърде скромен читател, бих я препоръчала :)
Оценка: 7.5/10 Гибли
Заглавие: Обреченият град
Автор: Аркадий и Борис Стругацки
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Гибли
Най-напред – палци нагоре за издаването на книга на Стругацки отново. Дано да последват и други, защото това са автори, които си струва да се четат. Обреченият град обаче ме остави с объркани впечатления. В някои отношения ми хареса, в други – не, и като цяло, мисля, че не я разбрах съвсем...
Значи, имаме Град. В него се провежда Експеримент. Какво точно са Градът и Експериментът, така и не ни обясняват (което, трябва да призная, ме подразни). За живеещите в него Градът си е обикновен град – вярно, с някои странности, като например слънцето, което се включва и изключва, невъзможността да се излезе извън границите му, защото е разположен между безкрайно висока стена и безкрайно дълбока бездна, и случващите се от време на време абсурдни неща от рода на появата от нищото на стада необуздани павиани. Никой от жителите не смята това за твърде необикновено, защото в рамките на експеримента може да се случва всичко. “Експериментът си е Експеримент” – не трябва да се знаят целите му, нито в какво се състои. Хората са били привлечени в града от различни страни и времена, но нямат трудности да се разбират помежду си, защото всеки чува другите на родния си език.
Експериментът се ръководи (може би) от Наставниците – свръхестествени на вид същества, обвити в мистерия. Всеки жител си има наставник, но за срещите и разговорите с него не е прието да се споделя. А по-нататък става още по-странно...
Както казах, подразни ме, че всичко това така и не получава обяснение. Според авторите бардакът е нарочен, но според мен това твърде много разсейва и пречи на възприемането на останалото. Книгата дава толкова много простор за тълкувания, че е дори объркващо. Като че ли няма една основна идея. Имаме критика на системата (общественият строй напомня някакъв особен вид комунизъм, който преминава във фашизъм) – запознатите със съветската реалност ще я усетят лесно. От друга страна, има ги обичайните за Стругацки интересни отвлечени философски идеи. Има го и съзряването на главния герой, който от идеалист-комсомолец с култ към Сталин се превръща в циничен човек, който вече няма за какво да живее. Алюзия за развитието на съветското общество, или просто един личен кръг от ада? Отново нямаме еднозначен отговор. Андрей всъщност не е положителен герой, а просто човек, който преминава през всичката възможна мръсотия и губи всичко, върху което се основава светогледът му. Какво има от другата страна, за какво може да се живее? Стругацки дават един възможен отговор. Но след като затворих последната страница, у мен остана някаква неудовлетвореност. Книгата е някак разпръсната и нефокусирана. Не е лека, не само защото е смислово натоварена, но и заради подтискащата атмосфера. И накрая няма награда във вид на лесносмилаеми отговори.
При всичко казано дотук – според мен това е една книга, която си струва да се прочете. Защото е много богат материал за размисъл, защото всеки може да открие собствената си версия, и в крайна сметка – защото е много различна от обичайното, което ни се предлага.
Оценка: 8/10 Гибли