Заглавие: Тъмната кула VII - Изгубени гласове; Тъмната кула
Автор: Стивън Кинг
Издател: ИК Плеяда
Ревю: Рандъм

     Над двадесет години след старта на култовата поредица за Роланд Дисчейн и Тъмната кула Кинг най-накрая тегли чертата на най-мащабното си и най-обичаното от феновете произведение. Много хора бяха крайно развълнувани от бързата и изненадваща развръзка на творческия процес – първите четири книги от поредицата са отнели на автора приблизително две десетилетия, а за написването на последните три бяха нужни няма и пет години. Имайки предвид доста приличното качество на пета книга и разочароващата шеста, беше доста неясно какво да очакваме от завършващия том.
     Е, книгата излезе и в чужбина, и у нас. И еднозначен отговор няма. Да, Тъмната кула е невероятно увлекателна книга, все така пристрастяваща към поредицата и... не, всъщност тя не е точно финалът... кхъм... ФИНАЛЪТ, който заслужаваше тъй нареченият от самия автор magnum opus на Кинг и който заслужаваха хилядите фенове на поредицата.

     Историята започва там, където свърши Песента на Сузана. Сюжетните нишки в Америка набързо са завързани една с друга, след което действието се прехвърля обратно в света на Кала Брин Стърджис, Тъндърклап и Пурпурния крал. Оттам нататък следва пътешествие от точка А до Б, кютек, трагични смърти, аре до точка В, пак кютек, пак смърти... и така, та до самата Кула. Важното в случая е по-скоро как е подходил Кинг към написването на книгата, към героите и традициите на поредицата. Трудно е да си кажа каквото искам, както трябва и без спойлери, дори невъзможно почти, но ще се пробвам в долните графи.

Плюсове:
+ Книга за Кулата все пак. Атмосферата далеч не е на нивото на тази от първите четири книги, но е достатъчна да разтопи един фен, а героите – Роланд, Джейк, Еди, Ко, Флаг... – са може би най-пълнокръвните във фентъзи жанра, така че книгата неизбежно предизвиква топли чувства, като при среща със стар и добър приятел. Тук за капак тези чувства са примесени с тежка меланхолия, понеже знаеш, че това е краят и повече просто НЯМА да има.
+ Изключително увлекателна. Настрана от всички писателски бъгове, недоразумения и разочарования, томчето (бая томче всъщност – към 900 страници, а всъщност дори са две в родна България...) не ти позволява да го пуснеш до края, страниците се топят със стряскаща скорост, с изключение на две-три действия.
+ Някои много добре измислени и написани глави – и като герои, и като атмосфера и екшън. Самите местности, в които се развива действието, се запечатват много силно като визуализация. Няма да издавам подробности, естествено, гледам да отърва линча :)
+ Имената, които Кинг измисля, звучат зверски добре. Кан’-Кан Но Рей, Девар Той, Вес’ Ка Ган... винаги съм се кефил на автори, които умеят да дават правилните имена на творенията си. То си е талант това, а Кинг ги нагажда доста добре.
+ Отново има герои от други книги на Кинг, също стари герои от предишните книги за Кулата. Подобно оплитане поне мен ме радва, пък макар и да е леко претупано.
+ Книгата е силна, на места направо изтръпваш от мъка, а краят е толкова силен, че аз поне се пулих няколко минути в последните страници.

Минуси:
– Но пък колкото и да е силен въпросният край, всъщност се оказва доста противоречив. С един приятел го мислихме на по няколко бири и цяла теория изобретихме, която между другото звучи много яко (евала на Кинг, ако това му е идеята), но въпреки това като за завършек на подобна чудовищна поредица, издигната на такава почит, си е направо съшит с бели конци, дори откъм чисто логическа издържаност и изисквания за правдоподобност. След като прочетете книгата, починете малко, прочетете края още веднъж и пак помислите хубаво. Вярвам, че веднага ще ви стане ясно какво имам предвид. Да не говорим, че за самата Кула се разкриват толкова малко подробности...
– Ами Кинг тотално се е издънил като писател според скромното ми мнение. Началото е шеметен екшън, пълен миш-маш в 150 страници с цел да се приключат действията от Песента на Сузана, колкото да се започне същинската седма книга. Силно претупано встъпление, ясно си личи, че Кинг е бързал да го нахвърля, колкото да не оставя дупки. Нататък с гафовете.
– Частите с Ню Йорк и Мейн дразнят и са си направо безсмислени в по-голямата си част. Един толкова силен елемент от Трите карти и Пустош като пътуването през световете тук е принизен до 90-процентов пълнеж.
– Има сумати герои, които стоят крайно ирелевантно в повествованието. Умират без да свършат нищо съществено или пък са пожертвани по невероятно безсмислени и гротескни начини. Други пък постъпват съвсем нехарактерно за начина им на поведение, утвърден досега.
– Злодеите. Толкова некадърно пресъздадени и толкова безцелни, че чак стават комични. А пък именно за тях имах такива очаквания да се превърнат в еталон... все пак си има и някои прилични лошковци, но те са основно от второстепенния каст.
– Книгата е силно предвидима. На места знаех какво ще се случи 100-150 страници напред, а дори не съм чак такъв фен и почти не съм чел творчеството на Кинг извън Кулата.
– Най-голямата, натрапчива и лепкава dues ex machinа ever, за която аз мога да се сетя. Няма да спойлвам, но... разочароващо е, много.
– Мераците на Кинг да получи роля в поредицата са меко казано дразнещи. Одобрявам желанието му да обедини голяма част от книгите си около Кулата, но защо, мамка му, трябваше да проявява подобен нарцисизъм и немарливост, че да се претвори като герой в последните 3 книги. Не ми е забавно, да не говорим какви глупости е надробил в сюжета, само за да нагласи собственото си участие в книгата.
– В Тъмната кула присъства един доста досаден похват, който липсва в предишните части – прекият диалог между автор и читател. През цялото време се сипят забележки от сорта на "Еми знам, че е пълен шит това, ама така стават нещата, повярвай ми, няма друг начин, Кулата така ми каза. Не ми ли вярваш? Ами майната ти тогава" или пък "Ами ей ти го краят. Вероятно няма да ти хареса, и на мен не ми хареса, ама Кулата така ми каза, така че ако искаш си го чети, само не ми мрънкай".
– Вулгаризмите и порнографския уклон леко надвишават здравословните количества на моменти. Все пак в първите четири книги подобно нещо почти нямаше и може би заради това са толкова по-изящни и шлифовани като атмосфера и стил.
– Кулминацията е доста странно изпълнена, голяма част от напрежението е отнето далеч преди края и някак си не е постигнат подходящият за една седемтомна поредица климакс. А самото спасяване на света е интересно, но някак си му липсва епиката.
– Твърде много мистерии остават нерешени и твърде много герои не намират място в книгата. Ако Кинг само си беше поиграл да обвърже по-сериозно цялата информация за Кулата, рода Елд, Пурпурния крал и миналото на Роланд... ех тогава...
– Но не. На Стефанчо явно вече му е било втръснало от "любимата" му поредица и явно музата не го е спохождала често. От всичко си личи, че книгата, както No 5 и No 6, е силно ръшната, без да се мисли за детайла и да се търси идеалният баланс. Висят прекъснати сюжетни линии, авторските похвати за излизане от слепи улички са толкова явни и крещящо бездарни, че се чудиш – това авторът на Стрелецът, Трите карти, Пустош и Магьосник ли е, или някой начинаещ писател. Какво да се прави, на човека явно му е писнало, презадоволен е и не му се занимава. Жалко. Жалко за феновете, за Кулата, за Роланд и ка-тета му. Определено заслужаваха повече.
– Ами цената. Баси. Кинг – ок, скъпи са му правата; Плеяда – окей, знаем ги и тях какви са кожодери. Само дето 28 лева за няма и 900 страници, при това с нискокачествени корици и разцепени на две части – е, това вече даже за нашия пазар си е крайно нахалство и безочливост.

Последната книга за Тъмната кула, какво повече да ви кажа. Въпреки критиките, едва ли някой фен ще се въздържи от прочитането й. А тя всъщност е много увлекателна книга, която по време на самия прочит изглежда като за деветка по десетобалната. Един съвет – недейте да задълбавате особено с разсъжденията. Знам, че шансът да ме послушате клони към нула, особено ако сте фен, но пък аз да си кажа овреме...

Оценка: 6.5/10 (ако разглеждам книгата извън цялостния контекст на поредицата, спокойно бих могъл да й сложа и 8.5/10, но, уви, случаят е съвсем друг) Рандъм, 6/10 Демандред