Крадлата

     Крепостта Гардхолд се състоеше от един неголям замък, целия обгрaден от малки селски къщички и пазари, които на свой ред бяха обградени от крепостна стена. Преди няколко дни голям отряд немъртви бе нападнал крепостта. Освен стражите да я защитават бяха извикани и всички здрави мъже, живеещи там, а скоро бяха дошли и доброволни отряди от околните села, защото паднеше ли крепостта със сигурност и не след дълго щяха да бъдат опустошени от немъртвите. След първоначалната атака немъртвите бяха направили лагер пред стените на крепостта и периодично подновяваха атаките си.
     На пътя между Гардхолд и едно село на няколко мили оттам имаше странноприемница. Тази вечер, както всяка друга, там се разнасяше обичайния монотонен звук от различните беседи по масите. Навън валеше проливен дъжд. Тази вечер се бяха събрали обичайните посетители – две-три млади момчета, доста старци, неколцина ранени войника и вече престарели рицари, както и няколко момичета, който срещу известно заплащане се грижеха за нуждите им. Всички бяха обитатели на крепостта или на селата около нея и всички бяха негодни за бой. На някои от масите се чуваше как някои разпалено разправят истории за измислени подвизи от младините си, на други пък младежи, още недокосвали се до истинско оръжие, замечтано описваха какви приключения им предстоят, а на трети се чуваха вулгарни смешки, които биха накарали всяко едно момиче да се изчерви, но тези тук само се заливаха от смях... Само един от гостите се отличаваше от останалите и не прибавяше гласа си към общата глъчка – среброкоса жена-воин, седнала сама на една уютна маса в дъното на помещението. За разлика от останалите хора, насядали по масите и пиещи вкиснала долнопробна бира, тя си бе поръчала най-скъпото вино, което ханджията можа да намери. Жената-воин бавно отпиваше от чашата си, без да обръща внимание на жадните погледи и просташките реплики, които някои от мъжете подхвърляха по неин адрес от време на време. Беше рядка хубавица и ефирното й облекло подчертаваше прелестите й. Освен специално направения за женското й тяло оскъден нагръдник, нараменниците, дългите кожени ботуши и няколко малки парчета кожа от снежен леопард, привързани едно към друго, нищо друго не прикриваше сякаш изваяното й от някой гениален скулптур тяло. На стола до нея беше оставен меч, наполовина прибран в ножницата си. Оръжието беше изящно изработено, а не бе и обикновено. Сякаш майсторът, който го бе изработил, бе направил от него смесица между дълъг меч и катана.
     Навън се чу тропот от копита. Звукът бързо се усили. Конят, който го издаваше като че забави ход, чу се изскърцването на вратата на конюшнята, а след няколко мига се отвори и тази на странноприемницата. На прага бе застанал висок, не много едър мъж, наметнат с дълго тъмно сиво наметало, цялото подгизнало от дъжда, с качулка, от която се стичаха малки струйки вода, хвърляща сянка върху по-голямата част от лицето му. Светлината на огъня разкриваше само долната му челюст. Бе леко брадясал, вероятно млад, а и красив, доколкото можеше да се прецени по това, което качулката не успяваше да скрие. Той огледа помещението, след което влезе вътре. От повечето маси се разнесе недоволен шепот и няколко ругатни. Изглежда местните не се радваха много на странника. Той се запъти към бара, но щом мина покрай една маса, където недоволството от появата му бе изразено доста шумно, трима от седящите там станаха, а един от тях препречи пътя му. Беше доста едър мъжага, въоръжен с къс меч, а левият му крак бе превързан.
     – Кой си ти?
     – Просто окъснял конник, който както и конят си, е уморен от дългия път – рече нежеланият посетител, но с това изглежда не задоволи любопитството на грамадата срещу него.
     – Какво търсиш тук докато хората на лорд Картън и всички годни за бой селяни от крепостта рискуват живота си, опълчвайки се на немъртвите изчадия, а? – тонът му никак не беше дружелюбен. – Всички хора служещи на господаря на Гардхолд, които могат да се бият сега би трябвало да я отбраняват с цената на живота си!
     – Аз не служа на този твой господар – отвърна спокойно ездачът и понечи да продължи, но мъжът не се отмести от пътя му.
     – А на кого служиш тогава? – продължи едрият, явно решен да не остави неканения посетител на мира.
     – Не е твоя работа – каза му той, този път с малко по-твърд и настойчив глас.
     – По-добре отговаряй, ако не искаш да пострадаш – при тази заплаха другите двама, които бяха станали от масата се размърдаха.
     Вместо да каже нещо, новодошлият с елегантен жест отметна левия край на наметалото си, така че ясно да се види дългият меч, прибран в ножницата препасана на колана му. Дръжката му бе изкована с формата на два дракона, преплели телата си и вкопчили нокти един в друг. Очите на едното чудовище бяха от малки, кърваво червени рубина, а на другия – от небесно сини сапфири. Мъжът срещу него обаче само се засмя.
     – Да не мислиш, че като съм с ранен крак и не мога да се бия срещу немъртвите, това ще ми попречи да надвия отрепка като теб? Ако не си забелязал аз също имам меч – изръмжавайки това, той посегна към оръжието си.
     Миг след това мъжагата имаше възможност повторно да разгледа оръжието на странникa. Но този път не само дръжката, подаваща се от ножницата, ами и острието – което бе прекрасно изработено и цялото посребрено – при това доста отблизо.
     – И с какво ще ти помогне той? – попита го ездачът, след което бавно отмести върха на меча си, от гърлото му и продължи към бара. Този път никой не го спря. Поръча си халба тъмен ейл и огледа масите. Всички бяха заети, а и едва ли някой щеше да прояви дружелюбие и да му позволи да седне на масата му. Никой от местните. Той се приближи до красивата жена-воин и посочи един столовете до нея.
     – Може ли?
     – Компанията на такъв майстор на меча несъмнено ще ми е приятна – отвърна дамата с лека усмивка, ала странникът не долови намек на подигравка в думите й. – Но само ако той благоволи да свали качулкта си, за да видя дали е тъй красив, както красиво е оръжието му.
     Мъжът свали не само качулката, а цялото си наметало и го сложи на един празен стол близо до огнището, за да изсъхне по-бързо. Забеляза как веднага щом се обърна няколко ловки, но не до толкова за да не ги види, ръце запретърсваха дрехата за джобове и евентуално нещо по-ценно в тях. Те обаче не откриха нищо такова.
     – Вярно казват, че меча прилича на господаря си – каза жената-воин, щом той свали наметалото от гърба си, с все същата прелестна усмивка, която тя явно не възнамеряваше да свали от лицето си.
     – Вярно е – съгласи се странникът, насочвайки погледа си към меча на стола до жената-воин, след което се настани на мястото срещу нея, при което отново се разнесе неодобрително мрънкане. Тя отпи бавно от виното си и попита:
     – И все пак какво дири тук човек като теб? Представям си те по-скоро като войник в битката срещу немъртвите, отколкото като участник в пиянски свади.
     – Битките между надутите и превзети рицари и паладини и злите, жестоки немъртви не ме интересуват. А свадата не я предизвиках, а предотвратих.
     – Самото ти влизане в странноприемницата предизвика свадата. Доколкото съм забелязала, тук не обичат чужденци, за каквито смятат всички, които идват по-далече от околните села, а още по-малко дезертьори. А именно за такъв те помислиха.
     – Ти обаче определено не приличаш на местна, но както виждам те приемат доста топло. По-топло отколкото някои дами биха търпяли.
     – Може да не съм оттук, но поне могат да си плакнат очите в мен. Свикнала съм с всякакво отношение. Тези тук съвсем не ме притесняват – отвърна спокойно жената-воин. – Името ми е Фиона между другото.
     – Аз съм Бран.
     – Гарванът... – промълви тихо Фиона, без усмивката да слиза от лицето й. Човек трудно можеше да отгатне какво всъщност се върти в главата й. – От думите ти преди малко разбирам, че ти не си на ничия страна и си... наемник вероятно?
     – Изпълнявам разни задачи, когато нямам пари за храна и легло – отвърна Бран. – Иначе обикалям в търсене на приключения, без да се интересувам някой ще ми се отплати ли за извършените подвизи.
     – В такъв случай, предполагам, че в момента имаш някаква възложена задача, защото няма какво друго да те води насам. По тези краища няма дракони и други чудовища за убиване, няма девици за спасяване... Можеш да се биеш единствено срещу немъртвите, но ми каза, че нямаш желание да се намесваш в конфликта между доброто и злото.
     – Права си. Имам мисия. От няколко дни вървя по следите на един човек.
     – Какъв човек? – полюбопитства Фиона.
     – Крадец – рече бавно Бран. – Жена.
     Тя се засмя.
     – За това ли седна до мен? Да не мислиш, че аз съм твоят крадец? – усмивката й се бе променила. Бе станала по-тайнствена, леко съблазнителна.
     – Надявам се, че не си. Разкажи ми нещо повече за себе си, за да отхвърлиш възможните съмнения. А и без това говорихме само за мен.
     – Кажи ми първо какво е откраднала тази жена? Трябва да е нещо ценно, щом са готови да наемат човек да я издири.
     – Ценно е – потвърди приключенецът. – Брошка от бяло злато с форма на лебед. Има двадесет и четири диаманта и също толкова рубина, кои от кои по-скъпи, инкрустирани по нея, изключително фино изработена. Едно от най-големите съкровища на лорд Геншър Храбреца. Той е пратил половината от личната си охрана и е наел още трима човека, един от който съм аз, да намерят крадлата.
     – Чувала съм едно-две неща за този Геншър... и те определено не го представят като храбрец. Сигурна съм, че по какъвто и начин да се е сдобил с тази брошка, то той не е бил по-достоен, отколкото този, по който са му я отнели.
     – Вероятно. Но това не ми влиза в работата.
     – А той не се ли притеснява, че ако някой от наемниците открие брошката, може да я вземе за себе си и да избяга?
     – Лорд Геншър всъщност ни прати да открием жената, откраднала брошката, не самата брошка. Каза ако я открием да я отведем при него. Вероятно смята, че когато я заловим, тя така и така вече ще е продала брошката, защото колкото по-бързо се отърве от бижуто, толкова по-добре за нея.
     – Ако я заловите – вметна Фиона. Бран се подсмихна.
     – Всъщност вероятността за това се увеличава все повече. Скоро след като тръгнахме по дирите на крадлата другите двама, който лордът бе наел избягаха с парите, които им бе дал предварително, а колкото повече се отдалечаваме от владенията на Геншър, толкова по-трудно откриваме следите й. Градовете, през който минава по пътя си, стават все по-големи, а ако стигне до Долпорт, накъдето смятаме, че се е запътила, защото следите и водят към този град, а и там ще може да вземе на брошката добра цена, ако вече не я продала някъде, ще е почти невъзможно да я открием по описанието й.
     – Знаете как изглежда? – Фиона изглеждаше заинтригувана.
     – Не съвсем, за жалост – отвърна Бран. – Стражът, който тя е съблазнила за да се промъкне в имението на лорд Геншър е бил твърде пиян, за да си спомня точно. Твърди само, че била приказно красива. Видяло я и едно ратайче. Забелязало я, когато се измъквала от имението. Било нощ, но луната греела ярко. И то като стража твърди, че по-голяма хубавица не било виждало. Носела наметало, но въпреки това си личало, че е стройна, а пък преле... – Бран млъкна, усещайки се, че това, което щеше да каже не беше за ушите на всяка дама.
     – Да не се притесняваш да говориш пред мен за красотите на женското тяло? – засмя се Фиона. – Та аз отдавна не съм дете, предполагам и ти – за миг тя го погледна малко по-различно, сякаш преценявайки колко ли жени до сега са пожелавали да бъдат с него. Миг след това този поглед изчезна и Фиона продължи. – От неизречените ти думи разбрах, че крадлата е била добре надарена. Само това ли знаеш за тази жена?
     – Ами качулката на наметалото скривала косата й, но онова ратайче твърди, че за миг изпод плата се подал един кичур. На лунната светлина изглеждал светло рус, даже... – Бран направи пауза, колебаейки се дали да продължи.
     – Сребрист? – довърши вместо него жената-воин, след което звънкият й смях се разнесе из кръчмата. – Моля те, не ми казвай, че наистина мислиш, че аз съм тази, която търсиш!
     – А не си ли?
     – Ласкаеш ме. Ако ме смяташ за крадлата, значи смяташ също, че съм невероятно красива и надарена?
     – Не мога да отрека – усмихна се приключенецът.
     – Благодаря ти в такъв случай. Но ще трябва да те разочаровам. Не аз съм откраднала брошката – рече Фиона и за да е по-убедителна допълни. – Та аз дори няма къде да я сложа – и тя отново се разсмя, сочейки оскъдното си облекло. – Всичко, което имам, освен меча ми, е в дисагите, които носи конят ми.
     – Все ще се намери някое място, където да се побере бижуто... – отвърна приключенеца, оглеждайки жената-воин с нескрито удоволствие – А какво пречи то да е при останалия ти багаж?
     – Вярно, конят ми е умно животно, но ако тази брошка наистина бе у мен и наистина бе толкова скъпа, колкото твърдиш, нямаше и да ми мине през ума да я оставя при него, при положение, че сега той стой сам в конюшнята, ненаглеждан от никого. Но ако това не ти е достатъчно, можеш да отидеш и да претърсиш багажа ми. Ала мен самата няма да позволя да претърсиш, все пак съм почтена жена. И кажи ми – ако аз бях тази, по чийто дири вървиш, сега щях ли най-спокойно да стоя тук и да си говоря с теб?
     – Знам ли – Бран се усмихна. – Щом преследвачът може да си позволи такъв лукс, защо и преследваната да не може? В тази буря няма смисъл нито да преследваш, нито да бягаш от някого. А и за тази, за която се говори, че е крадлата, разправят, че била непредсказуема, така че не бих се очудил на нищо от нейна страна.
     – А за кого са сметнали жената, откраднала брошката?
     Бран отпи от бирата си и каза:
     – Много си любопитна, а на чуждите въпроси не отговаряш.
     – Какви въпроси? – попита невинно Фиона.
     – Исках да ми разкажеш за себе си.
     – Но това е молба, не въпрос – отвърна тя със закачлив глас. – Ако искаш да ти отговарям, трябва да ме питаш нещо.
     – Добре тогава – Бран сякаш се забавляваше от разговора със среброкосата красавица. Двамата си говореха весело, непринудено, репликите, които си разменяха бяха по-скоро на шега, отколкото сериозен разговор. – С какво се занимаваш?
     – Със същото като теб. С малки разлики. Нещо друго?
     – Ами... – за свое собствено учудване, Бран не се сети нищо, което да попита жената-воин. Знаеше, че трябва да й задава въпроси, чрез чийто отговори да разбере дали тя е крадлата, която търси, но в главата му не изникваше нищо. Досега просто стоеше, любувайки се на събеседничката си и отговаряйки на въпросите й. Бе отговорил на твърде много от тях, дори и казваше повече от това, за което го питаше. От части това беше, понеже си мислеше, че знае какъв въпрос ще последва и се опитваше да отговори предварително. Но това не беше всичко. Бран осъзнаваше всичко, но някакъв вътрешен глас му казваше да не се притеснява и известно време той го слушаше. Като че ли жената-воин го бе омаяла... Но той трябваше да разбере дали тя е откраднала брошката. Това преследване се бе проточило твърде, парите, които бе получил от лорд Геншър вече бяха на привършване. Затова му се искаше всичко да приключи колкото се може по-скоро и да си вземе и останалата награда от лорда. – Значи и ти си изкарваш прехраната с приключения. Тогава ще те попитам, какво ти ме попита – какво търсиш тук? Сама каза, че тук няма какво да се прави.
     – Само минавам оттук – Фиона съвсем не се притесни от въпроса на Бран.
     – А накъде си тръгнала? И откъде идваш?
     – Запътила съм се към Долпорт. Май сме в една посока – Фиона за отново се засмя. – А втория ти въпрос няма отговор – аз обикалям из кралството, също като теб. Отдавна съм оставила дома зад гърба си. А ако имаш предвид последния град, в който съм била – вече не помня със сигурност. Беше някъде на запад – Фиона замълча за миг, след което попита: – Е, разсеях ли съмненията ти?
     – Донякъде. Струва ми се, че това, което ми каза бе истина, ала то не отхвърля възможността ти да си крадлата. Даже обратното на някои места.
     – Е, ще трябва да се задоволиш с толкова... Или ще трябва да ме плениш и заведеш при лорд Геншър.
     – Засега ще избера първия вариант – каза Бран.
     – Да поговорим за нещо друго тогава – предложи Фиона.
     И така, двамата се унесоха във весел разговор. Приказваха, смееха се... По едно време пред вратата на странноприемницата се разнесе шум и тя се отвори. Вътре влезе поостарял човек, изглежда някой от близките села. Няколко души го посрещнаха с шумни поздрави и го поканиха да се настани при тях.
     – Какво правиш тук в това време, Рандал? – попита го някой, щом той седна на един стол.
     – Бях тръгнал да видя внучката, ама то взе че се стъмни, а и тоя проклет дъжд... Ще трябва пренощувам тука.
     – А някакви новини носиш ли?
     – Нищо ново – отвърна възрастния мъж. – Само дето срещнах някакви рицари по пътя за насам – старецът говореше силно и Бран и Фиона чуха последните му думи и се заслушаха в това, което ще каже. – Питаха ме дали насам се е мяркала някаква жена. Хубавица била, ама опасна. Жена-воин. Нищо друго не каза за нея, само че имала светла коса. А-а, да – и името и спомена – Сърната. То пък едно име... Казах им, да разпитат из селата наоколо, може някой там да я виждал. Но в тази буря се съмнявам, че ще обикалят още дълго. Сигурно скоро ще дойдат насам...
     Един от мъжете, стоящи до Рандал посочи към Фиона. Той я погледна, измърмори нещо и започна да говори по-тихо, така че да го чуват само на неговата маса.
     – Това сигурно са били хората на Геншър – рече Бран, без да показва дали е забелязал станалото или не. – Движех се с известна преднина пред тях, но ето, че ме настигнат.
     – Значи тази, която търсите се казва Сърната?
     – Това не е истинското й име. Някои от хората, които разпитахме, ни разказаха за жена със същото описание, като това на крадлата. Подвизавала се като воин, най-често предприемала различни приключения, но от време на време се случвало и да краде. Никой не знаел как се нарича, а и никой не се интересувал особено, затова я наричали по прякор – Сърната. Не знам от къде идва.
     Все повече хора поглеждаха към Фиона, ала вече не за да й се насладят.
     – Изглежда – каза тя, – че и тук правят същата грешка като теб, вземайки ме за тази... Сърна. Чуваш ли? Дъждът като че намаля. Мисля, че е време да тръгвам.
     – Сигурна ли си... – смотолеви Бран, с притеснение в гласа. Не искаше Фиона да си отиде.
     – Да, спокойно. – Фиона се усмихна, – Позволи ми да платя и за теб.
     Тя постави две монети на масата, закачи ножницата на колана си и каза:
     – Беше ми приятно.
     Бран се усмихна и махна за сбогом. Жената-воин закрачи към изхода, а тоя изпрати с поглед. Малко преди да затвори вратата зад себе си, тя прокара ръка по крака си, неволно или не, отмествайки за миг парчето кожа, покриващо част от бедрото й. Там, на нежната й кожа имаше малка татуировка. Сърна, вперила поглед в него. Вратата се затвори. Бран се усмихна. Постоя така известно време, след което стана, приближи се до огнището за да вземе наметалото си и излезе от странноприемницата. Качи се на коня си и пое в тъмнината след Фиона. Но не за да я отведе при Геншър.