Русалийски сълзи

     Добри влезе запъхтян в кръчмата. Останалите посетители го изгледаха учудено. По това време трябваше да пасе овцете нейде горе в планината.
     – Какво става бе Добри? – запита го един.
     Вместо да отговори обаче, овчарят сам почна да пита:
     – Тука ли е бай Вълчо? Тука ли е, казвай!
     – Ей там е. – рече накрая някой и посочи към най-тъмния ъгъл на кръчмата. – Ей там в дъното. Ама за какво ти е? Що е станало?
     Добри отново не отвърна на въпроса, а направо се запъти към масата на бай Вълчо. Той бе най-възрастният човек в селото, както и най-умният. Знаеше сума ти цярове, приказки и какво ли не още. Хора даже от съседните села идваха при него, съвети да дирят. Всяка вечер, щом в кръчмата се съберяха повече хора, той сядаше до камината, изчакваше другите да се настанят около него, и разказваше приказки. Никога една и съща история на едни и същи хора не бе разправял. А те приказките му бяха чудни. За самодиви, юнаци, хайдуци, юди...
     – Що търсиш при мене по туй време, а Добри? – попита старецът, щом овчарят се доближи до масата. – Овцете кой ще ти пасе?
     – Ти овцете ги остави. – каза Добри. – Нещо странно стана докато бях горе у планината.
     – Думай тогаз. Какво толкова те притеснява?
     – Бях оставил овчиците спокойно да си пасат и бях легнал под един голям дъб. Ама то нали много топло сега, а той дъбът една дебела сянка хвърля, та съм задрямал. Щом се опомних, набързо огледах стадото и що да видя? Белушка липсва. Заоглеждах се пак наоколо, с надеждата да я видя някъде из близките храсти, ала явно се беше загубила нейде из гората. Тръгнах да я търся, но тя никаква не се виждаше. Вече бях решил, че не ще я зърна повече, когато дочух далечно изблейване. Хукнах натам, откъдето ми се стори, че идва и скоро се озовах на една полянка. Странно беше, ‘щотo гората тук ми изглеждаше непозната или по-скоро някак си променена, по-жива... Ама като излязох на полянката, нещо далеч по-странно видях. Там между дърветата, до едно звънливо поточе, виеха чудни хора няколко самодиви, а с тях танцуваше и един момък. Снажен, хубав, но нещо странно имаше в погледа му. Стоях си аз там и не можех да помръдна от страх и удивление, когато момъкът взе, че се откъсна от хорото и тръгна нанякъде през храсталаците. Незнайно защо, може и от любопитство, реших да го последвам. Та той повървя малко, а после излезе на друга полянка. Там този път, съвсем не самодиви заварих. Насред тревата, кротко стоеше Белушка! Аз като я видях, за малко да изскоча от храстите и да се издам. Отиде при нея момъкът, като че й прошепна нещо, па взе че пак тръгна през гората, а тя с него! Минаха-неминаха няколко минути, и той взе че стигна до мястото където пасях овцете. Пак зашепна нещо на Белушка и тя се върна при стадото. А през цялото време кучето ми, Шаро, веднъж не го залая! Странна работа ти казвам. Мина след малко дядо Горан, разхождал се бил, та го помолих да остане с овцете, той и без това ми дължи услуга откакто се застъпих за него когато щеше да става бой в кръчмата, а аз хукнах надолу към селото и право при тебе. Кажи сега, що мислиш става? Из тия краища самодиви отдавна не са се мяркали. Ако сега почнат да идват на оная поляна, ще трябва на други места да пасем овцете, пък то най-хубавата трева там расте и...
     – Спокойно, спокойно. – прекъсна го бай Вълчо. – Ти не се тревожи за туй, а по-добре извикай останалите да се наредят около огъня. Днеска по-рано ще разкажа приказката.
     Скоро около бай Вълчо се събра доволно голяма тълпа и той почна да разказва.
     – Живял някога един млад момък, овчар. Хубавец бил, а и умен. Бил роден на шестнадесети юли – най-горещия ден в годината * и може би зарад’ туй в душата му горял буен огън. Обичал да се разхожда по планините, а понякога скитал и с хайдушките чети...

     ***

     ... Явор вървеше по замръзналия път. Сняг се сипеше смълчаните къщи наоколо. Нощта бе паднала над селцето. По красивото лице на момъка играеше усмивка. Той бе висок, с кестенява коса и зелени очи. Беше щастлив, но в същото време и нервен. Искаше му се следващите няколко дни да избяга в гората, да тича и да играе с животните. Вече обаче трябваше да е по-внимателен. Ако му се случеше нещо, Калина щеше да си изплаче очите от мъка по него, а сърцето му се свиваше, само като си представеше лицето й натъжено. Затова Явор потисна желанието си и продължи да върви. Щеше да изтрае някак си трите дни до сватбата.
     Последният месец цялото село не бе спряло да празнува. Не само заради Коледните празници, но и заради многото сватби*. Сега идваше ред и на него и на Калина. Тя се цанеше за най-хубавата мома в селото. Много очи гледаха към нея, ала именно Явор бе пленил сърцето й. А тя – неговото.
     Щом овчарят мина покрай къщата на годеницата си, той се загледа към близкия прозорец, с надеждата да я зърне, ала вътре не светеше. Като че ли само иззад постройката момъкът мярна някаква светлина. Тъкмо когато отминаваше, някъде откъм градината се чу писък. С ужас в него Явор разпозна гласа на Калина и веднага се втурна натам, откъдето бе дошъл звукът. Докато се приближаваше, светлината която бе видял се засилваше. Мина му през ума, че може да е станал пожар и се забърза още повече. Овчарят връхлетя като хала в двора, но щом видя откъде идва светлината замръзна. В другия край на градината, един змей горянин бе хванал полуприпадналата Калина в прегръдките си и тъкмо отлиташе. Чудовището бе високо над седем стъпки, а крилете и опашката му бяха обгърнати във вълшебен огън. Явор стоеше отчаян, знейки че вече е късно, че е се е забавил твърде много и нищо не може да направи, и гледаше как змеят се издигна във въздуха, а после отлетя заедно с Калина. Скоро се виждаше само огненото сияние около тялото му, а после и то се стопи в далечината.

     ***

     Явор вървеше през гъста дъбова гора. Бяха изминали вече три дни откак змеят отвлече Калина. Момъкът се бе приготвил за пътуване и още същата нощ бе тръгнал по дирите му, ала това едва ли щеше да го открие лесно. Той знаеше само накъде тръгна чудовището, а дори не бе сигурно, че леговището му е в същата посока.
     Заваля и капките дъжд се застичаха по листата на дърветата.
     Щом първата от тях капна на лицето на овчаря, той изруга. Гората из която бродеше беше необикновена, може би дори омагьосана. Той искаше да се измъкне от нея час по-скоро, а сега този дъжд щеше да му попречи да го стори. Бързо трябваше да се скрие нейде, най-добре в някоя пещера, защото инак вилите, които щом завалеше излизаха да дирят залутани момци като него, щяха да го хванат.
     Явор се заогледа за някое удобно място, където да изчака дъждът да спре, ала не видя такова, затова продължи напред през гората. След няколко минути, вдясно от пътя се появи една голяма скала. И ето, че късметът му се усмихна! Малко над земята една пукнатина в скалата се разширяваше в отвор, почти скрит от разни треволяци. Явор обаче го забеляза и се приближи. Изглежда това бе входът на някаква пещера, защото дъното му никакво не се виждаше. Без да му мисли, овчарят се провря през тясната дупка и се озова в по-широко, отколкото му се бе сторило в началото, помещение. Вътре не бе и толкова тъмно, колкото изглеждаше отвън. Светлина обаче сякаш идваше от вътрешността на пещерата, а не от отвора през който бе влязъл Явор. Щом юнакът се запъти навътре, светлината започна да се усилва. Незнайно защо, вътре в него се бе загнездило някакво лошо предчувствие. Но пещерата бе невероятно красива и любувайки й се, Явор забрави за страха си. Скоро той забеляза, че самите й стени излъчват странната светлина. Това място като че ли бе по-вълшебно и от гората, в която бе допреди малко. След като навлезе още малко навътре, Явор дочу ромоленето на поток нейде напред. Тъй като бе жаден, а вече нямаше прясна вода, той ускори крачка. Не след дълго тунелът по който вървеше премина в голяма галерия. По средата й бе изворът, който бе чул. Момъкът се приближи и се наведе, за да отпие от кристалните му води. Щом бистрата течност се разля по гърлото му, той се замая. Водата бе по-омайна от всяко вино, което бе бил досега и по-чиста и сладка от всяка кладенчова вода. Само след няколко глътки Явор почти бе утолил жаждата си. Щом се напи, момъкът реши да си почине и легна на твърдата земя, опирайки гръб в една от стените на пещерата.
     Юнакът тъкмо бе започнал да се унася, когато нещо във водата се раздвижи. По сребристата и гладка повърхност на езерото се появиха вълни. Момъкът се поизправи и зачака да види какво става. Това което беше във водата се приближаваше към него. След малко Явор смътно различи човешка фигура, а щом тя се приближи до брега, овчарят видя, че това е жена... Сетне изгуби ума и дума. От извора излезе приказна девойка, която се усмихна на момъка и се приближи към него. Нищо не покриваше тялото й, освен няколко залепнали по кожата й водорасли. Лицето на девойката бе красиво и невинно, а тялото й - изящно и грациозно като на сърна. Момъкът стоеше и не вярваше на очите си, незнаейки дали това което вижда е истина или видение причинено от водата на извора. Едва когато приказното създание пред него проговори, той се опомни.
     – Кой си ти, странниче? – попита го тя с игрив глас. – Не знаеш ли, че е опасно сам да скиташ из такива места? – девойката се засмя палаво.
     – Аз... Явор ми викат – смотолеви овчарят.
     – Хубаво име имаш. Мене Сирина ме наричат. Кажи ми, странниче, що дириш в тази пещера? Можеш беда да си довлечеш.
     – Минавах през гората, а дъжд заваля и рекох да се скрия, защото вилите може да наизлязат и...
     Девойката отново се разсмя звънко, прекъсвайки Явор.
     – От вилите убежище си дирил, тъй ли? – Сирина пак се засмя. – От едните бягаш, пък при другите отиваш!
     Явор не можеше да откъсне поглед от девойката, ала не му бе смешно като на нея. Мислеше си, че може да е русалия, но не бе сигурен. Приказките й обаче го убеждаваха все повече. Русалиите бяха подобни на самодивите, но живееха в извори или реки. Ако това бе русалииски извор, сигурно зарад туй водите му бяха тъй чудни.
     – Какво ме гледаш? – сопна се изведнъж Сирина. – Чудиш се русалия ли съм? Отговорът е да, но ти се не бой, засега поне – устните й се извиха в усмивка. – Ако се не беше скрил тука, с вилите доста... приятно щеше да си прекараш... преди да ти вземат душичката. Но не знаеш и аз какво ще ти сторя – из пещерата за пореден път се разнесе смехът на русалията. – Ала понеже съм в добро настроение, нека си поговорим първо. Какво правеше у гората? Не минават често хора оттам. Доста слухове се носят, че омагьосана била, странни същества я обитавали... И както виждаш са вярни повечето.
     – Годеницата ми – отвърна Явор. – Задигна я змей горянин. Преди три дни. Видях накъде отлетя той, а щом либето ми е в опасност страх ме не лови, така че тръгнах след него.
     – Съжалявам – промълви Сирина. – Разкажи ми повече. За себе си. За нея. За горянина.
     И Явор заразправя. Говориха си дълго, за най-различни неща. Ала колчем момъкът споменеше нещо за тръгване, русалията бързо сменяше темата.
     – Интересни неща думаш – рече накрая тя. – Сега и аз ще ти река нещо, що може да те заинтересува. Змеят, дето е отвлякъл... – Сирина замълча за малко, но лицето й нищо не показа – годеницата ти, мисля че го знам. Мрачан го зоват. Често прави пакости на самодивите, вилите, юдите, та и на нас, русалиите, из тия гори. Праща разни кръволоци, таласъми и други гадини изворите ни да мърсят. Знам му и пещерата къде е. Ако го пребориш, голяма услуга на всички ще направиш, но трудно ще ти е да го сториш. Особено ако съвсем не си почиваш. Легни сега, после ще видим.
     – Ала дъждът навярно е спрял – каза Явор, – вилите са си отишли вече и... колкото по-скоро тръгна да диря Калина...
     – Ти това го остави засега. Ако не знаеш, след вилите излизат караконджулите, съпрузите им. И ако с вилите щеше да се позабавляваш, преди да умреш, то с караконджулите съвсем няма да е тъй, така че засега оставаш тука. А за Калина няма страшно. Мрачан се венчае за момите едва когато те сами му се врекат. А това толкоз лесно не става. Щом караконджулите се махнат ще ти кажа. А сега най-добре легни поспи, че силите ще ти трябват.
     – Ама как сами да му се врекат? – попита учуден Явор. – Нима е възможно...
     – Силна е на змея магията. Много чудеса може да стори.
     Щом рече това, Сирина закрачи към извора и скоро изчезна във водите му. На Явор не му оставаше друго, освен послуша съвета й и да заспи. Щом легна на земята се почувства като че е в истинско легло. Далеч не като първия път. Дали русалията не бе направила някакво заклинание, което го караше да се чувства така приятно... Момъкът не можа да си отговори на този въпрос, защото сънят дойде при него така неочаквано, както Сирина се появи от извора преди малко, и той му се отдаде, така както русалията искаше да се отдаде на нея.

     ***

     – Не е ли време да ставаш, юнако? – нежният глас на Сирина го разбуди. – Слънцето залезе и една луна изтече след него, а сега вече то за втори път откак легна се катери по небето.
     Явор скочи на крака.
     – Как? Толкова време ли съм спал? – после се огледа. В пещерата светлината, излъчвана от стените не издаваше по никакъв начин кое време на деня е.
     – Караконджулите си отидоха отдавна, ала не исках да те будя, защото ако си неотпочинал, с Мрачан не ще е лесно да се справиш. Триж колко тебе е силен, макар и дваж по-глупав. А и те гледам, никакво оръжие нямаш. – Сирина се наведе и извади от водите на извора сабя, с острие сребристо като луната и достатъчно остро, че камък да разреже. – Затова тая сабя дамаскиня ти я подарявам, да те не прекърши змея като клечка, а като с равен да се бори. Самодиви са я правили, тежко му на змея ако с нея го раниш.
     След това русалията обясни на юнака къде е леговището на змея.
     – Благодаря ти – каза Явор. – Че живота ми пощади, а и за подаръка и помощта. Не знам... Как да ти се отблагодаря? Аз нямам нищо...
     Сирина доближи пръста си до устните на момъка, приканвайки го да замълчи.
     – Ти много я обичаш, нали? – Явор тръгна да казва нещо, ала русалията не искаше отговор, затова продължи. – И не бих могла да те задържа при мен доброволно. Ако поискам, мога с някоя отвара да те принудя при мен да останеш или да те съблазня, знам че ако поискам няма да успееш да ми устоиш. Ала не ще го сторя. Защото само щастието ти желая. Ти си хубав момък, Яворе. Още щом те зърнах първия път в пещерата цялото ми сърце и тяло закопняха за тебе. Но не ни е било съдено да сме заедно. Затуй ти подарявам свободата – русалията се приближи до юнака и страстно го целуна. Щом Явор усети допира на влажните й, меки устни като че забрави за всичко. Не направи опит да се отдели от нея, а и тя не искаше да го пусне. Накрая обаче Сирина сама го отблъсна и пак заговори. – За отплата това стига. Върви сега, без нищо да казваш. Не се сбогувай, само по-мъчно ще стане.
     Явор понечи да каже нещо, но този път сам се спря и вместо туй, обърна гръб на русалията и бавно закрачи към изхода на пещерата. Ако се бе обърнал, щеше да види как Сирина го следва с поглед, а по бузите й се стичат чисти като слънчев лъч, ала преизпълнени с тъга сълзи.

     ***

     Годеницата на Явор лежеше свита в един ъгъл на змейовата пещера. Бе плакала откакто Мрачан я отвлече, ала след като очите й пресъхнаха, бе заспала. Утрото бе настъпило скоро и сутрешната светлина нежно я галеше по бузите. Калина се събуди, огледа се и когато се разбуди и си спомни къде е и какво се бе случило, едва се сдържа да не заплаче отново. Застави си обаче да се успокой и да помисли малко. Не бе виждала змея откак я отвлече оная злощастна нощ и я докара в пещерата. Сега също никакъв го нямаше, затова девойката се престраши да се разходи из пещерата. Като стана обаче, тя усети че я мъчи силен глад. Огледа пещерата и недалече от постелята си видя сребърно блюдо. На него имаше два изпечени, все още топли заека, комат хляб и паница мед. Калина се поколеба преди да посегне към храната, все пак без съмнение бе донесена от змея, ала след малко гладът надделя.
     Щом се засити, тя реши да огледа леговището на змея. Пещерата се намираше на висок връх, който се извисяваше над околните борови гори. Макар нищо да не я спираше, Калина дори не помисли за бягство, защото ако не я намереше змеят преди това, щеше да умре от студ. В дъното на леговището, където светлина почти не достигаше, смътно личаха очертанията на друг тунел, но девойката не искаше и да знае накъде води той.
Калина реши да опита да заспи отново, надявайки се че като се събуди, ще се окаже, че всичко е било кошмар, Явор ще бъде до нея, ще я прегърне и ще й зашепне мили, успокоителни слова. Щом започна да мисли за своя любим, девойката пак се разплака. Изведнъж обаче, нейде отвън, близо до входа на пещерата, се чуха стъпки. Калина се изплаши и опита да се престори на заспала. Не можа да спре сълзите си, но поне заплака без глас. Тялото й обаче продължи леко да се тресе и това вероятно я издаде.
     – Защо плачеш, хубавице? – разнесе се равен мъжки глас. – Какво е станало?
     Щом се извърна по посока на гласа, Калина ахна от изненада. Бе сигурна, че това е змеят, но сега пред нея стоеше млад и красен момък, облечен с богати одежди.
     – Какво? Езика ли си глътна? – попита момъкът.
     Калина избърса сълзите си. Странно. Не си спомняше за какво бе плакала допреди миг.
     – Кой... Кой си ти? – плахо изрече тя.
     – Че как кой? Аз съм годеникът ти!
     – Ти... Аз вече имам го... – девойката млъкна по средата на изречението. Не си спомняше ни лика, ни името на любимия си. А дали този мъж тук не бе истинският й годеник? Изведнъж тя придоби убеденост, че това е именно така. Но какво правеха тук?
     – Пещерата ли не ти харесва? – сякаш прочете мислите й момъкът. – Топла е сега, пък лятото ще е хладна. Просторна е. За нищо не трябва да се тревожиш. Ядене винаги ще ти нося...
     В следващия миг, Калина се почувства сякаш познава момъкът и досега просто е сънувала странен сън. Всичко и се струваше нормално и даже хубаво. Нямаше какво повече да иска, момъкът бе прекрасен, пещерата също... Само защо не можеше да си спомни нищо? И сякаш до преди малко бе разстроена, нещо я тревожеше.
     – Поспи сега и постепенно ще започнеш всичко да си припомняш – каза с успокоителен глас момъкът и всяко останало съмнение напусна Калина. Вече всичко беше наред... – Само поспи – внезапна умора споходи девойката и тя сладко заспа.

     ***

     Минаха два дни от раздялата на Явор със Сирина. По указанията й, скоро трябваше да стигне до пещерата на Мрачан. Вече се смрачаваше, а днеска момъкът си бе почивал само веднъж и то за малко, колкото да хапне. Той искаше да спре отново едва когато настане мрак, а щом лунната светлина стане достатъчно силна, та да може да ходи през гората, без да се препъва, пак да тръгне. Така щеше да стигне до леговището на змея утре сутринта.
     Не след дълго слънцето се скри от погледа на овчаря, и той се заоглежда за някое място, където може да лагерува. Не вървя още много и недалеч от пътя, забеляза една малка полянка. Той се запъти към нея, огледа я набърже и се зае със запалването на огъня.

     Сетне, след като изяде каквото бе останало от храната му, Явор се излегна до един голям бор, така че стволът му пазеше гърба на момъка, а дебелите корени на дървото, подаващи се над земята, както и клоните, падащи ниско долу, прикриваха страните му. Земята бе покрита с дебела постеля от борови иглички и на юнака скоро му се доспа.
     Щом заспа, на момъка му се присъни странен сън. Явиха му се Калина и Сирина, и двете в чудни премени. Ала и двете сякаш се отдалечаваха от него. Калина бе радостна, но имаше нещо различно в нея, чужда му се струваше. Русалията пък бе тъжна. И тя се бе променила. Сякаш пламъкът, дето гореше в нея, бе изгаснал. Мъчно му ставаше на Явор която и да погледнеше. А още по-мъчно му бе, че се отдалечават. Затуй юнакът рече да тръгне към Калина, защото двете в различни посоки отиваха, но изведнъж Мрачан се появи отнейде и препречи пътя му. Реши тогава да тръгне към Сирина, ала тя вече си бе отишла...
     Дали заради кошмара, дали зарад някакъв шум що чу, но Явор се събуди. И тъкмо тогаз, видя пред себе си да излиза от храстите някакво уродливо същество, което сигурно от тъмното, но ни форма ясна имаше, ни на нещо, за което момъкът бе чувал приличаше. Юнакът скочи на крака и извади сабята, дето русалията му бе подарила. През това време обаче от храстите наизскачаха още няколко чудовища.
     От муцуната на първото се показаха дълги остри зъби, които имаха странен червеникав цвят.
     "Кръволоци", помисли си Явор.
     Оня, който бе оголил зъбите си, скочи към врата на момъка, ала той замахна със сабята и го разсече на две. Тогава и другите нападнаха. След кратка схватка юнакът уби още две чудовища, но оставаха още половин дузина. Няколко опитаха да го заобиколят, но дебелият бор го пазеше. Един вампир скочи към него и се впи в лявата му ръка, а друг го атакува отдясно. Явор намушка първият, забил нокти и зъби в ръката му, а сетне бърже се наведе и другото чудовище, което вече бе скочило, мина над него. Момъкът се извъртя и го разполови с един удар, още преди да е паднало на земята. Другите засега стояха настрани и предпазливо го оглеждаха, сякаш чакаха нещо. Докато овчарят се чудеше какво става и защо кръволоците си стоят спокойно на два-три метра от него, върху му се стовари едно от чудовищата. Виждайки, че не може да нападне отзаде или отстрани, то се бе покатерило в клоните на бора и му бе скочило изотгоре. Кръволокът бясно задраска и захапа лицето на Явор със зъби и нокти. След няколко замаха, юнакът го просна мъртво на земята, ала през това време другите му се нахвърлиха. Той започна отчаяно да сече със сабята, но вампирите бяха много. След малко Явор целият бе в рани, нищо не виждаше, само размахваше смъртоносното острие наляво-надясно. Уби още няколко кръволока, но цялата напаст не можа да съсече. Съвсем му причерня пред очите, ала преди да се строполи на земята безпомощен, му се стори че някакъв силует връхлита върху чудовищата...

     ***

     Щом се събуди, Явор забеляза, че някой раните му е превързал и го е оставил да лежи близо до един игрив ручей. Той се доближи до него и се наведе за да се напие, но щом се надвеси над водата, вместо собствения си лик, връз повърхността й видя лицето на Сирина. Замая му се главата, всичко се завъртя и размаза, освен образът на русалията. Момъкът си помисли, че сънува, но Сирина му се струваше съвсем истинска. Не оставяйки Явор да се чуди повече, тя заговори.
     – Пак се срещаме и пак ще е тъжна раздялата ни. Спасих те от кръволоците, но ти мене няма да спасиш. Сега, ако пребориш змея ще се върнеш при Калина, а ако загинеш, пак няма да си мой. И аз все ще страдам за тебе. Знам, че веч няма да те видя, затова позволими пак да те целуна. Моля те.
     Лицето на Сирина бе по-тъжно дори от онзи път, когато му се присъни заедно с Калина. Явор се приближи до нея, ала наместо да я целуне, той силно я прегърна. И стояха двамата така дълго, дълго време.
     – Зная какво искаш от мене – каза сетне момъкът. – Но сърцето ми за Калина копнее и не мога да го сторя.
     – Тръгвай тогаз – отвърна русалията. – Мрачан е коварен, може и да не си върнеш либето ако не побързаш. Раните ти с чудотворни билки съм намазала и докато стигнеш пещерата, вече не ще те болят.
     Сирина целуна нежно Явор по бузата, след което оразът й започна да става неясен, а поляната, където лежеше момъкът отново се появи. След малко овчарят отвори очи. Отново лежеше край потока и се запита дали просто бе сънувал или наистина бе видял русалията.

     ***

     Явор погледна към високия връх, дето се извисяваше пред него. Най-отгоре можеше да различи една тъмна дупка. Това бе леговището на Мрачан. Юнакът се зарадва, че най-сетне отново ще зърне Калина. Радостта от тази мисъл го бе накарала да забрави за явилата му се Сирина и жалния й поглед, когато ликът й започна да си отива.
     Изведнъж нейде от небето се чу плясък на криле. Явор погледна нагоре и видя змея, който летеше към пещерата си, а около него, макар че беше ден, се разнасяше огнено сияние. Щом змеят доближи входът на леговището си, отвътре излезе Калина. Сърцето на Явор трепна при вида й. Ала нима тя излизаше за да посрещне Мрачан? Змеят се приземи до нея и двамата се прегърнаха. Овчарят онемя. Та що ставаше тук? Либето му бе обикнало чудовище? Явор падна на колене и заплака. Тъкмо тогава зад него се обади нежен женски глас.
     – Защо плачеш, Яворе?
     Момъкът се обърна и видя на няколко метра от себе си да стой девойка, която някак приличаше на Сирина, ала и бе много различна от нея.
     – А ти какво дириш при мене? – успя да каже той.
     – Вести ти нося, а и предупреждение.
     – От Сирина? – попита учуден юнакът. Бе се досетил, че и девойката пред него е русалия.
     – За Сирина – отвърна тя. – Открадна ти сърцето й, а безнаказан си тръгна. Тя се смили над теб, защото истински те обичаше, а ние ще те пощадим, защото нея наистина обичахме. Сестра ни бе тя и това бе желанието й, да те не закачаме, а да те браним.
     Изведнъж Явор скочи и хвана русалията за раменете. Той я разтърси и извика:
     – Що казваш? Недей лъжи да ми говориш! Думите ти са такива, сякаш Сирина е умряла!
     Той не искаше да повярва, че това може да се случило. Не. Бе видял обичната си годеница да прегръща змея, а сега Сирина бе мъртва!
     – Та нима не знаеше, че това ще стане? Още щом я оставил в пещерата си я обрекъл на това. Ние обичаме страстно, ала само веднъж. Ти погуби сестрицата ни и ако не й бях дала обещание още на мига щях да те убия задето си го сторил. При все това трябва нещо за разплата да ни дадеш. Сега отиваш със змея да се бориш, нали? Ако той те победи, Сирина ще е отмъстена, ала ако ти го победиш, значи ще ни останеш длъжен.
     – Но какво мога аз да ви дам? Само овцете имам.
     – И Калина – допълни русалията.
     – Как? – възкликна невярващо момъкът. – Мигар искате нея да ви дам, щом убия змея?
     Девойката се разсмя.
     – Не, разбира се. Но ако си я върнеш, двамата ще се венчаете, нали? И деца ще си народите.
     Явор се отдръпна няколко крачки назад. Не. Не можеха чедата му да вземат. Не...
     – Само едно – продума русалията, видяла ужасеното му лице. – Първородния син.
     – Не...
     – Спокойно. Добре ще се грижиме за него. То няма дори да ви познава, затова няма да скърби за вас. Още щом се роди трябва да ни го донесеш. Ние да го кърмим и да го храним. Ние ще сме му родители.
     Овчарят само стоеше, без нищо да продумва.      – Инак ще требе обещанието си да нарушим и живота ти да вземем. Избирай.
     – Аз... добре – с мъка изрече момъкът, а от очите му се ронеха сълзи.
     – Вземи това – каза русалията и подаде на Явор кръгла стъкленица, чието гърло бе запушено с тапа. – Това са сълзите, дето Сирина ги изплака по тебе, преди да... ни напусне. Отпий от тях преди битката с Мрачан. Ще ти дадат сили и смелост. По-бърз и по-здрав ще станеш. Но не ги пий всичките, защото и за друго може да ти послужат. Могат сълзите да развалят почти всяка магия на змея.
     – А защо ми ги даваш? – попита юнакът, опитвайки да се успокой.
     – Казах, че освен да те не пипам, обещах и да те пазя, забрави ли? – отвърна русалията. – Вече трябва да тръгваш. Тъмна магия е паднала над любимата ти и ако се забавиш твърде много може нищо вече да и не помогне.
     Явор погледна към пещерата на върха, а щом се обърна видя, че русалията е изчезнала така, както се бе появила. Момъкът огледа стъкленицата, в която бяха сълзите на Сирина. На сърце отново му стана тежко, щом си помисли за нея. Зарад него бе погинала. Той обаче не се остави отново на мъката, а закрачи през гората към леговището на змея.

     ***

     Смрачаваше се, когато най-сетне Явор изкачи върха. Отворът на пещерата бе с гръб към слънцето и навътре не се видеше почти нищо. Щом момъкът пристъпи в леговището, хлад обгърна тялото му, а страх сърцето му. Почака малко, без да знае що да стори. В пещерата сякаш нямаше никого. Да не би змеят да бе отлетял без момъкът да го е забелязал?
     Изведнъж, от вътрешността на помещението се появи нечия фигура. След миг Явор разпозна Калина и се втурна да я прегърне. Ала тя, вместо да стори същото, се отдръпна и почти извика:
     – Какво правите, та аз не ви познавам?! Кой сте вие и какво искате?
     Студенината в гласа й накара сърцето на юнака да се свие.
     – Та нима не помниш? – запита отчаяно той. – Аз съм Явор, годеникът ти.
     – Що за лъжи са това? Аз за пръв път ви виждам!
     – Но Калина, аз...
     – Отде знаете името ми? Да не сте приятел на Мрачан?
     – На змея? Господи, Калина, що е сторил с тебе тоя? Наистина ли ме не помниш?
     – Ако търсите годеника ми, аз сега ще го извикам.
     Овчарят онемя. Каква зла магия бе замъглила ума на либето му, че бе решила за змей да се венчае? Как да й върне спомените? Ами да! Той изведнъж се сети за подаръка, който бе получил от русалията преди пладне.
     – Почакай! – извика той. – Вземи! – и й подаде стъкленицата със сълзите на Сирина. – От това и ще ти мине. Моля те, само го изпий!
     – Какво да ми мине? – зачуди се Калина, без да взима стъкленицата от ръцете на Явор. – Аз не съм...
     В този момент от коридора, водещ по-навътре в пещерата, се разнесоха тежки стъпки. Не след дълго оттам се показа Мрачан.
     – Що дири той тука? – извика той.
     – Аз съм годеникът на Калина... – започна овчарят, ала змеят го прекъсна с гръмовния си смях.
     – И барем си дошъл насила да я вземеш от мене?
     – Ако трябва и така ще стане. – рече дръзко момъкът и извади сабята, подарък му от Сирина.
     Като я видя, змеят се намръщи, ала заговори с предишния шеговит тон.
     – Виждам и подаръчета от самодивите си носиш или от русалиите може би. Нима че ще ти помогнат мислиш?
     Казвайки това, той направи знак на Калина да се отдръпне. Досещайки се какво ще стане, Явор бързо извади тапата, запушваща стъкленица, от която за жалост либето му не бе отпило. Миг по-късно сълзите се стекоха по гърлото му. Горчиви бяха, ала въпреки това по-вкусни дори и от водите на русалийския поток. Жадно заотпива от момъкът от тях и сякаш пред него за момент изникна лицето на Сирина. Усети мъката, която я бе мъчила. Трябваше обаче да се отърси от завладялото го опиянение. Змеят вече връхлиташе към него, а и не биваше да изпива всички сълзи. Той бързо запуши стъкленицата и я остави внимателно на земята, за да не се счупи. Точно тогава змеят скочи към него, замахвайки с ръката си, която завършваше с дълги нокти. Явор се претърколи встрани и бързо се изправи, преди Мрачан пак да е атакувал. Замахна отново горянина към него, но момъкът отскочи пъргаво встрани. После на свой ред нанесе удар със сабята. Опита змея да се предпази, ала по-дълго бе оръжието от ръката му, не можа да хване китката на Явор, за да спре страховитата атака. Успя поне да се дръпне мале встрани, та острието само го поряза по лявата ръка. Той обаче изрева от болка така, че чак камъни се посипаха от тавана на пещерата. Самодивската сабя го гореше повече от огън. Разгневи се той от дързостта на момъкът и от болката, дето му бе причинил, грабна една голяма сопа, която лежеше на земята и започна яростно да го напада. Бранеше се Явор, но горянинът не спираше. Накрая той замахна зверски към главата на юнакът, а той посрещна удара с острото на сабята. Тоягата на змея се разцепи на две, той загуби равновесие и полетя към момъкът. Той скочи настрани, ала при все туй туловището на Мрачан притисна краката му. Една половина от сопата бе останала в ръката на горянина и той халоса Явор по главата, след което скочи отгоре му и почна да го налага с плесници. Юнакът изтърва сабята, затова почна отчаяно да се пази с ръце. Реши змея да го довърши с един последен удар, изметна ръката си назаде и замахна. Явор обаче хвана лапата му и използвайки силата на собствения му замах, успя да го преобърне. Мрачан падна върху сабята на юнака и си наряза гърба и крилата. Започна диво да реве, а овчарят на свой ред го заудря. Като се осъзна обаче, змеят замахна с опашката си и удари юнака по гърба, като го събори на земята и го изгори. Двамата се изправиха и започнаха да се дебнат един друг. Мрачан постепенно започна да изтиква Явор извън пещерата, към ръба на скалата. Посегна змея да го удари и момъкът отскочи назад. После горянинът направи още една крачка назад и се приготви да скочи напред и да бутне юнака. Момъкът отстъпи, ала неволно се препъна в един камък и падна на земята. Тъкмо тогаз Мрачан скочи напред, ала понеже момъкът тъй внезапно се бе снишил, той прелетя над него. Понечи да се хване за дрехата на овчаря, поне да го повлече със себе си. Явор с мъка се завъртя настрани, но горянинът успя да сграбчи ръкава му.
     – Калина нивга няма да е твоя отново! – каза Мрачан и се изсмя грозно. – Дори мене да пребориш, не ще победиш магията ми, жалки човеко!
     В тоя миг дрехата на Явор се скъса. Змеят нададе рев и замаха отчаяно с ръце, току виж се хванал за нещо, но момъкът го бутна надолу и той се затъркаля презглава по стръмното нанадолнище, размахвайки криле в опит да излети и да се спаси от гибелта, но крилете му бяха нарязани от сабята.
     – Нееее! – извика Калина, която досега бе стояла изплашена в един ъгъл.
     Годеникът й бе мъртъв! А човекът, що го бе погубил твърдеше, че сам той й бил годеник. Но сякаш наистина го бе виждала и преди.
     – Спокойно – рече Явор, щом се приближи до нея. Стъкленицата отново бе в ръката му. – Само изпий това и ще си спомниш всичко.
     Змеят вече бе обещал на Калина, че ще си върне спомените, ала досега това не бе станало. Единствено той и бе разказал накратко за живота й. А ако я бе лъгал? Преди да дойде момъкът, който го уби, тя като че ли живееше на сън. А сега бе будна и се питаше толкоз неща. Калина пое стъкленицата и тя бавно отпи. Сладката течност я омая. Пред погледа й започнаха да се мяркат разни образи. Тя видя момъка, който сега стоеше пред нея. Спомни си името му, спомни си кой е. А също и коя е тя самата. Толкова спомени нахлуха в главата й, че девойката не можа да издържи и залитна напред. Юнакът нежно я хвана и я прегърна.
     – Яворе... – отрони се от устата й. – О, Яворе.
     Двамата се целунаха страстно, а от очите им се стекоха сълзи от радост.

     ***

     – Няколко дни по-късно, Явор и Калина се венчали. – каза бай Вълчо. – И такава веселба вдигнали, че онова село и до днес не помни друга такава. Година някъде след туй им се родило момче. Нямал избор Явор, занесъл го на русалиите. Те, както обещали, като свое го гледали, че и по-добре. А през годините, още много челяд се народила, та двамата не скърбили много за него, но никога не го забравили. А то като станало момък вече, русалиите му казали, че не е техно чедо. Оттогава той както играе хоро с тях, вземе понякога се отдели и отиде да обикаля овчарските поляни, с надеждата, че някой ден ще зърне истинския си баща. Него трябва да си видял с русалиите в планината, щото те такива са били, не самодиви, както ти ми думаше. И не бива да се боиш от тях. Те няма лошо да сторят ни на тебе, ни на овцете ти, стига да ги не закачаш. Пък и едва ли ще започнат често да се вясват насам. Зарад момъка са бил толкоз близо до поляните.
     – А той, Явор, какво е казал на либето си за Сирина? – попита някой.
     – Като отишъл в гората да занесе детето на русалиите, той й казал само, че те са му спасили живота и за отплата требе да им го даде. Ала Калина, докато пила от Сиринените сълзи, видяла и нейния нея самата, как плаче. Нищо не могла да си спомни за нея и затуй попитала Явор дали я познава. Признал и той, че я знае и Калина тоз път го попитала коя е и каква му е на него. А той така й рекъл "Тя е ангел. А на мене ангел хранител ми беше".